Писателят Георги Мишев на 76 г.: В библията на писателя трябва да има само истина

<strong>Георги Мишев е роден на 3 ноември 1935 г. в село Йоглав, Ловешко. През 1953 г. завършва Техникум по ветеринарна медицина &bdquo;Цанко Патарински&ldquo; в Ловеч, след това журналистика в Софийския университет (1958). В периода 1958-1967 г. е окръжен кореспондент в Ловеч на в. &bdquo;Септемврийче&ldquo;, а от 1967 до 1970 г. е редактор в издателство &bdquo;Народна младеж&ldquo;. Редактор от 1970 г. и сценарист от 1973 г. в киностудия &bdquo;Бояна&ldquo;.<br /> </strong><br /> <strong>Председател е на Обществения комитет за екологична защита на Русе от създаването му на 8 март 1988 г. Народен представител в VII Велико народно събрание (1990-1992). <br /> <br /> </strong><em>Георги Мишев е автор на разкази, повести и романи за възрастни и деца, както и на сценарии за игрални филми, голяма част от които са влезли в златния фонд на българското кино. Сред тях са &bdquo;Преброяване на дивите зайци&ldquo; и &bdquo;Вилна зона&ldquo; на режисьора Едуард Захариев, &bdquo;Дами канят&ldquo; на режисьора Иван Андонов, &bdquo;Не си отивай&ldquo;, &bdquo;Момчето си отива&ldquo;, &bdquo;Селянинът с колелото&ldquo; и &bdquo;Матриархат&ldquo; на режисьора Людмил Кирков и др. През 1966 г. е организатор и съставител на първия алманах на писателите в Ловеч, озаглавен &bdquo;С дъх на люляк&ldquo;. Георги Мишев пише книги, между които са: &bdquo;Осъмски разкази&ldquo;, &bdquo;Хлапето&ldquo;, &bdquo;Носачи на жалони&ldquo;, &bdquo;Адамити&ldquo;, &bdquo;Матриархат&ldquo;, &bdquo;Вилна зона&ldquo;, &bdquo;Селянинът с колелото&ldquo;, &bdquo;Дами канят&ldquo;, &bdquo;Патриархат&ldquo;. Той е носител на националната литературна награда &bdquo;Иван Вазов&rdquo; - 2011.<br /> </em><hr /> <br /> <strong>Май някаква твоя нова книга се задава на хоризонта?<br /> </strong>- Още съм в началото, има - няма вече към 200 страници... Ама още е рано да говорим. Всичко става. Ето пострада ръката ми, изведнъж. &ldquo;Падаща&rdquo; ръка се казвало в медицината, известно е, ама кой да знае. Причината е шип или шипове. Загубих обаче доста време по доктори, от две-три години ми е това. <br /> <strong><br /> Как пишеш сега?<br /> </strong>- Повече от 3 страници дневно гледам да не пиша. Защото количеството винаги се отразява на качеството. По-добре е така. Обикновено пиша сутрин, но понякога и следобед, нямам строга система, защото се занимавам и с други работи, като имаш къща - ти си иконом, градинар, вече започвам да паля парното, парнаджия ставам &ndash; какво да правиш. Това е неудобството, хората имат къщи, но имат и готвачи, снабдители... персонал. В Панчарево не можеш да намериш човек да ти помогне да измиете прозорците, няма желаещи, а ние със съпругата ми остаряхме. Голяма безработица, а голяма неработица! Пълна е кръчмата с хора, а я ги накарай да дойдат дърва да нарежат, въглища да пренесат... Не. Като докарат въглища, аз се чудя какво да направя &ndash; дясната ми ръка не ме слуша както някога, синовете ми са заети, в командировка, и то точно в момента, когато най ми трябват. Отивам в кръчмата &ndash; там 20 души, в 7 часа сутринта пият бира, гасят пожара от снощната ракия и ми викат: Егати въглищата, внасяй си ги. Е това е положението.<br /> <strong><br /> Писатели идват ли при теб?<br /> </strong>- Не останаха приятели. С Марко Ганчев се виждаме по-често. Той е в добро здраве горе-долу, само че през лятото си е на неговото село &ndash; Горна Диканя. Прибра се преди месец, дойде у нас, ние ходихме. И така... Много ми липсва сатирикът Георги Друмев, човекът, който игра тенис до последно с приятели. <br /> <br /> <br /> <hr /> <span style="font-size: medium"><strong>Най-хубаво е да пишеш роман <br /> </strong></span><hr /> Най-голяма естетическа наслада човек изпитва при писане на роман. Обаче се иска много време, много търпение. Флобер е казал, че талантът не е в една страница, а в 300. Иска се атмосфера да потънеш в писането, не е като да затракаш на шевна машина и да отхвърляш парчетата плат. Трябва да събудиш един свят, хубавото на романа е, че в него е пълно с герои, с образи, и всичко това, като се оживи и разшава около теб, ти ставаш изведнъж главнокомандващ на някаква невидима армия. Оттам иде сладостта. Това състояние е някакъв транс, може и лудост да го наречеш. Обаче не може без него. Така са работили големите писатели. Целият живот на Флобер е минавал на един таван и сред героите му. <br /> <br /> <strong>Срещу какво имаш вътрешна съпротива?<br /> </strong>- Нямам. За мен е важна формата, каква форма да дадеш, не просто да редиш думи, опира се до композиция, това е архитектура даже, един роман си е чиста архитектура. Трябва да има основа, стени, сводове, покрив. А архитектурата е единственото изкуство, в което няма хумор. <br /> <br /> <strong>В мемоарната ти книга ще има ли хумор?<br /> </strong>- Е, тя цялата е изградена върху абсурди, смешки, щуротии, глупости. Целият ни живот какво е! Но да не говорим за нероден Петко. <br /> <br /> <strong>Ти не си комерсиален автор, а тази агресия и бездарие, които се настаниха край нас, не те ли задушават?<br /> </strong>- Аз дори не смятам и да издавам сега, защото никой не чете сериозна литература. Преди 4 години излезе романът ми &ldquo;Патриархат&rdquo; и почти никой не го прочете. От време на време някой закъснял читател ми се обажда. Преди седмица ми се обади Олга Кръстева, единствената жена, която печаташе в &ldquo;Стършел&rdquo;, зарадва ме с думите, че отдавна не е чела нещо такова. Както и преди да умре, Бог да я прости, Вера Мутафчиева, и тя така една нощ ми звънна. Учудих се, ама тя ми обясни, че не можела да спи нощем и чете. Прочетох твоя роман и сега разбирам, че аз нищо не съм знаела за българското село, ми каза. Една Вера Мутафчиева! Тя е стара софиянка и наистина няма представа, особено за станалото след 1950 г., когато селата бяха съсипани. А пък аз точно с това се занимавам - с разпада на селото, който тръгна с лишаването на българина от собствеността му. Като им взеха земята, дядовците ми измряха от мъка. Сега ходя рядко в моето родно село, но там няма нищо. Нахлули са само власи, нови хора, които купиха къщи за по 200 лв. Говорим за това, че все пак написаното е важно. <br /> <br /> <strong>Виж сега какво става с библиотеките, загиват. Как написаното ще остане?</strong><br /> - И там разпад. А хората отдавна са го измислили, ние още във Великото народно събрание правихме опит да премахнем ДДС върху българската книга, върху културните издания, вестници, списания, защото те и без това не носят приход на хазната, но кой да чуе. Ето в една Дания си насърчават максимално езика, там си поддържат и писателите, и книгоиздаването. Така ще живеят и те, и езикът, и културата им. При нас &ndash; беднотия, и духовна, и всякаква. <br /> <br /> <strong>Нароиха се обаче много графомани. Защо?<br /> </strong>- Изчезна сериозната критика, никой не отсява плявата от зърното. Никой не казва, че тази книга заслужава да бъде прочетена или не. Този автор да продължава или не. Не става въпрос за някаква цензура, а за естествените процеси на отпадане на некачественото. Няма авторитети. След Тончо Жечев изчезнаха критиците. Останаха рецензенти, и то на приятелска база. Няма литературен климат. <br /> <br /> <strong>Добре де, писателите нищо не правят, не трябва ли да се опълчат?<br /> </strong>- Няма ги писателите, няма ги и Съюзите на писателите. Въпросът беше за имотите. Сега добре си живеят шефовете на официалния, казионния писателски съюз. А аз съм уж в Сдружението на писателите, което е виртуално, не съществува. Нямаме никакъв организационен живот. Не можем да се съберем и една паметна плоча на писателя Георги Марков да сложим. Всички сме индивидуалисти. Колективизма видяхме какво е, ама и индивидуализмът не струва, нашият е от много примитивен вид май. Шопът нали е казал, аз ще му ходя на погребението, а той ще дойде ли на моето. Ще му слагам аз на Георги Марков плоча, а той ще сложи ли на мене?<br /> <strong><br /> Огорчен ли си от нещо през годините?<br /> </strong>- Лично нямам оплаквания, нищо не ми трябва. Нали знаеш какво пишело на гроба на Никос Казандзакис &ndash; &ldquo;Нищо не ми трябва повече&rdquo;. Та и аз така. Това е най-добрата резолюция за един живот. И все пак трябва да имаме почит към някои неща. Излезе една книга на Христо Христов за убийството на Георги Марков. Един ред никой рецензент не написа никъде. Излезе втора книга от него &ldquo;Биография на Тодор Живков&rdquo; &ndash; пак нищо. Защо? Не са ли важни качествата на продукта. Сега какво знаем за Симеон Радев, за Иван Хаджийски, малко, но книгите им си остават. Няма грижа за таланта у нас. <br /> <br /> <br /> <hr /> <span style="font-size: medium"><strong>Има колело, няма селянин<br /> </strong></span><hr /> Ни колело, ни селянин, ни село има вече. Заминаха си с епохата. Някакво качество на българина си отиде. Това е най-печалното. Не унаследихме ценните, положителните неща. Да надграждаме? Добре, ама ние забравихме ценните си хора, добрите, избуяха примитивни страсти, не се изгражда нация с дребни, посредствени хора. Моят баща беше обикновен бъчвар, обаче толкова си обичаше занаята, че и занаятът го обичаше. И това най му тежеше, че като дойде национализацията, едни другари залепиха лентичка на малката му работилничка, казаха му, че е капиталист, защото имаше двама работници чираци. Вързаха му ръцете. Трябваше да отиде в града. А бъчварството загина, появиха се пластмасовите бидони.<br /> <strong><br /> Завършил си ветеринарен техникум. Вярно ли е, че си кастрирал прасета навремето?<br /> </strong>- Да, и то много. Имам стаж няколко месеца. И съм инжектирал поне 5000 кокошки. До неотдавна в Панчарево гледахме кокошки, на ден по десетина яйца снасяха. Имахме и кучета, но сега нищо нямаме. Грижа си е.<br /> <br /> <strong>И двамата ти синове са наследили чувството ти за хумор, съгласен ли си?<br /> </strong>- Става дума все пак за среда, нали. Макар че Мишо (Михаил Вешим), който има наистина чувство за хумор и перото му е добро, до 20-годишна възраст беше друг човек, сякаш друг ген беше. Той само слушаше. Идваха много писатели, Станислав Стратиев беше всеки ден у нас, а Мишо от предучилищна възраст седи на едно столче и само слуша. Докато тръгна да следва, и тогава започнаха да се обаждат разни хора, абе, той е много забавен, бързо се сприятелява, става център на внимание. Той ли бе? &ndash; учудвах се аз. За него ли става въпрос. А с Цецо, по-малкия, пък беше обратното. По-отворен си беше още от малък, обича компании, веселби.<br /> <br /> <strong>Ти доволен ли си от тяхната реализация?<br /> </strong>- При тия времена, при тия възможности &ndash; да. Добре, че не заминаха по чужбина. Най съм доволен от това. Какво можеш да работиш като журналист в чужбина? Загубен си. Един Набоков, който стана световен писател, от 5-годишен е учил английски. Така че той е знаел повече английски, отколкото руски поначало. Аз никога не съм и мечтал да работя в чужбина, на мен дори и в София не ми се идваше. Но ми трябваше някакво убежище, това беше столицата. Дойдох в София още през 1968-а. <br /> <br /> <strong>Какво ще стане с българското кино?<br /> </strong>- С пари трябва да стане. За съжаление, кино няма скоро да имаме, защото нямаме богати продуценти, ако допуснем пък държавата пак да бъде продуцент, тя пък ще иска реклама, пропаганда. Кой ще ни превежда, кой се интересува от нашите проблеми, малка държава, малък интерес, малки възможности. Турците правят кино, но са 80 милиона.<br /> <br /> <strong>Кажи нещо по-оптимистично!<br /> </strong>- Като няма нови неща, се ражда носталгията. С какво да привлечем сегашния българин. Активните българи &ndash; близо 2 милиона ги няма. Колко от тях ще се върнат? Загубени са за майката родина. Тук оставаме ние старците... на хмела. Хубаво, ще го берем, ама повече берем ядове. Какво радостно да каже човек. Поне ако реформираме образователната система, обърнем внимание на децата, които сега влизат, и започнем с тях, ама друг вид образование трябва. А не досегашното количествено наливане на информация просто, което е подготовка за хора, които да решават кръстословици и судоку. Такива хора не ни трябват. Децата сега не знаят кой е Иван Вазов. <br /> <br /> <strong>Какво си четеш привечер?<br /> </strong>- Открай време чета класиците. Предимно класици, но и текущи неща. Ето вчера дочетох книгата на Любо Левчев &ldquo;Панихида за мъртвото време&rdquo;. За съжаление, в нея няма нищо за убийството на Георги Марков, за Владимир Башев, за други наши писатели...<br /> <br /> <strong>В библията на един писател какво има или трябва да има?<br /> </strong>- Трябва да има истина. Да не си кривя душата &ndash; това ми е било пътеводител. Звучи малко помпозно, клише, ама е така. Моят проблем винаги е бил под каква форма да поднеса истината. Някой ще каже, тук има хитруване, така е. Как да изхитруваш, че да си в гръб на лъжата. Иначе всичко губи смисъл. Разпиляваш се с дребни завоевания и печалби, което и теб те прави дребен. <br /> <br /> <strong>Имаш ли свой любим израз, епиграма?<br /> </strong>- Не, не бива човек да се влюбва в себе си, да се мисли за нещо. Малко е като гледане в огледалото. Искаш нещо като лого ли? Ами и на мен &ldquo;Нищо не ми трябва повече!&rdquo;... Някъде до 10-годишна възраст не бях се поглеждал в огледало, нямахме вкъщи. А когато в прогимназията отидох да си направя снимка в града и я видях, си казах само - леле, леле... Никак не се харесах.<br /> <br /> <strong>Е, не е възможно. А съпругата ти как те хареса тогава, че и досега? <br /> </strong>- И аз с изненада съм питал, как? Жена ми минаваше за хубаво момиче в гимназията в Ловеч. Запознахме се и тръгнаха някак нещата. Говоря ти за 1951 година. Срещна ме секретарката на учкома на гимназията и ме попита, ти ли си Георги, ти ли &ldquo;ходиш&rdquo; с Верчето? Ама как, тя, толкова хубава! Отвърнах й, че нали знае кой яде хубавите ябълки. Тя се сепна и си тръгна. От 1958 г. сме женени с Верчето. За това май е виновно и словото, магията на словото. Нещо съм й приказвал... <br /> <br /> <span style="font-size: xx-small"><strong>Едно интервю на Елена КОЦЕВА </strong></span>