Дойчин Василев на 67: Освен да покориш един връх, трябва да се върнеш жив!

<em>Дойчин Василев е роден на 12 юни 1944 г. Алпинист, антарктически изследовател и кинодокументалист. Участвал в 3 експедиции в Хималаите, изкачил 5 осемхилядника: Дхаулагири (1995), Еверест (1997, откъм Тибет, Китайският маршрут), Макалу (1998) и Шиша Пангма и Чо Ою (1999). Участва и в българската експедиция, при която за пръв път е покорен осемхилядник (Лхоце през 1981 г.), както и в експедицията през 1984 г., когато Христо Проданов покорява Еверест и подвигът му е избран за българското спортно събитие на ХХ век. Участник в антарктическата експедиция &ldquo;Тангра&rdquo; 2004-2005 г. <br /> </em><br /> Инженер-полиграфист по образование, запален фотограф с 5 самостоятелни изложби. Автор е на документалните филми: &bdquo;Джомолунгма&rdquo; (1997), &bdquo;Макалу&rdquo; (1998), &bdquo;Бялата планина&rdquo; (1998), &bdquo;Манаслу&rdquo; (1999), &bdquo;Бели мечти&rdquo; (2001) и &bdquo;Децата на Еверест&rdquo; (2003). Работил е 6 години в Министерството на външните работи.<br /> <br /> <strong>Преди 30 години България отбеляза своята 1300-годишнина. А ЦК на БКП възложи на Българския туристически съюз да организира първата българска хималайска експедиция до връх Лхоце. Сред участниците бяхте и вие...<br /> </strong>- Някой да си спомня за това? Да сте прочели нещо? Няма. Въпросът е до манталитета на хората, които седят начело на алпинизма. Изкачването на Лхоце (8511 м) имаше колкото спортно, толкова и политическо измерение. То трябваше да покаже, че българските алпинисти не отстъпват на чуждите хималайски покорители и че могат да премерят сили и с Еверест, когато експедицията е национална...<br /> <br /> <strong>Как живеете в момента?<br /> </strong>- Подреждам си архивите, почти съм готов да започна да пиша книга или книги, подготвям и една много богата фотоизложба. Търся начини всичко да стане истински професионално, за което са необходими и доста средства. За изложбата вече съм подбрал 200 фотоса, невероятни са. Последната ми изложба беше през 1999 г. Оттогава не съм показвал нищо. А пък имам заснети много хубави и невидени неща. Търся и подходяща зала в София, но проблем ще бъде наемът, който във всички случаи ще е доста солен. Аз съм пенсионер и едва ли ще мога да си го позволя. От снимките, колкото и да са красиви, възвръщаемост няма, това не са картини на художници, нали? Е, ходя и по планините, водя групи, преди седмица водих туристи до Олимп. <br /> <br /> <strong>По принцип вие, алпинистите, залагате ли на късмет?<br /> </strong>- За мен лично е абсурд! Никога не разчитам на късмета, на шанса, на съдбата, ако щете. В планината когато трябва да рискувам, аз преценявам всичко много точно. Освен да покориш един връх, трябва да се върнеш жив. Със здравето и с живота шега не бива, а в планината винаги или много често това е основното. Иначе в града, в обществото каквито и рискове човек да предприеме &ndash; те са свързани с някакви материални неща, които не са чак толкова важни, можеш да загубиш дадена сума, автомобил, служебното си място, това за мен е дребнаво и без значение. Аз не съм някакъв играч, който да залага, да губи, да печели.<br /> <br /> <strong>Коя е най-вълнуващата експедиция за вас, ама не като спортно постижение, а като чисто човешко изживяване?<br /> </strong>- Най-голямо удоволствие ми е доставила експедицията до връх Макалу. Това е петият връх в света. Изкачихме го четирима българи на 19 май 1998 г. Четиримата заедно, и то без кислород. Бяхме много освободени, аз бях и в отлична форма, тъй като предишната година изкачих Еверест сам и след това не спрях да тренирам. И това ми донесе успех. Експедицията беше българо-руска и бе организирана по повод 120 години от освобождението на България от турците. Аз занесох копие на знамето на трета опълченска дружина, а тъй като руснаците бяха спонсорирани от тяхното вътрешно министерство, един генерал беше дошъл като турист с тях и той много искаше да му подаря тази светиня. Нямаше как &ndash; отказах му. Занесох знамето чак на Хималаите, изкачих го на 8463 метра и сега ми е просто един от най-хубавите спомени.<br /> <br /> <strong>В детството ви Витоша ви се е струвала много висока планина? <br /> </strong>- Огромна планина. Аз винаги съм живял в квартал Малашевци, от който добре се виждаше Витоша, ама навремето, тъй като тогава нямаше високи сгради, дори нямаше двуетажни къщи... И си спомням бялото петно, преспите сняг, които си стояха до средата на лятото. Беше ми много интересно и чудно, когато се докосвах през лятото до сняг там. Иначе съм късметлия, че съм роден в София, тъй като, ако бях в друг град, може би нямаше да съм алпинист.<br /> <br /> <strong>Възрастта ви пречка за какво е днес?<br /> </strong>- Е, в един момент сигурно ще се окаже и пречка, но с годините човек преосмисля много неща. Имам много експедиции зад гърба си, често ги анализирам, преосмислям ги и онова, което е останало, хубавото от спомените ми, се удвоява и утроява. Жалкото е, че вече времето започна много бързо да лети и всичко това, което съм направил, се отдалечава, минава на все по-заден план. <br /> <br /> <strong>Можете ли да живеете без планините?<br /> </strong>- Абе, ако се наложи, ще живея. Човек знае две и двеста. София е обградена отвсякъде с планини, така че дори и при лоши метеорологични условия човек може да намери разтуха било в Плана, било Лозенската, Верила, естествено, и на Витоша. <br /> <strong><br /> Работихте 6 години в Министерството на външните работи. Изкушихте ли се от политиката?<br /> </strong>- Не, не. Бях съветник на Соломон Паси, но останах малко и при Ивайло Калфин, докато той беше министър. &ldquo;Движех&rdquo; само спортни и културни въпроси в министерството. С политика не съм се занимавал, следя всичко, симпатизирам на тези, които движат България напред, независимо от какъв цвят са. И се възмущавам на нашата съдебна система, която е една незаслужена спирачка в развитието на страната ни. Виждаме как завършват знакови дела, но няма как. За съжаление, си мисля, че все още не всички българи могат да &ldquo;избягат&rdquo; от страната ни, както направиха хиляди младежи. Ако бях по-млад, сигурно щеше да ми мине и тази мисъл през главата, но всичко само временно. Като млад аз съм отсъствал от България, бях студент в ГДР, а навремето там социализмът беше най-хубав. Живееше се много приятно, по немски всичко беше точно. Вярвам, че животът у нас също може да бъде хубав, стига да се намерят хората, които да го направят. Мой приятел, живеещ в Япония, казваше, че един българин автоматично струва там колкото 15 японци, във всяко отношение, но ако се съберат 15 българи заедно &ndash; те и един японец не струват. Вижте какво нещо. <br /> <br /> <strong>Вие какво сте жертвал?<br /> </strong>- За щастие, не ми се е налагало да жертвам нищо от тялото си, от здравето си, имал съм други загуби &ndash; крали са ми фотоапарати, вещи, но всичко това остава някъде на заден план... Пред голямата планина и големите цели това са незначителни неща, макар че са и много дразнещи. Защото точно когато ви потрябва една газена бутилка, а някой я е откраднал... В планината всичко трябва и дребните неща имат огромно значение. Когато изкачвах Еверест през 1997 г., имах 4 сникърса, с които да изкарам 4 дни. Един французин ми изяде 3 още в началото. И аз не знаех какво да правя. Нямам резерв. Изкарах на глад изкачването само с едно бурканче мед. А четвъртия сникърс не смеех да го изям, защото не знаех колко време ще продължи сагата там. И дали няма да се наложи накрая точно това десертче да ме спасява. И така го изкачих до върха, свалих после до базовия лагер и там го изядох. На пръв поглед много дребно нещо, но липсата му може да се окаже фатална. Не всеки би разбрал.<br /> <br /> <em><strong>Едно интервю на Елена КОЦЕВА</strong></em>