Панчо Панчев: За цяла седмица не казваме толкова пъти "здрасти", колкото трупа виждаме за един час на малкия екран

<strong>Писателят Панчо Панчев, известен на децата като Дядо Пънч, е роден на 17.11.1933 г. в София. Завършил е руска гимназия и театрознание. Написал е десетки пиеси, между които най-играният в чужбина български драматургичен текст &ndash; &bdquo;Приказка за калпаците&rdquo;, комедия за малки и големи, както и десетки книги и книжки за деца. <br /> </strong><br /> Много от неговите пиеси са поставяни от театрите във всички наши градове, а също от радиотеатъра и телевизионния театър. Играни са и в повече от сто чуждестранни театри &ndash; в Русия и бившите й републики, Германия, Полша, Чехия, Белгия, САЩ, Румъния, Монголия, Сърбия, Унгария, Финландия, Норвегия, Кипър... По негови либрета са писали музикалносценични творби композиторите Любомир Пипков, Александър Райчев, Петър Ступел, Димитър Вълчев, Виктор Райчев, Георги Костов, Андрей Дреников, Тончо Русев и др. Освен като драматург е известен и като писател, изкушаван от всички литературни жанрове. Издавал е книги с лирика, с басни, награждаван е за разказ, писал е хумор &ndash; епиграми и фейлетони, автор е на сценарии за анимационни филми. Особено голям дял заема творчеството му, посветеното на децата. Гостувал е стотици пъти в училища, детски градини и читалища, където е изнасял цели малки представления със свои стихотворения, с гатанки и с всякакви забавни изненади. Получавал е много награди, но най-важната от тях е оценката на малките зрители и читатели и тази на техните майки и татковци, дядовци и баби&hellip;<br /> <br /> <strong>Върху какво работите сега?<br /> </strong>- През последните години се получи така, че детската литература се търси и се харесва повече, а и децата са по-благодарна публика.<br /> <br /> <strong>Не е ли малко по-трудно на фона на чужди заглавия от типа на &ldquo;Хари Потър&rdquo;?<br /> </strong>- Не можеш да лишиш децата от зайчетата и мечетата, това са нещата, с които започва животът им. Чак след това идват магьосниците, без значение дали това ще са нашенски баби или Хари Потър. А това залитане по чуждите магьосници например зависи много от държавата, в частност от Министерството на културата.<br /> <strong><br /> Как се чувствате като разказвач на измишльотини? <br /> </strong>- Думата &bdquo;измишльотини&quot; ми е любима и аз често се представям за автор на измишльотини. Няма по-подходяща дума за определяне на литературата, адресирана към децата. Макар всяко художествено произведение да е своего рода измишльотина - иначе не би било литература, а в най-добрия случай журналистика. А аз съм слаб в документалистиката, обичам да фантазирам (разбира се, върху базата на видяно и чуто) и истинско удоволствие за мен е да сглобявам хрумванията си в пиеса, стихотворение или приказка. Обичам и да изненадвам зрителя или читателя си. <br /> <br /> <strong>Как се ражда псевдонимът ви Дядо Пънч?<br /> </strong>- Поставих си го преди около 20 г., когато се роди най-голямата ми внучка. Оттогава насам децата ме познават с това име Навремето работих с големия български поет Владимир Башев, който ми беше много добър приятел. Викаше ми &ldquo;Пънч&rdquo;. Изборът на този псевдоним направих в негова памет. Освен това, както е известно, Пънч е английският театрален палячо, а аз съм и театрал, и смешник, и мисля, че името много ми отива.<br /> <br /> <strong>Вие сте сред радетелите за чистотата на българския език?</strong><br /> - Не сте ли забелязали, че родната реч, която звучи напоследък, е все по-малко &quot;омайна и сладка&quot;, по израза на класика. Налагането на чуждиците, безбройните граматически грешки допринасят за обедняването на езика ни, за лишаването му от някои обогатяващи го специфични особености. Престъпно е безгрижието за чистотата на родната ни реч, проявявано и от всички отговорни държавни фактори, и от учебните заведения, средни и висши, и от вестниците, и от електронните медии заедно с техния бездействен СЕМ. Ами цялата бездуховност, която народът ни получи от демокрацията като зестра!? Не искам да звучи еретично, но сега предлагам да се поощряват с награди онези, които с правилния си български език допринасят за неговото запазване. А има и такива и аз им свалям шапка. <br /> <br /> <strong>Какво ви дразни в днешно време?<br /> </strong>- Като ми писне от малкия екран - и със звуците си (думи и музика), и с картината, и със самочувствието на певиците, някое яко чалгаджийско изпълнение, има опасност, преди да намеря копчето на дистанционното, да замеря с нещо телевизора. Влудява ме не само пряката проява на това &quot;изкуство&quot;, а и фактът, че голяма част от сънародниците ми - хората, живеещи в моята толкова красива иначе страна, си &quot;падат&quot; по тази проява на антиестетиката. За сметка на това да сте чули скоро, освен по канал &quot;Mezzo&quot;, нещо от световната музикална класика - симфонична, оперна? Не сте!? Добре, че всеки 12 месеца идва Нова година, та да ни зарадват виенските симфоници, а вече и нашите. Естествено, тяхната музика е популярна - за телевизията са по-подходящи не произведенията на някои модерни композитори, разбираеми само от професионалисти и меломани, а общодостъпните творби на класиката. Както казват изкуствоведите масовици - вместо да слизаме до нивото на хората с лош вкус, добре е да ги теглим нагоре. Точно това смятам, че е съвсем неизползвана възможност от най-масовото средство за въздействие &ndash; телевизията.<br /> <strong><br /> За какво ви е болно?<br /> </strong>- Странен е погледът към драматургичните произведения. Към тях прибавям и филмите (киносценариите също са драматургия), които заемат голяма част от програмите. За мен е тъпо и необяснимо защо закриха телевизионния театър За неговите незабравими постановки може много да се говори. Яд ме е и заради личните си участия и като си спомня обичта на зрителите към него. Няколко пъти запалени жалещи за телевизионния театър правихме и размахвахме сметки, които недвусмислено показват, че един лош телевизионен филм струва десетина пъти повече от един хубав спектакъл на телевизионния театър. Никой не ни обърна внимание. Част от филмите, които гледаме на малкия екран, не са лоши. Но повечето от тях, дори когато са добре направени, пълнят възприятията ни с насилие и ужас. За цяла седмица не казваме толкова пъти &quot;здрасти&quot;, колкото трупа виждаме за един час на малкия екран. Криминалният жанр, дори в класическите му образци, не е бил и не може да бъде водещ в никоя литература или кино. А нас телевизията ни направи първи приятели не само с отдавна известния ни мосю Еркюл Поаро, а и с главен инспектор Том Барнаби, с писателката госпожа Флетчър, с доктор Марк Слоун и сина му, с адвоката Бен Матлок и дъщеря му... Няма да коментирам нашумелите напоследък турски сериали, защото житейският традиционализъм, вложен в тях, хармонира с възрастта ми и ме кара да ги възприемам (след гледане на по епизод и половина от два сериала) със смесени чувства.<br /> <br /> <strong>Толкова ли е отчайващо положението?<br /> </strong>- С удоволствие гледам малкото документални и научнопопулярни филми, които се показват. В тях може да е стаена (художествено да е поднесена) и любов към природата и родината, и полезна информация от света на науката и живота, и човещина, каквато напоследък явно не ни достига. <br /> <br /> <span style="font-size: xx-small"><strong>Едно интервю на Станислава ГАВРИЛОВ</strong></span>