Шеф на митница ми подари две митничарски ризи с вратовръзките заради Спартак Тишански
<em>Актьорът Румен Угрински е роден през 1969 г. в Благоевград, където и израства. Известен е не само с успешните си роли в столичния куклен театър, където играе след завършването на НАТФИЗ през 1994 г., но и с атрактивните си изяви на малкия екран в редица телевизионни сериали - &ldquo;Тя и той&rdquo;, &ldquo;Кафе пауза&rdquo; и др. Имитира именити люде в &ldquo;Говорещи глави&rdquo; по TV7. Създава неотразимия образ на честния митничар Спартак Тишански в &bdquo;Пълна лудница&rdquo;. Той е и един от колоритните водещи на &ldquo;Господари на ефира&rdquo;.<br /> <br /> </em><hr /> <strong>- Кой те откри за хумора, планувал ли си такава &bdquo;бленда&rdquo; в кариерата си на актьор</strong>?<br /> - О-о-о, никога! Не съм го допускал, не съм го планувал. Но си спомням, че още на самия ми кандидатстудентски изпит материалите ми бяха деветдесет процента хумор.<br /> <br /> <img border="0" hspace="5" alt="Ugrinski_5.jpg" vspace="5" align="baseline" width="500" height="334" src="/documents/newsimages/editor/201212/Ugrinski_5.jpg" /><br /> <br /> <strong>- В поредицата &bdquo;Бай Брадър&rdquo; през годините иронизираш реални хора от къщата на &bdquo;Биг Брадър&rdquo;- те как се отнасят след това с теб, сърдят ли се, радват ли се? <br /> </strong>- Ами, различно се отнасят. Най-пресен от тях ми е Къци Вапцаров, когото правих наскоро. Има някои, които се обиждат, че нещо сме преувеличили. Но това е в България. В чужбина не е така. Да влезеш в комедийния материал на актьор на Запад, който ще те пародира, или ще те имитира, независимо от това дали си политик, или си музикална звезда - си е чест за тях, хората въобще не се обиждат. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>А тука не е така<br /> </strong></span><br /> <strong>- В &bdquo;Господари на ефира&rdquo; си партнираш ту с Валентин Танев, ту с Герасим Георгиев - Геро. Кое остава зад кадър?<br /> </strong>- Това, което не се вижда, е лекотата, с която се работи и с двамата. Партньорството е уникално! Например с Вальо правихме един скеч за едни бивши социалисти &ndash; той просто от първия път се получи. Не сме се наговаряли. Скечът свърши, а от екипа никой не можеше да спре да се смее, всички продължаваха да се хилят. Беше страхотно! А Геро пък! - Дори и да не участвам в скеч, той идва и те заразява с играта си. Има много заразителен смях. Органичен е. И ти се радва истински, няма завист. Много е готино това - да намираш приятели-партньори и на сцената, и в живота - няма по-добро.<br /> <br /> <img border="0" hspace="5" alt="Ugrinski_6.jpg" vspace="5" align="baseline" width="500" height="375" src="/documents/newsimages/editor/201212/Ugrinski_6.jpg" /><br /> <br /> <strong>- А правите ли си номера, които зрителят не вижда?<br /> </strong>- О-о-о, разбира се, редовно. В хода на импровизациите ни хрумват сума ти щуротии. Например някой от нас нарочно застава така, че другият да не може да чете аутокюто и да го закъса с текста. Тогава започва едно щуро импровизиране.<br /> <strong><br /> - Имал ли си драматични изпитания на сцената?<br /> </strong>- О-о-о, имал съм! Правихме &bdquo;Червената шапчица&rdquo; в столичния куклен театър, но там вървеше ремонт и всичко беше изнесено на авансцената. Дори бяха махнати 3-4 реда от столовете на публиката и на тяхно място бяха сложени едни огромни практикабли - кубове, на височината на сцената. Играех вълка. С една огромна маска върху главата съм и ходя по сцената, ама почти нищо не виждам напред, само тук-там по нещо мяркам с периферното си зрение. И на едно музикално парче, в което вълкът пее и излиза, вървейки напред &ndash; стъпвам не върху един от тия големи практикабли, които правят авансцената, а между два такива. А между тях имало луфт, но аз не виждам от маската къде стъпвам. Кракът ми хлътва. Дупката се разширява. Пропадам. Огромните кубове се превъртат и с удар тряскат с ръбовете и страните си главата ми. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Причернява ми от болка <br /> </strong></span><br /> Заклещвам се между тях. Само главата ми стърчи с муцуната на вълка напред. Аз парапелкам като заклано пиле. Душа се и от изместената маска, и от натиска на кубовете. Няма кой да ме извади. Боря се с практикаблите. Блъскам с ръце, с крака. Треса се. А отдолу и публиката се тресе, ама... от смях. Мислят, че е номер, че е част от спектакъла, режисьорска хрумка. Ръкопляскат и се хилят в несвяст, а аз - душа бера. Маската ме задушава. Практикаблите тежки - ни напред - ни назад. Колкото повече се боря, толкова по-силно публиката се тресе, залива се от смях. Щях да си погина в този костюм и затиснат от кубовете. Абсурдна ситуация. Направо не е за вярване. Битката продължи дълго, не че така ми се е сторило. Грохнах. По едно време успях да избутам някак си единият и се освободих. Имах травми, болеше ме, но нали оцелях... После и колегите ми се смяха яко, особено като разбраха, че не съм толкова сериозно повреден.<br /> <strong><br /> <img border="0" hspace="5" alt="Ugrinski_7.jpg" vspace="5" align="baseline" width="500" height="333" src="/documents/newsimages/editor/201212/Ugrinski_7.jpg" /><br /> <br /> - Падало ли ти е &bdquo;бялото платно&rdquo;?<br /> </strong>- О-о-о, и още как! И пак в &bdquo;Червената шапчица&rdquo;. Аз съм и разказвачът /много роли играех в тази постановка - и вълкът, и разказвачът.../ и на едно от представленията започвам така: &bdquo;Сега ще ви разкажа за Червената..&rdquo; и.... запецвам. Не мога да кажа думата &ldquo;шапчица&rdquo;. И започвам: &ldquo;шапшиха&rdquo;, &ldquo;шапши-хе&rdquo;, &ldquo;шапши-хи&rdquo;, &ldquo;ша-пи-чик&rdquo;... Не мога и не мога да си обърна езика и да произнеса поне веднъж правилно думата - сякаш се беше завързал на фльонга езика ми и не се обръща. От устата ми излизаха всевъзможни звукосъчетания, но не и това, което исках. А детската публика долу в залата като чува произношенията ми и как се бълтавя &ndash; смях, кикот... Така и не успях да произнеса правилно думата &bdquo;шапчица&rdquo; и минах нататък в текста - да не ми изчезне и той.<br /> <br /> <strong>- Един от култовите ти екранни образи е на честния митничар Спартак Тишански в &bdquo;Пълна лудница&rdquo;. Как минаваш граница, каква е реакцията на униформените ти &ldquo;колеги&rdquo;, разпознават ли те, тарашат ли повече от обикновеното, за да &bdquo;покрият&rdquo; образа на честния митничар?<br /> </strong>- Ха, любопитна тема! Скоро бях на почивка със семейството си на остров Тасос. И на отиване, и на връщане, ме разпознаха нашите митничари. Абе, в живота аз не изглеждам смешен и приятели са ми го казвали. Изглеждам сериозен. И съм се отпуснал. Мисля си мои работи, отпочивам си. Изобщо не се усещам, че може да ме разпознаят на границата. Но в един момент улавям погледа на отсрещния митничар да кима на митничарката, която ще ме проверява. Разпознаха ме. И гледам - събира се тумба, от колата пред мене излизат хора и от тази зад нашата кола също наизлизаха. Скупчиха се около колата ми, смеят се. Идва митничарката, прави се на сериозна, взема ми документите, обръща гръб и избухва в смях. А на връщане от Тасос пък направо митничарят си ме спря и вика: &bdquo;Чакай, бе! <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Излез бе, Спартак! Какво правиш бе, Спартак, как си бе, е-е-е-е-й?&rdquo;<br /> <br /> </strong></span>Викам му: &ldquo;Ами на почивка бях. Ще ме проверявате ли?&rdquo;. &bdquo;Абе, какво ще те проверявам, бе?! Я ела малко тука. Влез вътре в кабината&rdquo;. Вкара ме. Влязох. Надойдоха и други митничари. Все едно се познаваме с тях от години, все едно сме колеги. Голям майтап падна. <br /> <br /> А на аерогарата пък веднъж, беше в момент, когато много сериозно ги иронизирахме митничарите, а на летището &ndash; все дами митничарките. Една ми направи бележка: &bdquo;Ако, обичате, с нашата служба не се шегувайте толкова! Не сме чак такива, каквито ни изкарвате!&rdquo;. Но това си беше в началото, още не бяха свикнали зрителите със Спартак Тишански. После му свикнаха на героя и се стигна дотам, че дори един шеф на митница ми изпрати две униформени митничарски ризи в комплект с вратовръзките.<br /> <br /> <img border="0" hspace="5" alt="Uginski9.JPG" vspace="5" align="baseline" width="500" height="376" src="/documents/newsimages/editor/201212/Uginski9.JPG" /><br /> <br /> <strong>- Това пък защо?<br /> </strong>- Ами обади се и каза, че искал официално да изпрати от униформата на митничарите, защото той не можел да гледа как аз - митничарят Спартак Тишански, съм облечен в какви да е ризи и нарушавам митническата униформа. И изпрати колета наистина. Към ризата имаше и униформена вратовръзка. Ама аз нали съм нисичък, слабичък, а то малък митничар няма, та ризата, която беше с дълъг ръкав &ndash; широка, въздългичка и ръкавите с педя над пръстите ми. Но... униформена.<br /> <br /> <strong>- И с тази риза ли почна да играеш?<br /> </strong>- Да, абсолютно! Облякох я и с нея почнах да играя. Но после той изпрати и втори колет - с още една риза - от лятната митничарска униформа - с къс ръкав. Та ми станаха две униформени митничарски ризи, които сменям. Хубавото е, че хората разбират от шега и се забавляват. Едни митничари ми разправяха, как прекръстили шефа си на Спартак Тишански.<br /> <br /> <strong>Едно интервю на Керка ХУБЕНОВА<br /> </strong>