ЛИЧНОСТИ
Тодор Живков си беше артист поначало, казва известният ресторантьор

Неотдавна управителят на ресторант “Антик” (на последния етаж на Народния театър “Иван Вазов”) Никола Антикаджиев издаде книгата си “Аз познавах тези хора - 15 години по-късно”. В нея той разказва за приятелството си с някои от колосите на българския театър и кино, част от които вече не са между нас. Самият Антикаджиев е на 75 г. и миналата година е празнувал “златна сватба” със съпругата си Нина.

Господин Антикаджиев, разкажете как започнахте да се занимавате с ресторантьорство и как стигнахте до ресторант “Антик” в Народния театър “Иван Вазов”.
- През 1964 г. започнах работа в “Балкантурист”. Още от 1957 г. се познавах със Саркис Мухибян, с Калоянчев, с Нейчо Попов, Невена Коканова, Никола Анастасов, Григор Вачков, Димитър Манчев и др. През 1968 г. станах управител на ресторанта в хотел “Славия”. Един ден дойдоха Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев и ми казаха: “Ние ще правим един филм, а това младо момче ще играе главната роля”, “младото” беше Стефан Данаилов. После и аз участвах в снимките на първите серии на “На всеки километър”, имах епизодични роли. Когато снимахме вторите серии, една вечер бяхме с голяма група актьори в Западен Берлин - там бяха Любчо Кабакчиев, Стефан Данаилов, Григор Вачков, Черкелов, също и Шарланджиев. И влязохме в едно заведение, което се оказа Клуб на ак-тьора. Когато се върнахме в България, Любчо Кабакчиев реши да прави Клуб на актьора. За целта взехме стария бар “Астория”, правихме му 6 месеца ремонт и на 18 юни 1972 г. го открихме в присъствието на Тодор Живков. Тогава се честваше 90 години на Георги Димитров, дойде и министърът на културата на Съветския съюз Пономарьов, бяха и всички артисти от Народния театър и оттогава почнахме. Три години и половина бях там, а по това време Народният театър излезе в ремонт. И на 1 ноември 1975 г. по настояване на артистите тука - Сава Хашъмов, Георги Раданов, Любомир Кабакчиев, се заехме да направим това заведение, което виждате. То преди това беше склад за декори. На 1 февруари 1976 г. го открихме, а театърът не работеше още, въпреки че се репетираха две пиеси, с които трябваше да се открие сезонът - “Протокол от едно заседание” и “Хъшове”. И на 30 април 1976 г. дойде Тодор Живков за откриването на театъра след ремонта и оттогава той идва 29 пъти - до 1991 г.
Разкажете нещо за него, що за човек беше той?
- Тодор Живков обичаше много театъра, почти не изпускаше премиера. Имаше само един период от около 2 години, след като почина Людмила, в който той не идваше на представления. А последното му идване беше на 28 май 1988 г. Но като дойдеше, тука правехме една маса - артистите, които играеха главните роли, директорът на театъра, министърът и някои други хора, които идваха с Тодор Живков - Любомир Левчев или Лилов, или други, и почваха - 3-4 часа разговори, вечеря, той се смееше непрекъснато. Живков се държеше много добре с артистите, те му бяха слабост. Даже една вечер тука някой каза: “Другарю Живков, вие много обичате театъра”, а той вика: “Абе и аз на младини съм играл в театър и аз съм бил артист.” А той си беше артист поначало.
В книгата си споменавате, че никъде не сте се чувствали толкова добре, колкото тук - в Народния театър...
- Най-голямото ми щастие тук в Народния театър беше, че всички ми бяха приятели, аз бях заобиколен от колоси. Аз говоря за това поколение, което аз заварих - Любчо Кабакчиев, Георги Раданов, Георги Георгиев-Гец, Стефан Гецов, Рачко Ябанджиев, по-късно дойдоха Велко Кънев и Стефан Данаилов. Имаше актьори - актьорища, един Андрей Чапразов например. От артистките аз заварих Ружа Делчева, Ирина Тасева, Славка Славова, Таня Масалитинова, Маргарита Дупаринова, Иванка Димитрова, Магда Колчакова и много други. От по-младите - Йорданка Кузманова, Ванча Дойчева, Жоржета Чакърова. Всички, които ги изброявам, ми бяха приятели.
Какво е най-характерно за артистичното съсловие?
- Това, дето разправят, че били пияници, че били батакчии - това абсолютно не отговаря на истината. Аз не съм имал случай артист да не си е платил сметката. Ако вечерта не си я е платил, идва на сутринта и си я плаща, без да го вика никой. Освен това те не бяха толкова претенциозни. Разбира се, благодарение на моите връзки, аз имах такова снабдяване, каквото никой нямаше. През 1990-91 г. никъде нямаше “Сливенска перла”, никъде нямаше “Бисерна ракия”, само при мен имаше всичко. Да не говорим, че аз тогава имах 25-30 вида вина. И всяка седмица идваше от Ловеч кола - за мен, за съветското посолство и за корейското посолство. А след това през 1991 г. ние като се махнахме, изредиха се 10 души, но нищо не направиха, само го забатачиха. През 2003 г. ръководството на театъра направи конкурс, явиха се 9 фирми, но ние го спечелихме. Направихме основен ремонт, смени се всичко и ресторантът “Антик” отново заработи.
Разкажете някоя весела случка.
- Случки весели колкото искаш. Един ден влиза Гец и вика “Кольо-о-о, Мамалев е болен”. Викам - от какво? “Ами влязъл да се къпе, пуснал водата, а тя докато дойде до него, изстинала и той се простудил.” Гец беше голяма капия, той като дойдеше и още от вратата викаше “Странджата тука ли е?”. Освен че беше много кадърен артист, той беше и много весел човек. Изключително работлив беше. Даже моята приятелка Невена Коканова казваше: “С толкова актьори съм работила, но да знаеш, по-работлив от Апостол Карамитев и Гец няма.” А Венчето като че ли беше родена за филмова актриса, на екрана излизаше като кукла. Непрекъснато работеше, непрекъснато я канеха, участваше в роли всякакви.
Много се говори, че между актьорите непрекъснато вървят някакви интриги, има ли такова нещо?
- И това не е вярно. Сега може да има, но тогава нямаше.
А сега младото поколение артисти идват ли тук?
- Идват, обядват тук, ние правим едно меню на минимални цени. Скоро направихме два големи коктейла за “Дон Жуан” и за “Ах, този джаз”. На “Ах, този джаз” дойде и президентът, и Ивайло Калфин беше, качиха се тук. И от младите момчета има кадърни, можещи артисти, режисьори също - като Александър Морфов например.
Кажете нещо за Стефан Данаилов, той сега е още по-нависоко...
- Сега се виждаме по-често, всеки понеделник пием кафе, ако не в понеделник - в сряда. Откакто е министър, най-малко 50 пъти съм ходил при него, разбира се, и той идва тука. Той е от групата, която събирам всяка година на рождения си ден от 20 години насам.
Връща ли се вече публиката в театъра?
- Имаше само един период - 1990 - 1992 г., тогава имаше отлив. Но сега, особено за хубавата постановка, не можеш да намериш билети - за “Хъшове” например, за “Ах, този джаз”. Просто, което е хубаво - то се търси, което не е - то пада след няколко представления.
След толкова години сред артисти какво най-важно смятате, че ви е дало общуването с тях?
- Най-важното, което ми е дало това общуване, е усетът да преценявам хората. Трябва да ви кажа, че много рядко съм се лъгал в преценката си за хората, знам кой колко струва. Защото на този свят съществуват само две неща - здраве и приятели, всичко друго е ала-бала. Най-важното е, че не трябва да бъдеш предател - като обещаваш нещо, да знаеш, че трябва да го изпълниш.

Маруся ПАНКОВСКА