Кисимов онемя пред едноръката

<em>Враца е сред най-оригиналните градове в България. Тази специфичност й носят не само Врачанският балкан и зашеметяващият проход &bdquo;Вратцата&rdquo;, наричан &bdquo;Малките Доломити&rdquo;, но и прочутите теферичи сред лозята, където с песни, закачки и прясно веслешко вино врачани празнуват до насита. <br /> </em><br /> Най-високата оценка за града даде преди години прочутият колоездач Шурковски, който след като спечели етап от поредната обиколка на България, завършил в родния град на класика на българската скулптура Андрей Николов, заяви на всеослушание: &bdquo;Посещавал съм много градове по света, но красив и романтичен като Враца &ndash; никога!&rdquo;.<br /> <br /> Враца дължи своята специфичност и обаяние и на жителите си, повечето от които са неповторими типажи. Ако чуете с какви прякори се наричат едни други, ще се уверите: Милчо Свраката, Коло Патицата, Линко Куция пес, Наско Свинята, Ицо Пиката, Каро Мастиката, Коло Мочура, Мато Вирията, Дано Патарока, Иван Жабата, Ицо Мръсното, Тошо Суека, Петър Петлето... <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>Сред тези забележителни типажи се открояваше още една особена личност &ndash; продавачка на вестници <br /> </strong></u></span><br /> Особеното в нея бе, че... нямаше една ръка, продаваше само с другата. Как го правеше, само тя си знаеше.<br /> <br /> Веднъж, преди повече от 50 години, във Враца се появи афиш за предстоящ рецитал на един от най-любимите български актьори и рецитатори Константин Кисимов. Той беше и мой любимец и въпреки че бях войник, помолих горещо заместник-командира на военното поделение в града да ме пусне в градски отпуск. Като разбра, че става дума за Кисимов, майор Бончев изобщо не се поколеба.<br /> <br /> Салонът в читалище &bdquo;Развитие&rdquo; беше препълнен. Когато лумна осветлението и народният артист излезе на сцената, тишината гръмна от аплодисменти. Цялата зала най-сърдечно аплодираше своя любимец Кисимов &ndash; земен, скромен, естествен и безкрайно талантлив. <br /> <br /> А щом прозвуча първата строфа: &bdquo;Нека носим йоще срамът по челото&rdquo;, залата притихна и се унесе. Цял час <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>този неповторим вълшебник на словото изтръгваше от сърцето си най-човешките, най-българските вопли, с които ваеше неръкотворен паметник <br /> </strong></u></span><br /> на подвизите на шипченските опълченци, на Левски, Раковски, Каблешков, Караджата, Паисий... Цял час актьорът сякаш изгаряше в съдбите и драмата на тези велики българи.<br /> <br /> А щом дойде време за последното изпълнение - &bdquo;Кочо&rdquo;, и прочувственият глас на актьора затрептя, изпълнен с дълбок трагизъм и величие, цялата зала настръхна и онемя. Кисимов вече не рецитираше: човекът, бащата, българинът, родолюбецът изпиваше до дъно трагизма на тези строфи, слял се с тяхната величавост и драматизъм, а между сцената и занемелите зрители оставаше само едно &ndash; разлюлелият покоряващ и топъл глас на актьора, който във всяко зрителско сърце възкресяваше тези страховити мигове.<br /> <br /> ... Когато лампите светнаха, овациите сякаш нямаха край. Забързах към гримьорната, за да зърна на живо този велик актьор сърцевед, и станах свидетел на нещо неповторимо и неочаквано. Вътре, пълно с възхитени слушатели, си запробива път бухнал букет с люляци и след миг една разплакана жена ги поднесе на Кисимов: Това, което изживях тази вечер, не помня в живота си. <br /> <br /> Вие ме накарахте днес като никога да проумея колко съм нещастна без една ръка, защото не мога да ви прегърна!<br /> <br /> Блед, смаян, прав, актьорът стоеше онемял пред нея, без да може да отрони дума. Този, който покори с магията на словото си цялата зала, мълком се покланяше на едноръката!...<br /> <br /> <em><strong>Георги КАРДАНОВ </strong></em>