Венцислав Капсъзов: Не искам да остана прикован към леглото!

<strong>Представяли ли сте си някога, че в един момент от живота някой ще ви даде цена за него? От тази цена зависи как ще изживеете живота си в бъдеще - дали ще можете да работите, да създадете семейство, да си родите деца. Другата алтернатива е: приковани цял живот към леглото!<br /> </strong><br /> ...<br /> <em>Съзнанието ни не може дори да си го представи, камо ли да го преживее. Но това е реалността за Венцислав, млад мъж на 25 години, който трябва да се пребори с бедността, за да живее пълноценно.<br /> <hr /> </em><br /> <strong>- Венцислав, първо искам да ви попитам как се чувствате сега?<br /> </strong>- Много сложен въпрос. Чувствам се много напрегнат и слаб. Напрегнат съм в очакването на операцията - кога ще стане и как?<br /> <br /> <strong>- А здравословното ви състояние как е? Имате ли болки?<br /> </strong>- Болки в краката имам, но съм свикнал. Четири години вече за мен това състояние е нормално.<br /> <br /> <strong>- Четири години сте постоянно с болки?<br /> </strong>- Да.<br /> <br /> <strong>- Това след катастрофата ли стана?<br /> </strong>- Да, след катастрофата, след всички операции. Най-вече когато е студено. През лятото ме боли по-малко.<br /> <br /> <strong>- Приемате ли някакви лекарства, провеждат ли ви лечение?<br /> </strong>- Лекарства - не. Само течен аналгин ми даваха в началото. Заради левкемията са ми забранени всякакви лекарства.<br /> <br /> <strong>- Разкажете ми какво се случи с вас? Левкемията ви е открита още когато сте били на четири години.<br /> </strong>- Откриха левкемията, когато бях на четири години &ndash; <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>вследствие на Чернобилската авария <br /> </strong></span><br /> Майка ми е била бременна с мен - през 1986 година. Тогава никой не е предупредил бременните да не ядат пресни зеленчуци. Майка ми много обичала марули... Затова и аз съм се разболял от левкемия. Постоянно съм боледувал като бебе. В началото съм лежал в болницата в Кърджали, но лекарите не знаели какво ми има. Казали само на майка ми, че ще умра. След това са ме закарали в София. През 1990 г. са ме приели в детската онкохематология на ИСУЛ и там са ми поставили диагнозата левкемия. Започнали да ни лекуват една група от 11 деца. Аз и още едно момиче от Кърджали само оживяхме. Доколкото знам, всички останали деца са починали. Лекуваше ни проф. Бобев. Изписаха ме след две години. Тръгнах нормално на училище. Ходих на контролни прегледи само. Казаха ми, че съм оздравял напълно. Само когато играех с приятелите ми, усещах например, че не мога да ги надбягам, не можех да пазя равновесие. Тогава отново отидохме в София да ме прегледат. Видяха ми краката и ми поставиха следващата диагноза - хередитарна атаксия на Фридрайх, състояние след остра лимфообразна левкоза, чието лечение ми беше спряно през 1992 г. Най-общо казано, става въпрос за деформация на стъпалата, което с времето може да прогресира и да даде отражение върху целия организъм.<br /> <br /> Направиха ми изследванията и лекарите тогава казаха, че такива стъпала са виждали само на снимките в учебниците по медицина. Препоръчаха ми да не се подлагам на операция, защото е много тежка. Ако нещата се влошат, това да е крайният вариант. Трябваше само да следим за евентуална прогресия на заболяването. Аз завърших средно образование, изкарах икономическия техникум, специалност банково и застрахователно дело, след това <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>ме приеха във Варненския свободен университет, <br /> </strong></span><br /> специалност информатика. Всичко беше наред. През това време работих като барман, сервитьор... Нямах никакви проблеми, освен че усещах някаква нестабилност. Заминах и за Америка. Там работех на две места шест месеца и се справях без проблем. Колкото повече се движех, толкова по-добре се чувствах. Върнах се в България и както всичко беше наред, случи се тази катастрофа. Тогава животът ми се преобърна на 360 градуса. Преди да катастрофирам съм работил две години във Варна, карах такси, един фиш нямам за направени нарушения.<br /> <br /> <strong>- Кога ви казаха, че има жертва в катастрофата?<br /> </strong>- Два-три месеца не бях на себе си, бях като дрогиран... Може би от силните болкоуспокояващи, но аз не можех да мисля.<br /> <br /> <strong>- Какво почувствахте, когато ви казаха, че приятелката ви е загинала в катастрофата?<br /> </strong>- Две години живяхме заедно с приятелката ми. Всичко между нас беше наред. Какво почувствах ли? Не знам, само исках да умра...Мислех си, защо аз оцелях, защо аз не загинах вместо нея. Защо съм жив? Не можех много време да си обясня, защо точно тя трябваше да почине.<br /> <strong><br /> - Сега успяхте ли вече да преодолеете това чувство за вина?<br /> </strong>- Ходих на психолог, тъй като това го изискаха от съда по време на делото. Заключението на психолога беше, че поради тежкото ми детство - като дете на разведени родители, съм си изградил много здрава психика и ще успея да преодолея тази психическа травма.<br /> <br /> <strong>- Съдът ви осъжда на пробация за три години и 300 часа безвъзмезден труд. Какво беше заключението на съда за причината за катастрофата? В пресата излезе информация, че сте карали с висока скорост - 130 км/ч.<br /> </strong>- За мен това не е причината за катастрофата и скоростта, с която карах, не беше висока.<br /> <br /> Не се опитвам да се оправдавам по никакъв начин. За мен, щом съм допуснал да стане катастрофа (дори и с 10 км/ч да съм карал), аз съм виновният. И за това <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>цял живот няма да си го простя<br /> </strong></span><br /> Но знам, че истината не е такава, каквато я представиха в съда. Държавата просто си изми с мен ръцете. Тогава се чувствах толкова зле, че нито ме интересуваше какво става с мен, нито какво ще решат в съда...<br /> <strong><br /> - А според вас каква е била причината?<br /> </strong>- Катастрофата става в пиков час на Аспаруховия мост във Варна. Всеки шофьор знае какво е движението по това време. И то на място, където има 24-часов пункт на пътните полицаи. Аз трябва да съм наистина ненормален, за да тръгна да карам на такова място със 130 км/ч. Вторият факт е, че ако бях карал наистина с толкова висока скорост, как мантинелата щеше да ме спре да не падна от моста? <br /> <strong><br /> - Това се случва през 2007 г.?<br /> </strong>- Да, момичето се казваше Хермина. Тя ме запозна с един приятел на баща й, който е собственик на автовериги във Варна, има пътна помощ, отделно дава и коли под наем на туристите през лятото. Доста време работих при него, помагах му. Когато сме катастрофирали, той е дошъл на място и е видял, че съм карал с 45 км/ч. Но тези неща, които и той може да ги каже, не ги пише никъде в делото.<br /> <br /> <strong>- И след катастрофата сте приет със счупвания в болницата...<br /> </strong>- Да, освен това <br /> <span style="color: #800000"><strong><br /> три дни бях в кома <br /> </strong></span><br /> Дори в началото, когато се обадили на майка ми за катастрофата, са и казали, че съм мъртъв. С такава травма на главата не са вярвали, че ще оцелея. Единият ми крак беше счупен, а от другия крак липсваха 7 см от главната кост под коляното.<br /> <br /> <strong>- Тогава са ви направили и операция.<br /> </strong>- Да, оперира ме д-р Живков. Той ми спаси крака. Шефът на отделението искаше да го ампутират, но той пое ангажимент да ме излекува и ми направи операцията. Подобна на тази, която ще ми правят на двата крака сега, но с един голям фиксатор. В продължение на месеци ми завинтваха пластината сантиметър по сантиметър, докато израсне новата кост и се калцира. Правиха ми много корекции, постоянно трябваше да ми подменят иглите, смяна непрекъснато на превръзките. А болките бяха големи...<br /> <strong><br /> - А защо трябва да направите тази нова операция, за която се опитвате да набавите средства от дарения?<br /> </strong>- Тя е за двете стъпала. От всички тези операции, които ми бяха направени, се отключи старото ми заболяване хередитарна атаксия на Фридрайх, което ми откриха на 16- годишна възраст. Краката ми започнаха да се деформират още повече - изкривяването на стъпалата вече е голямо. Ходих на рехабилитация, опитвах се по всякакъв начин да предотвратя тази операция, но д-р Желязков каза, че трябва да я направят. <br /> <br /> За самата операция не са нужни пари - тя се поема от Здравната каса. Трябва да платя фиксаторите. Те струват 22 092 лв. Продали сме си апартамента в Момчилград, за да можем с майка ми да свържем двата края досега и да се лекувам след катастрофата. Друго нямаме какво да продадем. Много ми е неудобно да моля хората за пари. Няма откъде да набавя тези пари, а времето не е в моя полза. Сега не раб отя, защото не мога да ходя сам. Не искам да се предавам, ще се боря, защото не желая да завърша живота си, прикован на легло. Аз съм на 25 години и имам мечти, искам да създам семейство, да се грижа за него... Оказва се, че животът ми има цена и струва 22 000 лв.! <br /> <br /> <span style="font-size: xx-small"><strong>Едно интервю на Милена ВАСИЛЕВА<br /> </strong></span><br /> <strong>Дарителската сметка е в Банка ДСК<br /> IBAN: BG80 STSA 9300 0019 8907 31<br /> Разплащателна: Банка ЦКБ<br /> IBAN: BG39 CECB 9790 1051 1232 00<br /> Венцислав Красенов Капсъзов</strong>