Васил Попов: Липсва ми съпругата ми. Много ми липсва!

<em>Васил Попов е един от легендарните ни комици. Роден е на 25 юни 1934 г. в София. Завършва ВИТИЗ със специалност &ldquo;Актьорско майсторство&rdquo; в класа на проф. Кръстю Мирски. Играе последователно в учебния театър към ВИТИЗ и театрите в Сливен и Видин. През 1960 г. се присъединява към трупата на Сатиричния театър, който за кратко се превръща в негов втори дом. Освен театрални Васил Попов има роли и в много български филми, сред които &quot;Краят на една ваканция&quot;, &quot;Момчето си отива&quot;, &quot;Буна&quot; и &quot;Опасен чар&quot;...<br /> <br /> Срещата ни с един от най-обичаните български актьори е сред тези, чието ехо ще отеква дълго във времето. Болезнено искрен и неподправен, ето неговата изповед: <br /> <br /> </em><hr /> <strong>- Г-н Попов, вие сте мъжко момче, видели сте две и двеста!. Нека започнем с равносметките този разговор...<br /> </strong>- А такааа... Не знам дали съм мъжко момче, не съм направил някакво геройство, но съм се опитвал да се боря с живота. Включително с неговите подлагания на крак, удари под кръста. Но съм се борил само с позволени средства. Никога не съм прибягвал до нещо непозволено, да не използвам други определения, че думите не са от най-лицеприятните. И, знаете ли, така като се замисля сега, възможно е наистина да съм мъжкото момче, за което говорите. А другото &ndash; че съм видял две и двеста, наистина е вярно. Абсолютно вярно! Започнал съм от много добро детство, пълноценно, минал съм през голяма сиромашия и после влязох в един по-нормален живот, до ден-днешен... Нормален обаче дотолкова, доколкото може да се каже, че може да живее нормално един пенсионер у нас в днешно време. Пенсията ми е оскъдна, но аз никога не съм се оплаквал. Няма да го направя и сега.<br /> <br /> <strong>- Аплодисменти, слава... Цял живот сте били на гребена на вълната. Такъв човек може ли да бъде самотен? Или пък да се чувства сам?<br /> </strong>- Ами ето... дойде това време &ndash; да съм сам вече втора година. Съпругата ми, лека й пръст, почина преди две години, скоро й направихме годишнина. И ето &ndash; човек изпада във всякаква ситуация. Да ви призная, по някой път се чувствам самотен. Като не се чуя или не се видя с някои приятели или колеги, сякаш усещам една некомфортност. Славата, аплодисментите, вниманието, прожекторите, пресата, потупването по рамото, <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>всичко това е временно, моето момиче<br /> </strong></span><br /> Тези неща са временни, пък самотата си идва, без някой да я пита. Но сте права за това, че има разлика между това човек да е самотен и да е сам. Аз, ако се замисля кое от двете съм, по-скоро съм сам. Защото е лошо да си самотен. Самотата, моето момиче, знаеш ли какво е? Бавно, но сигурно убива човека! Така наскоро на един приятел, с когото не се бяхме чували отдавна, му казвам по телефона: &bdquo;на мен ми закърняха гласните струни, бе. Няма с кого да говоря&rdquo; (усмихва се). То телефонът, телефонът, ама... някой път си говоря с телевизора, и то повече отива на псувня, не на разговор (смее се). <br /> <br /> <strong>- Какво ви липсва в този момент?<br /> </strong>- Липсва ми съпругата ми! Много ми липсва! Също така приятелите и колегите, които вече ги няма. Тая година, и особено миналата, много осиротяхме. Много колеги си отидоха. Кръгът се стеснява... Все гледаме обаче да поддържаме висок духа. Добре, че го има него. Но ако го мерим по шестобалната система, не знам каква оценка да му дам, но със сигурност е над 4. <br /> <br /> <strong>- Преживяхте много тежко смъртта на съпругата си Беба и това е най-нормалното нещо на света. Но вярвате ли, че тя продължава да е до вас, макар и в друго измерение, да ви помага и закриля?<br /> </strong>- Дано да има нещо такова, да, разбирам ви. Случвало ми се е да се чудя някога кое как да направя и изведнъж да намирам решението. Дано да е тя... Аз много често я сънувам! Почти всяка вечер. Понякога е по-замъглен образът й, понякога по-релефен.<br /> <br /> <strong>- Какво ви казва в сънищата?<br /> </strong>- Ооо, скоро даже ми се скара. Беше за нещо от битов характер, тук, вкъщи. Но да ви призная, аз, както се казва, не мога да се наспя от сънуване. Не знам какво е - постоянно, постоянно сънувам. Сънувал съм и колеги, репетиции, забравяне на текста, страшна работа, какво ли не... <br /> <br /> <strong>- Как се излиза от кризата в душата? Излиза ли се изобщо... <br /> </strong>- Кризата в душата... Много дълбок въпрос. Не съм се замислял за това. Зависи от човека, от неговия ген, от неговото детство, живот, професия. Имал съм такава криза в душата, както хубаво го определихте вие. Имал съм, за съжаление. Стигал съм и до крайности. Случи се, когато бях в болницата &ndash; повече от три месеца. 92 дни! Съпругата ми си отиде, рухнах психически, случи се и едно падане, и - в болницата. Беше физическа работа, но то отключи и много други душевни негативи. Отключи и предишни заболявания в мен. <br /> <br /> Промени се дишането ми. Краката... Гърбът... Тогава лежах около 15 дена в реанимацията на Военна болница. Грижеха се хората много за мен, но... Казваха му &bdquo;КИТ&rdquo; &ndash; стоеше този надпис на престилките им. И аз нощно време се чудех &ndash; бре, да му се не види, какво ще да означава това КИТ?! Докато не разбрах един ден &ndash; това е кабинет интензивна терапия (смее се). Абе, викам си, колко съм мислил какво е, цяла нощ не спах. Оттам трябваше вече да ме изпишат. Но един лекар &ndash; доц. Гюров, казва: &bdquo;Хайде, качвай се при мен!&rdquo;. И ме вкарват направо с леглото в една малка стая с трима души. Западно изложение, пълно с мухи, жега, а моето легло до прозореца, където слънцето пече най-силно... Ааа, казах си, няма да стане. Обратно и... така в &bdquo;Токуда&rdquo; &ndash; колкото и да ми струва, колкото съм събрал, ще ги дадем, и толкова. Там стоях един месец. Дадоха ми апартамента на генерала, бях сам, имаше телевизор (смее се). <br /> <br /> Там докторът често влизаше при мен. Казваше: &bdquo;Василе, стига си гледал в тавана, там нищо не пише. Таванът няма да те излекува. Зависи само от тебе, запомни го!&rdquo;. Преди това обаче... преди този момент... аз вече бях направил опит. Казах си в съзнанието &ndash; не мога да кажа на някого да ми купи ножче за бръснене... Ще разбере за какво е. Няма да стане! И се измъчвам от това <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>как да се самоубия, как да стане... <br /> </strong></span><br /> <strong>- Да се самоубиете??? Защо? Заради самотата ли? Заради мъката?...<br /> </strong>- 90 дена! Сам... в леглото. Не се издържаше. Тежко е! А аз много тежко го преживях. Опитът ми беше несполучлив. Не се получи за мое съжаление. И заради това цяла нощ плаках. Защото не се получи. А бях щастлив преди това, че съм намерил изхода.<br /> <br /> <strong>- За миг си помислих, че сте плакали, защото след като не сте успели, сте осъзнали какво точно се случва и сте се разстроили...<br /> </strong>- Не... не. Аз дори само чаках да мине последната за деня визитация. Както се казва &ndash; преди лягане. За да мога да направя това, което искам. И само се притеснявах, като дойде сюблимният момент, да не се изплаша нещо, да не викна &bdquo;помощ&rdquo;. Дори си бях намислил да си пея някаква песен &ndash; примерно &bdquo;...питат ли ме дей зората, ме огряла първи път...&rdquo;. Така започнах и.. свърших със сълзи...<br /> <br /> <strong>- Разбраха ли лекарите какво сте искали да направите?<br /> </strong>- Разбраха. Всичко разбраха. Плаках много, но после реших да се заинатя вече. Казах си: <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>&bdquo;Явно не ме искат още горе&rdquo;<br /> </strong></span><br /> А и мои близки, приятели, племенници, идваха всеки ден, говореха ми, насърчаваха ме... Да ги излъжа сега, не бива... Такова нещо да им поднеса, не е хубаво. Така излязох от този момент. Но беше страшно!<br /> <br /> Правих упражнения и успях да си стъпя след известно време на краката. Даже сега вкъщи се движа без бастун, само навън го нося &ndash; така, за всеки случай. <br /> <br /> <strong>- Замисляли ли сте се, че театърът не е спирал да ви помага в трудните моменти? Дори когато ви е било най-тежко, ролите са намирали как да ви извадят от емоционалната дупка? Така се случи и след тази загуба, която изживявате все още &ndash; появи се сериалът &bdquo;Столичани в повече&rdquo; и ето ви в него &ndash; партнирате си със Стоянка Мутафова...<br /> </strong>- Театърът ли? Ооо, несъмнено! Така е. Вие назовахте точните думи. Театърът, по-специално сцената, лекува. И с появата на този сериал, просто си нямате представа колко благодарен се почувствах. Случи се в точния за мен момент, помогна ми. Даже още не знам кой е главният виновник за тази покана към мен. Дали е Любо Нейков, дали е Милошев (Евтим Милошев, б.а.), нямам представа... Не ми е удобно да питам. Но <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>това бе за мен спасение<br /> <br /> </strong></span>Защото емоционалната дупка наистина бе факт. Помня, че преди години, когато почина баща ми, беше същият труден момент. Отивам на пропуска на театъра и жената ми казва какво се е случило, какво е станало, че си е отишъл... А аз имам представление след малко. Влязох, изиграх представлението, никой нищо не разбра... Театърът наистина лекува. Лекува и физически. Колко пъти сме били с температура, хреми, какво ли не... Като изиграеш ролята и се изпотиш един два пъти, и накрая си забравил какво ти е. Всичко е отминало.<br /> <br /> <strong>- Защо от време на време в медиите се появяват някакви намеци и слухове, че имате неразбирателства със Стоянка Мутафова? Така ли е наистина в живота &ndash; не на сцената? Защото пред камера, както добре виждаме сега в сериала &bdquo;Столичани в повече&rdquo;, двамата сте първи приятели, даже вашият герой изпитва повече от топли чувства към героинята на Стоянка Мутафова...<br /> </strong>- Между нея и мен проблеми никога не е имало. Не знам какво се пише. Пишат всякакви неща. Със Стоянка никога не сме делили нищо. Разбираме се много добре. Нямаме никакви проблеми. А в сериала даже виждате как се случват нещата (усмихва се). Тук, в квартала, даже има някои баби, викат: &bdquo;Абе, ей, и Стояна покрай теб живна...&rdquo;. Сега сценаристите мислят да ни женят... Да видим. Ако стане, казах аз, ще бъде леко смешна сватба (смее се). Както решат..<br /> <br /> <strong>- Казвали сте преди време, че Мутафова е един много колоритен, уникален човек. Обаче също така и че е доста своенравна...<br /> </strong>- Да, това е вярно. Аз не съм от острите камъни, а и на Стояна винаги съм й казвал, че с Муката (Мария Грубешлиева - Муки, дъщерята й - б.а.) не могат да се търпят на моменти, защото са два остри камъка. Приличат си абсолютно по всичко. Как ще мелите заедно?, питам. И тя отвръща: &bdquo;Прав си, така е. Аз бях същата на младини&rdquo;. <br /> <br /> Даже скоро имахме един такъв весел момент. Отиваме на снимки за сериала. Идват да ме взимат мен първо оттук с колата, след това отиваме да взимаме Стояна. Там обикновено се чака половин час най-малко (усмихва се). Шофьорът се обажда, казва: &bdquo;Айде, бе, какво става?&rdquo;, а Стояна отвръща: &bdquo;Няма ми ключа! Не мога да изляза!&rdquo;, &bdquo;Е, как така го няма?&rdquo;, отвръща той. А тя: &bdquo;Ааа, тя, Муката го взе и не ми го дава. Защото завчера се скарахме, казах й, че няма да я вземат да играе никога в сериала, и както го казах &ndash; така ми взе ключа&rdquo; - и се смее. Така се наложи да се отложат снимките. Това е положението (смее се). <br /> <br /> <strong>- Сговорчив човек сте...<br /> </strong>- Точно така. Такъв съм, правя компромиси, но дребни. Дребни, битовизми... Тоя ме погледнал така, онзи &ndash; иначе (махва с ръка, б.а.) &ndash; такива неща веднага ги отсявам. Забравям ги. Важното е човек да не прави компромиси със собствената си съвест. С мирогледа си. Сигурно съм правил и аз такива компромиси, не знам.. Но винаги съвестта ми е ей тук, като звънче (посочва дясната страна на главата си, точно до очите, б.а.). Като една червена лампичка светва &ndash; винаги щом нещо се наложи да преценя със съвестта си. И ми е леко, леко на душата. <br /> <br /> <strong>- Всъщност вие сте делели дълги години една гримьорна с Никола Анастасов, Григор Вачков, Константин Коцев... Какви спомени изникват в съзнанието ви сега?<br /> </strong>- Да, да... голяма работа беше това време! Това беше не просто нашата гримьорна. Беше Гримьорната на театъра! Там идваха от всички други гримьорни преди представление. И ходехме един час и половина преди спектакъл там. Сега идват 10 минути преди това, преобличат се и - на сцената. А ние идвахме по-рано, преоблечем се, нагласим се и се почваше... Майтапите, смешките - неописуемо!... Даже някой път съм си викал: Ако можеше да дойде тук зрителят и да гледа, по-интересно щеше да му бъде. Заривали сме се от смях. Играехме, имитирахме... <br /> <strong><br /> - С Хиндо Касимов бяхте невероятен тандем! Както сте казвали: &bdquo;С него се намерихме, без да се търсим&rdquo;...<br /> </strong>- Бяхме, да. Преди да се появи той, много време не можех да си намеря партньора, както се казва. Радиото ни събра всъщност &ndash; редакция &bdquo;Хумор, сатира и забава&rdquo;. Редактирахме много хумореските, а понякога и сами ги съчинявахме. Коронният ни номер бе сценката, в която се правехме на туземци от Черния континент. Говорехме на непонятен африкански диалект (смее се). Златни години!... <br /> <br /> <strong>- Играли сте дълги години и в постановките на Хачо Бояджиев. С какъв колорит присъства той в съзнанието ви?<br /> </strong>- Ооо, с него също имам много приятни спомени. Той ни беше и директор във Видинския театър, и режисьор, и реформатор. После оттам голяма група отидохме във ВИТИЗ, в това число и аз. Ремонтирахме дори в самото начало театъра във Видин. Бяхме и мазачи, и зидари, и плочкаджии, какво ли не бяхме... Помагахме на майсторите. Направихме дори &bdquo;Клуб на актьора&rdquo;, а Хачо намери две коли &ndash; нови, &bdquo;Молотовки&rdquo; &ndash; направи ги рейсчета. Кръстихме ги Цанка и Цветанка (усмихва се). На вратите им пишеше: &bdquo;Театър насионал дьо Видин&rdquo;. След всяко представление тук в София пък нямахме отопление, зъзнахме, но бяхме млади. Обличахме се хубаво. Изобщо си прекарвахме много весело, много задружно.<br /> <br /> <strong>- Знам, че вие сте един от малкото хора, които навремето не поискаха апартамент от Тодор Живков. Защо?<br /> </strong>- Даже не ми е минавало и през акъла. На човека амбалажът му е слаб! Чудя се мои колеги &ndash; <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>уважавани, талантливи, се поддадоха на това... <br /> <br /> </strong></span>Но сигурно са били изпаднали до някое много такова дередже, за да искат помощ от властта... После ставаха едни процеси. Едно неудобство. Заставаш, гърчиш се... Защо? Човекът е слаб! Слаб...<br /> <br /> <strong>- От дистанцията на времето сега какво преобладава във вас &ndash; носталгията, разочарованието или може би сладкото усещане от пълноценността?<br /> </strong>- Ами... като че ли повече носталгия. Но не от политически ъгъл. А заради това, че в този период от време мина повече от моя живот, който беше пълнокръвен, с много хубави спомени, преживявания. Не луксозен живот, но пък здрав и хубав! Тук като свършех представление, когато играех, слизам от трамвая и тръгвам по една тясна уличка към вкъщи. И като чуя зад мен някакви стъпки, се обръщам. Преди такова нещо нямаше. Защото на същите тези стълбички един дядо за 5.20 лв. го пребиха... За 5 лв. и 20 стотинки! После го видях - физически се крепеше с едно бастунче, но тук (посочва главата, б.а.) вече психически е поддал.<br /> <br /> <strong>- А вие как живеете? Справяте ли се?<br /> </strong>- Справям се, как. Щом сме тук сега и си говорим. Психиката май ми е здрава. Взимам едни лекарства, крепя се... <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Анелия ПОПОВА<br /> </strong>