Хумористът Борис Арнаудов: За случилото се в Катуница вината е обща

<strong>Борис Арнаудов e роден в Русе. Работи в Българското национално радио. Сега Арнаудов е главен продуцент на програма &bdquo;Христо Ботев&rdquo;. Член e на Сдружението на българските писатели. <br /> </strong><br /> <em>Автор на книгите &bdquo;Свалям ти шапка, майсторe!&rdquo;, &bdquo;Гола и грозна&rdquo;, &bdquo;Пеперуда в кошмарите&rdquo; и &bdquo;ТЕ, т.е. НИЕ&rdquo;. За книгата си &ldquo;Пеперуда в кошмарите&rdquo; Борис Арнаудов получи наградата за хумор и сатира &ldquo;Рицар на усмивката&rdquo;. На корицата на книгата пише: &ldquo;Няколко души ме обичат. И аз ги обичам. Има хора, които ме мразят толкова силно, че ме карат да се чувствам щастлив. Симпатичен съм на мнозина. И това ме обезличава&rdquo;. <br /> </em><br /> <em>Години наред Борис Арнаудов обикалял страната с организираните от него спектакли &ldquo;Чакани гости&rdquo; и &ldquo;Зиг-заг&rdquo;, радващи се на голям успех, а в последните две десетилетия се наложи и като душата на фестивала &ldquo;Златният кос&rdquo;. От 1988 г. е негов продуцент и организатор, а от 1998 г. &ndash; и постоянен сценарист. Този фестивал на българската хумористична и сатирична песен е рожба на редакция &bdquo;Хумор, сатира и забава&rdquo; при програма &ldquo;Христо Ботев&rdquo; на Националното радио с дългогодишното участие на Сатиричния театър. И продължава да има успех.<br /> </em><br /> <strong>Как момчето от Русе попадна в БНР?<br /> </strong>- Преди много години (аз цифри не помня, само някои десетилетия), да речем в края на 60-те на миналия век, получих покана да отварям писма на слушатели за редакция в радиото, която се наричаше &bdquo;Хумор, сатира и забава&rdquo;. Тогава редакцията се ръководеше от Марко Стойчев (един от братята Мормареви), който ме вкара в радиоработата. Отварях писмата и постепенно започнаха да ми предлагат да правя материали и предавания. И така не съм мърдал от тази институция и до днес. Явно май си обичам работата. Защото по едно време бях назначен във в. &rdquo;Стършел&rdquo;, но отидох до редакцията, спрях пред вратата, чух шум, явно имаха празненство, и избягах от полиграфическия комбинат. Горе-долу съм минал през всички стъпала &ndash; литературен сътрудник, два пъти съм бил директор на програмата, главен редактор, а в момента съм главен продуцент. Високите длъжности обаче никога не са ме блазнели. Винаги са ми предлагани, а аз даже съм се отказвал. Важното е как работиш и какво произвеждаш. <br /> <br /> <strong>От кого сте наследили чувството си за хумор? <br /> </strong>- Не е ясно. Аз съм пестелив в изразходването на чувството си за хумор. Защото, ако се бях повел по следите на това, което се прави у нас в тази сфера, мисля, че нямаше да имам много добро развитие. Даже напоследък започнах да губя представа за смешното. Най-сериозно го казвам. Не мога да си обясня какво е смешно. Виждам, че вече са съвсем други представите за комичното. Даже след някоя и друга година хората ще се смеят на неща, над които преди е било немислимо.<br /> <br /> <strong>Имате доста особен хумор, с очевидно трайно пристрастие към латинската мъдрост?<br /> </strong>- Имам чувството, че успях да опазя у себе си нещо чисто. Не съм привърженик на битовия хумор, на оголената злободневна закачка. Хуморът и сатирата са естетическа категория, нужен е усет за мярка. <br /> <br /> <strong>С годините се превърнахте в душата на фестивала &bdquo;Златният кос&rdquo;?...<br /> </strong>- Аз го организирам наистина от душа, защото това не е печеливш спектакъл. Първият е през 1975-а, когато главен редактор беше Катя Воденичарова. Тръгна като дружелюбна пародия на &bdquo;Златният Орфей&rdquo;, който беше много нашумял по онова време. Пародирахме формата, прекалената помпозност, многото награди, които щедро се раздаваха там, но идеята за нашия фестивал се оказа твърде добра и той в годините заживя собствен живот. Аз от 1988 г. имам художествената отговорност за &bdquo;Златният кос&rdquo;, някак си обсебих тази територия, а от 13-14 години вече съм и сценарист. Но започнаха едни сръдни, има хора, които не ми говорят 4-5 години, което е прекалено. Мисля обаче, че поддържаме едно прилично художествено равнище. <br /> <br /> <strong>Навремето са ви изключили от Софийския университет, искали са да ви правят агент на ДС. Как така си останахте агент само на БНР?<br /> </strong>- Мисля, че беше през 1964 г. Толкова е естествено студенти да си разказват забранени вицове... Особено политически. Но попаднахме в една кампания за преследване на разказвачите и на хората, които съчиняват вицове. Бях привикан в Дирекция на милицията на ул. &rdquo;Московска&rdquo;, проведоха сериозен разпит с мен, опитаха се да ме направят сътрудник. Отказах. Изключиха ме от Комсомола първо, после от СУ &bdquo;Кл. Охридски&rdquo;, взеха ми временното софийско жителство и аз се върнах в Русе. Бях някъде към 23-24- годишен и откровено ви казвам, че ако и в Русе бяха упражнили натиск над мен, щях да се предам. Изкарах една година там като шлосер и монтьор в завода за железни и телени изделия. Възобновиха ми правата и си продължих следването.<br /> <br /> <strong>Сега как живеете?<br /> </strong>- На мен ми е хубаво, защото имам още възможност да творя, да произвеждам. Ако имах само административната позиция, сигурно нямаше и да работя вече. Любопитно ми е, защото усещам, че все пак се води някаква битка или поне съпротива на пошлото и циничното, което се появява у нас. И слава богу, че има още автори, които не се отказват. <br /> <br /> Всекидневието дава наистина много богати възможности, за всичко може да се пише. Сега има едно оправдание, че всичко може да се каже, но ти..., т.е. аз мога да го кажа по различен начин. Може да се вникне по-дълбоко, не само да си на повърхността на събитието. Примерно случващото се в с. Катуница го възприемам като нещо, което ние сме допуснали. Вината е обща. <br /> <strong><br /> Как е семейството ви?<br /> </strong>- Аз опитвах няколко пъти, но чак сега съм много доволен и щастлив от избора си. Съпругата ми е актрисата от Сатирата Йорданка Стефанова. Получавам много хубава подкрепа, много е всеотдайна, даже като че ли аз би трябвало по-предано да служа на семейството... Не знам.<br /> <strong><br /> Какво е най-забавно за писател хуморист като вас?<br /> </strong>- Най ми е смешно, когато хора, които имат самочувствие, че са много умни и много знаят, говорят глупости. Нещо, което се случва не толкова рядко, нали! Това ме забавлява, защото виждам как една самодоволна физиономия изцепва някоя голяма простотия и въобще не се усеща. Ако някой обикновен човечец каже нещо не съвсем умно, си е нормално. Но когато усетиш високомерието и последва някаква любопитна фраза... Няма как да не се засмея от сърце. <br /> <strong><br /> Били сте футболист?<br /> </strong>- В кръвта ми е спортът. И баща ми Стефан, и чичо ми Апостол са били изявени футболисти в някогашните русенски отбори &bdquo;Напредък&rdquo; и &bdquo;Раковски&rdquo;. Те са ми предали любовта към спорта. Още от 8-9-годишен ходя по мачове, че и до днес. Играл съм в детския отбор на &bdquo;Червено знаме&rdquo; (Рс). Като всички деца навремето съм се занимавал и с лека атлетика, дисциплините троен скок и бягането на средни разстояния ми бяха любими. Не бях безразличен към волейбола и баскета, тениса на маса, имах голям успех дори и в шаха. Запален левскар съм. Но бях изстинал към синия клуб, когато го преименуваха за кой ли път в &bdquo;Левски-Спартак&rdquo;. Като студент започнах да работя в списание &bdquo;Левски&rdquo;, правех тото прогнози, беше ми много интересно, главен редактор беше поетът Драгомир Шопов. А възнаграждението ми беше в билети за футболни, баскетболни и волейболни мачове. Изпитвам някаква необяснима неприязън към ЦСКА, за което се упреквам, но не мога да го преодолея. Знаете, че навремето ЦСКА беше много поддържан от оная власт, а &bdquo;Левски&rdquo; беше определян като фашистки отбор, но синята лавина не се предаде...<br /> <br /> <span style="font-size: xx-small"><strong>Едно интервю на Елена КОЦЕВА</strong></span>