Кои хора и защо посягат на най-скъпото - собствения си живот?  Колкото по-силен е егоизмът на човека, толкова по-близо е той до рисковата група на самоубийците.
<em>Колкото повече обича другите, толкова по-далече е от нея &ensp;Животът е дар и в него има всичко, което ти е нужно и което може да те направи щастлив<br /> </em><br /> <em><strong>Наскоро специалисти огласиха много тъжна статистика: България е на първо място по самоубийства. Днес ще погледнем проблема от тази страна на бариерата - ще се опитаме да видим кой и защо решава, че повече няма място на този свят.<br /> </strong></em><br /> <em>Всеки пети българин страда от някакъв вид психично разстройство, коментира д-р Михаил Околийски, ръководител на направление &ldquo;Психично здраве&rdquo; в Националния център по опазване на общественото здраве, и допълва:<br /> <br /> &ldquo;Малък е делът на хората с психични разстройства в България, които търсят и получават помощ. Едва 6% от анкетираните българи са потърсили помощ от професионалист през последните 12 месеца&rdquo;.<br /> <br /> В страната липсват психично-здравни услуги, а пътят за успешна деинституционализация на деца и възрастни с психични проблеми е блокиран, коментира председателят на Българския хелзинкски комитет д-р Красимир Кънев. Въпреки обещанията на няколко правителства и поетите ангажименти от България пред Европейския съюз, институционалната грижа продължава да бъде основна за тази група от хора.<br /> <br /> Според д-р Христо Хинков държавата не е заинтересована да финансира профилактиката на психичното здраве, тъй като са намесени интереси на фармацевтични компании.<br /> <br /> Подготвяйки материала, разширихме нашето търсене и попаднахме на много интересно интервю с руския лекар-анестезиолог и психолог Александър Свиридов, фактите и твърденията в което поне 80% важат и за България. <br /> </em><br /> <br /> <strong>- Д-р Свиридов, какви хора най-често стават самоубийци?<br /> </strong>- Ние ги разделяме на три основни групи. Първата, както я наричат дори в полицията, е групата на &ldquo;Ромео и Жулиета&rdquo; - юноши и девойки на възраст 14-17 години. Видимата причина за такава постъпка е първата любов и свързаните с нея емоции. Много глупаво поведение, но е разбираемо донякъде: чувствата са силни, разумът слаб. <br /> <br /> На втори план преобладават хората на възраст около 50 години. Когато човек вече е преживял значителна част от живота си, а не е придобил някакъв смисъл или изцяло е изгубил такъв. Съществува още една специфична група - хора на различна възраст, не млади, за които болестта или някакви социални страдания са станали толкова мъчителни, че вече не издържат. Такива хора не виждат изход, тук причините по-скоро са обективни. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>&ldquo;Ромео и жулиета&rdquo; са убедени, че това е само крачка, а не... Краят. Те искат да живеят...<br /> <br /> </strong></u></span><strong>- Хайде да разкажете по-подробно за &ldquo;Ромеовците и Жулиетите&rdquo;. Те са нашите деца и са най-важни.<br /> </strong>- Характерна особеност на тези хора е съчетаване на висока чувственост и малко съобразителност. Тези деца не са малоумни, те дори са много рационални и интелигентни, но интелектът не сработва в ситуация с бурни чувства. Чувството на непоносимост към собственото страдание или недоволство ги подтиква към този лъжлив &ldquo;изход&rdquo; - самоубийството. Тези младежи са убедени, че това е само крачка, а не краят. Те очакват диалог след това, но не в религиозния смисъл, те са далеч от мислите за задгробен живот. Тези &ldquo;Ромео&rdquo; и &ldquo;Жулиета&rdquo; имат вътрешното усещане, че самоубийството е само реплика в някакъв диалог. Ето тук настъпва интелектуалното увреждане. Те не могат да съобразят, че смъртта прекратява диалога въпреки тяхната воля. В тях спорят две конкуриращи желания: първото: &ldquo;Аз ще го направя&rdquo;, и второто - &ldquo;Аз искам да живея&rdquo;. Всички тези деца искат да живеят, да спорят. Но... понякога, за съжаление, самоубийството е &ldquo;успешно&rdquo;, т.е. диалог няма... <br /> <br /> <strong>- А вашият опит какво показва: често ли човек, предприел опит за самоубийство, опитва и втори път? Какво споделят с вас тези, които сте спасили от &ldquo;планираната&rdquo; смърт?<br /> </strong>- От тези, с които съм говорил, никой никога не е казал: &ldquo;Аз постъпих правилно. Вие ми попречихте. Следващия път ще доведа нещата докрай&rdquo;. Всички казват: &ldquo;Да, аз постъпих неправилно и много глупаво, как можах!&rdquo; И те го разбират веднага, щом нещата започнат да стават сериозни, медицински. Например още щом започнат да промиват стомаха на младо момче, нагълтало се с хапчета, още тогава то разбира, че е направило грешка. <br /> <br /> <strong>- Значи вторите опити са редки?<br /> </strong>- По принцип, ако човек е психически здрав, втори опит няма да има. Повечето хора не правят втори опит, те започват да търсят изход от ситуацията, системен изход. Или самите те го разбират, или някой им подсказва, че това е системна грешка, а не случайност.<br /> <br /> <strong>- Ако човек е направил точните изводи, може ли това да премине без последствия?<br /> </strong>- Сред младите хора повечето опити са демонстративни, те са послание към някого. Младежът си реже вените или изпива определен брой хапчета, за да &ldquo;накаже&rdquo; някого. Затова подбира &ldquo;оптималната&rdquo; доза, но и това понякога не е гаранция, че няма да има тежки последствия. Например млад 17-годишен човек изгълтал 20 г разпространена в бита отрова. Да, това е малко повече от една супена лъжица, но именно оттам започва смъртоносната доза. Провървя му на момчето, но от спортист се превърна в инвалид. Черният дроб, бъбреците, централната нервна система - те пострадаха. Запомнете, предприемайки &ldquo;неистинско самоубийство&rdquo;, не можете да разчитате, че няма да пострадате. Дори от повърхностни разрези по ръцете и вените. Всеки е с различна анатомия, можете освен вените да порежете някой нерв и тогава ръката ще се парализира за цял живот.<br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>Дори и при възрастните хора опитът за самоубийство е плод на емоции, а не на размишления<br /> </strong></u></span><br /> <strong>- Кои са възрастните хора, които попадат в тази рискова група?<br /> </strong>- Това са преди всичко хора на около 50 години, разочаровани от живота. Външно решението на тези хора да предприемат отчаяната стъпка изглежда рационално и обосновано, те са си създали почти непробиваема интелектуална структура. Но и тук в основата на опита за самоубийство стои същата тази чувственост. Самоубийството е плод на емоции, а не на размишления - това трябва ясно да се разбере. <br /> <br /> Самоубийците от тази възрастова група смятат, че са умни и че всичко са преценили правилно. Те не си дават сметка, че са попаднали в измамна &ldquo;сатанинска&rdquo; самозаблуда. Техният живот не се е развил по този начин от само себе си, те самите са попаднали в това &ldquo;тъмно и мрачно място, тъмно ъгълче&rdquo;. И тъй като те самостоятелно са се &ldquo;натикали&rdquo; там, сами поемат отговорността за тази задънена улица, в която са се оказали. Между другото, дори и да е така, те самостоятелно могат да се измъкнат оттам, в това няма никакво съмнение. Обаче такъв човек опитва да докаже, че не може да се измъкне, защото много дълго в неговия живот не е имало успехи. Всъщност не е така, имало е успехи и в неговия живот, но той ги пропуска, не ги забелязва, не ги отразява, както сега модерно се изразяват, не ги приема за успехи. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>Човекът не може самостоятелно да прецени ситуацията и да намери изход от нея...<br /> </strong></u></span><br /> <strong>- Какво да направи такъв човек, за да се измъкне от задънената улица?<br /> </strong>- Трябва да промени виждането си за това какво е успех и какво неуспех. Може да го направи с помощта на приятел, може и с психолог. Проблемът е в това, че ние, хората, невинаги осъзнаваме мотивите за собственото си поведение. И колкото интелектуално да е силен човекът, проблемът не се решава, не защото е интелектуално сложен, а защото човекът не може самостоятелно да прецени ситуацията и да намери изход от нея... Прост житейски пример. Човек, който се страхува и дразни от гъдел, не може сам да се погъделичка. Колкото и да се опитва - не се получава. Трябва някой друг да го направи. Също така друг е нужно да оцени и ситуацията. <br /> <br /> Може да е приятел, може да е професионален психолог. Ти си се оказал в ситуация, която не решаваш сам. Но пък има средства за нейното самостоятелно решение. Аз не мога с пръсти да наостря молива, но ако имам нож, ще го направя. Така и тук - нужен ти е инструмент. Нужен е друг човек. И въпреки това можеш да излезеш от ситуацията със собствени усилия, ако правилно ги разпределиш.<br /> <br /> <strong>- А какви ситуации могат да доведат тези вече възрастни хора до мисълта за самоубийство?<br /> </strong>- Ако вземем една жена, то най-сериозната ситуация е тази, когато на 50 години се разпадне семейството є; мъжът є я изостави и особено ако няма деца. Всичко изглежда безсмислено, сякаш спада ценността на собствения живот. И проблемът не е в това, че се налага тя да живее сама, проблемът е в това, че човек губи самоуважение и възприема ситуацията като ниска оценка на живота. &ldquo;За какво ми е този живот?&rdquo;, си казва тя. Всичко се възприема като вина и наказание. А тук няма нито вина, нито наказание. Това е житейска ситуация. Но разсъдъкът на човека не сработва, той е обладан от емоции. Ако вземем мъж, ето пак типична ситуация: уволнили го от работа на 50 години. Това е катастрофа за него: още 10 и повече години до пенсия, какво да прави оттук насетне? Много мъже се сриват заради това. А понякога и заради по-обикновени неща. Работиш като заместник-началник на отдел, на 50 години си и очакваш да те направят началник. А те назначават друг, на 45, дори на 35 години. Може да е бивш твой ученик, от твоя гледна точка момченце. И това срива човека, въпреки че нищо не е изгубил. Но не са се оправдали надеждите му... А и мъжете се сриват по-бързо, всичко започва да им изглежда безсмислено. И в тази ситуация е същото - не това, което се е случило, е станало повод за самоубийство, а това, което е било в душата на човека. Тя, душата му, е била ориентирана по такъв начин, че може да бъде разбита само като се унищожи една нейна опора. Просто е нямала други опори. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>Разберете: проблемът не е във външните обстоятелства, а вътре в самите вас<br /> </strong></u></span><br /> <em><strong>- Какви например?<br /> </strong></em>- Ето например за една жена кои са естествените опори, които биха я спрели от мисълта за самоубийство: &ldquo;Не, аз имам деца и съм длъжна да ги възпитавам&rdquo;, или &ldquo;Аз няма да изоставя майка си&rdquo;, или &ldquo;Няма да правя удоволствие на този идиот, мъжът ми&rdquo;. При жените винаги има други хора, към които те могат да се ориентират и в един момент да станат по-ценни за тях. &ldquo;Моят живот нищо не струва, но аз ще го посветя на детето си&rdquo;. С мъжа обаче това не може да се случи. Мисълта, че той може да остане жив, за да се грижи за детето, не му идва веднага на ум. Той го разбира, но още не може да го усети. Мисълта за самоубийство при мъжете е изпълнена с много самолюбие. И &ldquo;плювките, храчките&rdquo; върху тяхното самолюбие може да ги доведе до самоубийство. Това за тях е катастрофа. Хората не искат да разберат, че не външните обстоятелства са им проблем. Проблемът се намира вътре в тях, а външните обстоятелства само са го проявили.<br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>В каквито и страдания да изпадне човек, той непременно може да открие сили в себе си да изпълни живота си със смисъл<br /> </strong></u></span><br /> <strong>- Във всички случаи ли?<br /> </strong>- Във всички случаи. В каквито и страдания да е изпаднал човек, той винаги има сили да изпълни живота си със смисъл... Да допуснем, че той на 50-55 години изгуби своята дееспособност, заради катастрофа сяда на инвалидна количка. Да, много е трудно да пренастрои живота си, но практиката показва, че е възможно. Дори ще дам типичен пример с английския лауреат на Нобелова награда Стивън Хокинг. На пръв поглед какво да направи този човек на инвалидната си количка? Да движи молива по листа или клавишите на компютъра, нищо повече. А той е физик от световен мащаб, автор на теорията за &ldquo;черните дупки&rdquo;. Независимо от тежката болест, той води активен живот, изказва се на международни конференции, приятелите му са му изработили синтезатор на гласа и по този начин той говори с механичен глас. Книгите му са забележителни, те са бестселъри. Хокинг е много уважаван и почитан човек, и то не само в своята сфера. Т.е. физическата немощ не е пречка за социално функциониране, това вече всеки го разбира, не само на Запад. А компютърните технологии позволяват на много инвалиди да усетят живота, дори и да са физически немощни. <br /> <strong><br /> - Има ли много случаи на хора, които в края на своя живот изпадат в действително тежка ситуация? Та чак да помислят за самоубийство?<br /> </strong>- Да, има. И то често. С възрастта човек изстива емоционално, желанията му са по-малко, потребностите също, интересите - още по-малко. На него му се струва, че животът му вече е привършил. И изведнъж, не стига всичко това, но този безсмислен вече живот се превръща в истинско страдание - напада го някаква тежка болест или материална загуба. Например децата и внуците са го изгонили от къщата и са я продали, а него са го настанили в старчески дом. Самите те са заминали за чужбина. Човекът остава изцяло без средства за съществуване, някаква малка пенсия... Но точно тези хора сякаш по-трудно се пречупват. Те търсят, ходят тук и там, намират начин да се приспособят някак си. Но други, уж материално осигурени, живеейки в собствен дом, обгрижвани, те си казват: &ldquo;От тази тежка болест няма да се оправя, по-добре да умра&rdquo;. Ето, виждате ли, че всичко пак е вътрешна нагласа. Тласъкът към мисли за самоубийство е сътресение на фона на емоционалното гладуване. Тук е мястото да отбележа, че сред тези хора има една специфична подгрупа - такива, които не просто са болни, а страдат от заболяване, което им причинява физически страдания. Тези хора се нуждаят от подкрепата на обществото. Тук реалността има по-голямо значение, не става дума за собствен избор. <br /> <br /> <strong>- Тежкоболните обаче често обясняват опита да се отърват от този живот с нежеланието да са в тежест на близките си...<br /> </strong>- Тук стои въпросът: доколко са сигурни, че причиняват страдания на близките си, те попитали ли са ги? Много от тях грешат. Техните близки ги обичат, измъчват се, да, грижите са непосилни понякога, но те са призвани да помогнат на близкия човек... Затова тежкоболните не бива да си правят прибързани изводи, те грешат в много случаи, посягайки на себе си, само и само да не са в тежест... <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>Не може да се каже със сигурност кой никога не би помислил да посегне на живота си. И все пак най-малко самоубийци има сред вярващите<br /> </strong></u></span><br /> <strong>- Какъв човек никога не би посегнал на живота си? Какво е това, което го поддържа вътрешно и никога не би му позволило такава крачка?<br /> </strong>- Трудно е да се отговори на този въпрос. Няма такава група. И все пак, най-малко самоубийци има сред вярващите. Имам предвид, разбира се, традиционните религии. Колкото по-вярващ е човек, толкова по-малко вероятно е той да предприеме такава последна крачка. Друга специфична група, в която почти никога не се случват самоубийства - това са кърмещите майки. И това е разбираемо, защото тя има силна емоционална връзка с друг човек, когото не може да изостави. Оттук става ясно, че ако човекът има истинска любов, жертвена, той никога няма да стане самоубиец. Ако обаче любовта е егоистична и дори зависима - ето тогава са &ldquo;Ромео&rdquo; и &ldquo;Жулиета&rdquo;. Според мен егоистичната любов към самия себе си - това е извратена любов към хората. Тя не е достигнала до тях, а се е върнала обратно към човека. Тези хора искат всичко за себе си, не могат да дадат нищо от себе си. Те са като &ldquo;черните дупки&rdquo;, които описва Стивън Хокинг. &ldquo;Всичко, което обичам, си е само за мене&rdquo; - в резултат се превръщаш в една черна дупка - всичко поема в себе си, но не може да даде... Колкото по-силен е егоизмът на човека, толкова по-близо е той към рисковата група. Колкото повече обича другите, толкова по-далеч е от нея. Най-редки са самоубийствата в семейства, където има много деца. Те са задружни, те си помагат. Ако у човека няма силно чувство за любов, тогава е важно чувството за сътрудничество, за взаимопомощ. И знаете ли какво още е важно? Чувството, че си нужен, че служиш на някого. Че не си сам, че си свързан с другите хора. Това е много важно. Ако си в услуга само на себе си, винаги си в рисковата група по самоубийство. Такива хора ги удържа само страхът от смъртта, или непоносимата любов към самия себе си. Ако обаче си полезен на другите, няма да ти мине мисълта да се самоубиваш, ти има за какво да се радваш.<br /> <br /> <strong>- А тези хора, които сте успели да спасите от лапите на смъртта, стигнали ли са до това разбиране, за което говорите, преоценили ли са своите житейски ценности?<br /> </strong>- Да, разбират каква глупост са извършили, въпреки, че при всеки това се случва по различен начин. Много хора, виждайки в реанимацията до себе си смъртта на друг човек, започват да ценят живота. Разбират, че животът - това е дар, в който има всичко. Ако обичаш пролетта - непременно ще дойде. Ако обичаш да се къпеш в морето през лятото - и морето си е на мястото, и лятото ще настъпи. Ако обичаш да опитваш различни видове червено вино - ще си изкараш пари, ще отидеш във Франция и ще опиташ различни видове червено вино. И т.н. В този живот има всичко, което ти е нужно! Ако нещо не си намерил, не си открил, това не значи, че го няма в живота. Животът е дар, в който има всичко, което може да те направи щастлив.<br /> <br /> Но си струва човек да живее, дори само заради това, за да разбере къде е този кръстопът, който ще го изведе на пътя към неговото щастие. А щастието е дадено на всеки, само трябва да си го потърсим и открием.<br /> <br /> <em><strong>Внимание!<br /> Всеки човек на Земята е удивителен по своему, на всеки от нас е даден собствен път и по този път всеки среща обрати или кръстопътища, зад които ни очаква щастието. Друг е въпросът ако не можем да се доберем до тези кръстопътища, или да не успеем да обърнем посоката, за да стигнем до тях. <br /> </strong></em><br /> <strong>Яна ГРОЗЕВА <br /> <br /> <br /> </strong><span style="color: #800000"><u><em>Тревожен факт!<br /> </em></u></span><span style="color: #800000"><u><strong>Всеки ден по едно българче се опитва да посегне на живота си<br /> </strong></u></span><br /> Всеки ден едно българско дете прави опит за самоубийство, а двама възрастни слагат край на живота си. Най-младият човек, който прави опит за самоубийство е едва 8-годишен, а най-възрастният - на 97 години. Въпреки злокобната статистика правителството от години не приема Националната програма за профилактика на самоубийствата, а пари по програмата за психично здраве не са отпускани от 2007 г. насам. <br /> <br /> Войната между неправителствените организации и здравното министерство продължава. Този път ябълката на раздора е неадекватната политика по отношение на психичното здраве на българите, както и липсата на превенция на самоубийствата у нас.<br /> <br /> &ldquo;Увеличава се делът на младите хора, които правят опити за самоубийства&rdquo;, алармира д-р Околийски. Изследвания на Евробарометър за 2010 г. за психичното здраве в страните-членки на Европейския съюз показва остра нужда от въвеждане на нови програми от грижи, инвестиции на средства и усилия за борбата с дискриминацията на хората с психични заболявания. България е страната, в която се наблюдава едно от най-високите нива на самоопределено лошо настроение, което означава, че хората не се чувстват щастливи.