Петър Софрониев на 63 г.: Казано честно – всичко ми е наред, ама... друг път!

<em>Всички знаят прочутата песен &ldquo;Казано честно, всичко ми е наред&rdquo; в изпълнение на Васил Найденов. Неин автор е неподражаемият Петър Софрониев. Писател хуморист със стаж 37 години из столичните медии. Шест от тях в радио &ldquo;Гласът на Америка&rdquo;. През другото време е работил като редактор на хумористични страници в различни вестници. Има 5 книги, пиеса, два мюзикъла в ДМТ &ldquo;Стефан Македонски&rdquo; и Старозагорската опера, автор е на 40 текста за песни. <br /> </em><br /> Бил е сценарист на телевизионните предавания &ldquo;Клуб НЛО&rdquo;, &ldquo;Вариант 3&rdquo;, &ldquo;Събота - късен следобед&rdquo; и &ldquo;В неделя с...&rdquo; Автор на сатирична поезия. Завършил е българска филология, но повече се гордее с дипломите си за майстор-готвач и рехабилитатор-масажист. Член на СБП и СБЖ.<br /> <br /> <strong>- Как разбра, че хуморът е твоето призвание?<br /> </strong>- Още като ученик наблюдавах компанията на брат ми Йордан Попов, който започна като хуморист. Вкъщи идваха Станко Стратиев, Чавдар Шинов, Кунчо Грозев и много други талантливи млади сатирици. Весела компания. Фойерверките от шеги и остроумия избухваха постоянно. Много ми се прииска и аз да се мушна във весело общество като тяхното. Започнах плахо първите си опити и... така. Ако брат ми бе водил у нас трактористи, сигурно и аз още щях да карам трактора... Примерът на по-големия винаги е заразителен. Така и не разбрах как станах на 63 години.<br /> <br /> <strong>- Някога не си ли съжалявал за избора си?<br /> </strong>- Не. Много приятно ми мина животът. Веселия, писане на усмихнати разкази и фейлетони... Понеже сигурно умея да приказвам увлекателно и смешно, дълго време и сега съм все още душа на всяка компания. Е, възрастта на компанията вече е пенсионерска, но това налага животът.<br /> <strong><br /> - Имаш още две дипломи, не ти ли се прииска след промените да задълбаеш в някой от другите два занаята?<br /> </strong>- О, не! Като готвач работих три години, преди да вляза в университета. Съсипваща професия! Два пъти жестоко ме подпря парата от казана със супата, подвих коленца и... приключих. Макар че в тази професия, ако издържиш, има много далавера... <br /> А за масажист не ставам. Много ми е слаб ангелът, откровено казано. Около 6 години практикувах професията, паралелно с журналистиката. Замалко да си проваля живота покрай почти голите дами, които минаваха през ръцете ми. Обикновено те се разнежваха след масажа, разнежваха и мен, и два-три пъти, като видях какво ми се случи, викам: <br /> &ldquo;Петре, бягай! От теб само един гол развратник ще излезе!&rdquo;.<br /> <strong><br /> - Журналист си, а колегията те знае повече като хуморист. Писал ли си и сериозни материали?<br /> </strong>- Охааа! В позабравения вестник &ldquo;Вечерни новини&rdquo; през 1989 г. не се намери сериозен журналист да отразява на място революцията в Румъния и пратиха мен, хумориста. Егати какво шубе ги бе обзело колегите! По-късно спечелих конкурс за кореспондент от София на &ldquo;Гласът на Америка&rdquo;. От 200 кандидати за едно-единствено място избраха мен. Малко повече късмет, вероятно.<br /> <strong><br /> - Е, не бъди скромен. Там не правят компромиси с качеството. </strong><br /> - Предавах сериозни репортажи от всекидневието българско срещу минималната американска заплата към 900 долара. Ама по това време, през 1996-а и нататък, у нас доларът бе стигнал 3000 лева. Е, 6 месеца бях истински милионер.<br /> <strong><br /> - Животът ти низ от весели случки ли е?<br /> </strong>- Много веселие имаше, наистина. Допринесе и това, че приятели темерути никога не съм имал. Най-весело ми е било, когато се събирахме актьори и сценарен екип от &ldquo;Клуб НЛО&rdquo;. Веселието витаеше във въздуха. Мамалев и Митко Бежански разказваха истории, като и аз се включвах и после цвилехме от смях. Помня дори, че веднъж Велко Кънев, Бог да го прости, падна от стола, смеейки се...<br /> <br /> <strong>- Как се появи песента &ldquo;Казано честно - всичко ми е наред&rdquo;? Мислил ли си, че един твой текст ще има десетилетия живот след създаването му?<br /> </strong>- Веднъж в хумористичната страница на &ldquo;Вечерни новини&rdquo; се отвори дупка, която трябваше да бъде запълнена за 24 часа. Написах стихче за това, колко ни е нисък прагът на мечтите и желанията. Нормално кръвно налягане, малко кино, малко вино, приятелка средна хубост... Стихчето излезе, а даже помня, че цели 10 лева хонорар за него взех. След дни Стефан Димитров, когото тогава не познавах, прочел моето произведение и го харесал. Заковал песничка и я дал в Пролетния радиоконкурс на БНР. Аз го слушах по радиото един ден и бях потресен, когато си чух името и стихчето. Разбрах по-късно, че последният куплет на моето произведение е съкратен от комисията, приемаща текстове. Но вече 27 години песента се пее и не минава сватба, на която диджеите да не я пуснат. <br /> <br /> Със Стефан и Васил се запознах много по-късно, след като песента излезе. Оттогава вечно ме питат &ndash; всичко ли ти е наред? Наред ми е, ама друг път. След появата на песента веднага влезнах в болница. После ми горя къщата. Обираха ме циганета около десет пъти. Тресна ме инсулт, даже чух от един лекар, че ще живея седем дни... Сладурска работа! Май в тази държава всичко е наопаки и дори не трябва и на майтап да казваш, че всичко ти е наред.<br /> <strong><br /> - А не се ли изкуши да пишеш за чалга изпълнители?<br /> </strong>- През 1993 г. една много напориста фолк дива ме преследваше и ми буташе постоянно сто долара в ръцете. Мислеше си, че при такава сума аз ще се срина от радост и ще й изпълня желанието. А то желанието й беше да напиша, цитирам: &ldquo;нещо по-тъй, да има и любов, и сексове, че и хард да бъде, ама ако може, и раздяла, с надежда за нова любов&rdquo;... При такава творческа задача човек би трябвало да получи разстройство...<br /> <br /> <strong>- Днес на какво се смее българинът?<br /> </strong>- Гадна душичка и мръсна ръчичка вече повече от двайсет години се опитват да изтрият усмивката от лицето на българина. Е, успяха! Не виждам усмихнати хора. Идват празници, отминават... Всеки пълни някакви чанти с храна с безумното желание да напълни поне първото рафтче на хладилника. Да пълни целия, вече никой и не мечтае. Отвсякъде те дебне тесла. Та цена на ток ли не щеш, та грип ли, та отпадане от работното място ли?... Преди четири години се лекувах от бъбреци. Добре, че беше безплатно и по пътека, та само 1500 лева ми струваше. Ако беше платено &ndash; не зная. Ама хайде да не тикаме интервюто към вестник &ldquo;Доктор&rdquo;. <br /> <br /> <strong>- А успяхме ли да съхраним българското в нашата държава?<br /> </strong>- Ще разбера, че сме го съхранили, когато видя в бара около пилона да танцува момиче с прашки, извезани с българска бродерия...<br /> <strong><br /> - Мислиш ли за пенсия?<br /> </strong>- От три месеца я взех, две години по-рано, защото е по болест. Не вярвах, че ще я дочакам. Преди си мечтаех да стигна до нея, сега с толкова свободно време се побърквам. Пиша за четири вестника и два сайта, ама имам чувството, че работя с 5 на сто капацитет. Винаги съм работил на три-четири места и сега безделието ми идва в повече. Ходя по минералните извори, развеждам кученце по пет пъти на ден, чета като ненормален... Ще започна скоро каква да е работа, за да си се почувствам отново нормален.<br /> <br /> <strong>- Весел човек като теб плаче ли?<br /> </strong>- Много по-често, отколкото можеш да предположиш. Рева, като видя пребито кученце на улицата. Даже му купувам и баничка, ама то я подушва и не я желае. Куче, куче, ама усеща какво има в нея. Изяждам я аз. То вече свикнахме с боклуците и утре две филии с туткал да му намажеш на българина, той ще ги изяде и ще пита за трета... <br /> <strong><br /> - Какво все пак те натъжава?<br /> </strong>- Натъжавам се вечер, когато си виждам по скайпа внучките в Чикаго. Прогониха ни децата и това е най-големият грях на политиците, които докараха дотук хубавата ни държава. И когато синът, обикновен тираджия в Щатите - всички не могат да бъдат компютърни гении и да са на работа в Силиконовата долина, ме попита &ldquo;трябват ли ти пари?&rdquo;, отново по цяла нощ рева. Нито е честно, нито е справедливо да живеем така.<br /> <br /> <strong>- Накрая някаква оптимистична нотка няма ли да се прокрадне в нашия разговор? <br /> </strong>- Откровено ти казвам &ndash; лично за мен оптимизмът е в това, че не остана много живот. Сега ако ми кажат, че още петдесет години трябва да живея... ще се гръмна...<br /> <br /> <br /> <br /> <em><strong><br /> Савка ЧОЛАКОВА</strong></em>