Нораир Нурикян, двукратен олимпийски шампион по вдигане на тежести: В родния ми Сливен ме посрещнаха като Господ!

Нораир Нурикян е единственият ни щангист с две олимпийски титли. Има и две световни и една европейска титла, както и безброй медали. Роден е на 26 юли 1948 г. в Сливен. Той е открит за големия спорт от треньор №1 на 20 век Иван Абаджиев. <br /> <br /> <em>Нурикян започва да тренира вдигане на тежести, когато е почти на 18 години, докато е още ученик в Текстилния техникум в Сливен. Завършил е ВИФ (сега НСА), бил е помощник на Иван Абаджиев, както и старши треньор на националните ни щангисти. <br /> <hr /> <br /> </em><strong>Леката ни промишленост е загубила един текстилен спец, но пък е спечелила голям спортист. Ти обичаш да разказваш за първите си стъпки на подиума...<br /> </strong>- Стават чудеса, както казваше моят треньор Иван Абаджиев. Вярно е, че завърших Текстилния техникум в Сливен. А преди техникума съм играл малко гимнастика, увлякох се по баскетбола, даже стигнах до представителния ни юношески отбор в града. Бях и музикант за кратко, много свирех на цугтромбон и на цигулка. Организираха обаче някакво състезание на училищата по щанги и ме помолиха да участвам. Станах първи, защото просто нямаше втори в категорията до 56 кг. После пак така случайно отидох с приятели на мач, а там имаше и състезание по вдигане на тежести и заради бас аз се включих и вдигнах най-много от всички. А на другия ден ме викат при директора на нашия техникум. В кабинета беше Иван Абаджиев, който взе да говори за щанги-манги. Говори си той, на мен не ми се слуша... Отидох в залата на тренировка при Абаджиев. След нея два-три дни не можех да изляза от дома си. Хвана ме мускулна треска. Отказах се. Но Абаджиев пристигна вкъщи, взе ме &ndash; беше през 1965 г. През 1966 г. участвах на състезание за юноши &ndash; станах първи, а следващата ме включиха в националния отбор. <br /> <br /> <strong>Спомняш ли си кога дойде в София?<br /> </strong>- Разбира се. Абаджиев вече беше станал съюзен треньор в София. И нямаше как, аз трябваше да го следвам. От 1969 до 1976-а съм участвал във всички възможни състезания. <br /> <br /> <strong>А любовта ти към баскетбола май някак си остана несподелена...<br /> </strong>- Е, какво да правя, като съм метър и половина висок. Но много обичам баскетбола. В Сливен бях резерва, но са ме пускали да играя, защото се оказа, че съм малко по-бързичък от другите. Играл съм дори срещу легендата в бургаския баскетбол &ndash; Бойчо Брънзов, който стърчеше 3 педи над мен, макар че беше юноша бледен. И до днес не пропускам да гледам по телевизията мачовете от НБА.<br /> <br /> <strong>Какво си спомняш от първата олимпиада, в която участваш?<br /> </strong>- В категорията до 60 кг се бяха събрали 6-7 души, все много силни. Осигурих си сребърен медал, беше голям успех, взеха да ме целуват. Радват се, първият медал за България в тежката атлетика. С Абаджиев обаче сме в очакване грузинецът Дито Шанидзе да приключи. Аз нямаше какво да губя и се съгласих да се пробвам, както ми каза Абаджиев, за световен рекорд &ndash; 157,5 кг, никога не бях вдигал такава тежест. Може би и Господ да ми е помогнал, но успях. Не беше за вярване. Хубаво, ама тъй като имаше атентат по време на олимпиадата, се чу, че ще я спрат. Ха сега, де! Само това не! Размина се.<br /> <br /> <strong>Изпитваше ли страх от даден съперник по време на състезание?<br /> </strong>- Не. Никога не съм се страхувал. Аз имах доста здрава психика, поне така твърдеше Абаджията. А той беше човек, който знаеше всичко. Разбира се, че на тренировка съм вдигал винаги повече, отколкото на състезание, с някои изключения, като това в Мюнхен, нали.<br /> <br /> <strong>А като се върна, как те посрещнаха?<br /> </strong>- Като Господ. В Сливен организираха посрещането ми като първомайска манифестация, червени килими, цветя, фойерверки. Бяхме с Александър Крайчев, който също е сливналия и стана втори тогава. <br /> <br /> <strong>Какви ви бяха отношенията с Абаджиев?<br /> </strong>- Според мен - винаги добри. Много съм го уважавал и не съм си променил чувствата. Защото той ме е направил човек. Както се казваше навремето, благодарение на него съм ял бял хляб. Взе ме и за помощник после, учих се от него.<br /> <br /> <strong>Ти всъщност го наследи като старши треньор на националите...<br /> </strong>- Фактически да, но е много трудно да го наследиш като треньор. В комплексния смисъл на това понятие &ldquo;треньор&rdquo; &ndash; той освен за щанги не мислеше за нищо друго, той търсеше съвършенство, няма такъв човек като Абаджиев и толкова ерудиран треньор не само у нас, а и в света. Аз обаче съм си много по-земен, не мога като него. Обичам компаниите с приятели, да седна на маса, да се занимавам със семейството си...<br /> <br /> <strong>Май и теб не те отмина т. нар. &ldquo;звездна болест&rdquo;, която можеше да ти попречи на резултатите в Монреал?<br /> </strong>- Явно след Мюнхенската олимпиада носът ми се е вдигнал нагоре. На следващата година станах втори в Европа, втори в света, през 1974-та пак &ndash; втори, втори. Вече виждах, че не става само със самочувствие, с олимпийската титла от Мюнхен напред... Трябваше да се хващам сериозно да тренирам. Всички знаят, че минах в по-ниска категория, до 56 кг. Беше много трудно при моето нормално тегло от 63-64 кг. И фактически трябваше преди старт да свалям по 8 кг. Много тренирах и мислех само за световни рекорди. Ядосвах се много, че у дома не мога да поставя рекорд. Ако не беше Абаджиев, щях да се откажа от спорта.<br /> <br /> <strong>Кой беше най-големият ти проблем?<br /> </strong>- Тренировки, сауна, глад. Много, много глад. Това ако не е проблем! Преди Олимпиадата в Монреал пак бяхме на лагер в Белмекен и цялата олимпийска дружина там, бяхме поканени на някакъв празник в близко село. Изядох едно кебапче и изпих една бира. Оказа се, че съм вдигнал 3 кг. Може ли да си представиш. А се е случвало за 45 минути престой в сауната един грам да не сваля. Една водичка, 200 грама на ден и това е, изпиваш я, с витамини при това! Свиква се. Месец и половина преди състезание съм бил на този нечовешки режим. Основните ми конкуренти в Монреал бяха поляк и японец &ndash; със страхотни синини под очите, това се получава, когато смъкваш рязко килограми. Попитах и аз ли съм така. После след състезанието ми казаха - о, ти беше къде, къде по-зле...<br /> <br /> <strong>След Монреал обаче пак не се отказваш?<br /> </strong>- Искаше ми се веднага да хвърля екипа. А Абаджиев ми казва, дай още малко. Можеш да направиш световен рекорд. Викам си на акъла, че тоя човек е луд, та аз съм на края на силите си. Но не му счупих хатър, макар че предварително се бях отказал. Участвах, опитах се да вдигна щангата, не успях, а хората ме изпратиха с ръкопляскания. Човешките възможности все пак са ограничени, макар че Абаджиев никога не е мислил така. Два-три месеца след Монреал играх футбол в махалата, тръгвам към топката и усещам страхотен удар в гръб, куцук-куцук, отивам в Спортния диспансер при покойния вече проф. Шойлев, скъсал съм ахилесово сухожилие. А той ми казва, че това е можело да стане още при първия опит на Олимпиадата в Монреал... Късмет! <br /> <br /> <strong>Има доста легенди за вашето &ldquo;възстановяване&rdquo;, как ги приемаш?<br /> </strong>- Аз имам особено отношение към думата &ldquo;допинг&rdquo;. Ние се възстановявахме основно с витамини, разбира се. Абаджиев винаги ни е давал за пример животните в гората &ndash; те възстановяват ли се? Основното бяха тренировките. Възстановяването в спорта е голям бизнес. Имаше страхотни неща, които ти връщат силите, но ги ползваха тогава само западняците. Ние, за съжаление, бяхме може би 30 години назад в това отношение. Те измислят нещо, което не се хваща от специализираните лаборатории, след 3 месеца пак прилагат нов медикамент и пак медиците не са в час и така. А ние това не можехме да си го позволим. <br /> <br /> <strong>Предстои голямо изпитание това лято край Темза и за нашите щангисти, имаш ли надежди?<br /> </strong>- Много е трудно в момента и за треньори, и за състезатели. Последните две години всички знаят, че ги профукахме в наши разправии, а тук наваксване няма. Нормално беше вместо да се радваме на две, да имаме 5 квоти за Олимпиадата в Лондон. Но времената са други. Това не бива да се пренебрегва. Ако наш участник се класира в шестицата на олимпийския турнир, ще бъде добре. Дай боже и по-напред! За мен и за моите съотборници беше голяма чест да представяме достойно България по света. Сторихме го колкото можахме.<br /> <br /> <br /> <strong>Елена КОЦЕВА </strong>