Швейцарска възпитаница предпочита родината, дамгосват я като фашистка

<em>Тя се казва д-р Зоя Ставрева. Родена на 21 април 1883 г. в Търново. След завършването на средното си образование и даскалуване по селата следва философия в Швейцария. С докторат тя се завръща в родината си и се отдава на просветителството &ndash; преподава философия в Девическата гимназия на родния си град.<br /> </em><br /> Като философ и педагог д-р Зоя Ставрева наблюдава учебно-възпитателния процес у нас. Интересува се и от чуждия опит. Посещава някои западноевропейски страни, за да се запознае с нови педагогически практики. През 20-те години на миналия век, когато в Съветска Русия народен комисар на образованието е Луначарски, тя поддържа връзка с тамошни педагогически институти. През 1927 г. написва книгата &bdquo;Татко Пестлоци&rdquo;, израз на уважението й към швейцарския педагог, прочул се с възпитанието на болни и изоставени деца. По-късно през 30-те години тя <br /> <br /> <strong>популяризира у нас нашумялата немска педагогика на Петер Петерсен, <br /> </strong><br /> известна като &bdquo;Йенски план&rdquo; &ndash; по дадена тема детето задава въпроси, а учителят му отговаря. Превежда книгата &bdquo;Практиката в училищата Йенски план&rdquo; и я издава с колегата си от София д-р Б. Шанов. Богата е обществената изява на тази търновска интелектуалка: изнася лекции, пише статии за Българския женски съюз, местното читалище &bdquo;Надежда&rdquo;, Учителския въздържателен съюз. Сътрудничи в дружеството &bdquo;Грижи за бавно развиващи се деца в България&rdquo;. Като германистка членува в Българо-немско културно дружество, което във Велико Търново се превръща в академия. Но точно заради него <br /> <br /> <strong>след 9 септември тя е дамгосана като фашистка <br /> </strong><br /> Заради това се принуждава да изгори цялата си библиотека и личен архив. Оцелява само черновата на дисертацията й и част от личната й кореспонденция, които се съхраняват в Държавния архив във Велико Търново. <br /> <br /> Починала на 3 март 1962 г., след почти четиридесет години пълна забрава, през 1982 г. в старопрестолния град от ухо на ухо се разнесе слух: някой се осмелил да пише за философката д-р Зоя Ставрева. За старите търновци, пазещи спомен за видната им съгражданка, това бе приятна изненада. Затова заслужава да се спомене този, който я &bdquo;преоткри&rdquo;, както се говореше. Това е философът Божидар Пейчев. В списание &bdquo;Философски преглед&rdquo; той помести материал за нея, в който се казва, че на 18 юни 1914 г. тя е защитила дисертацията си &bdquo;Състраданието като фундамент на морала при Шопенхауер&rdquo;. Това е станало в Берн, а на следващата дисертацията е отпечатана в Цюрих. Авторът е посочил, че това е &bdquo;първата българска историко-философска дисертация&rdquo;, написана с &bdquo;голяма ерудиция&rdquo;.<br /> <br /> След демократичните промени излязоха публикации за д-р Ставрева, а д-р И. Дафов направи превод на дисертацията й. Но все още липсва най-важното &ndash; пълна библиография за нея. Досега са открити около 60 публикации, свързани с философията и педагогиката.<br /> <br /> Ще завърша с думите на д-р Зоя Ставрева, които звучат напълно съвременно: &bdquo;Аз съм за ред и стегнатост &ndash; първо условие за преуспяване&rdquo;.<br /> <br /> <br /> <strong>Олга ПАНКОВА, <br /> Велико Търново<br /> </strong>