България гъмжи от плагиати
Плевенчанката Артемида Косева си присвоила не само авторството на стихосбирките на снахата на Тато Маруся Мирчевска, но и самоличността й.
08 Март 2011, 18:45
12585 прочита
4 коментара
1990 г. Николай Хайтов си сверява часовника с "Работническо дело" и по време на сесия на Народното събрание. Снимка: Иван ГРИГОРОВ
Плевенчанката Артемида Косева си присвоила не само авторството на стихосбирките на снахата на Тато Маруся Мирчевска, но и самоличността й.
<em>Наскоро българската общественост настръхна от „нагъл плагиат” – поне за такъв ни бе представен случаят, по който полицията реагира светкавично и иззе тиража на поетичната книга „Нежна стихия”, оказала се… буквален препис на чужди стихотворения. 23-годишната „авторка” - родената в карнобатското село Екзарх Антимово, но живееща в Сливен Мария Димитрова, не само не си посипа главата с пепел, а до последно продължава да твърди, че въпросните лирични „откровения” са плод на собствената й творческа фантазия и стихотворна дарба. <br />
</em><br />
Не на същото мнение обаче е 56-годишната поетеса от Бургас Весела Йосифова, която е била предупредена от своята позната журналистка от Карнобат Нели Желязкова, че в стихосбирката на дебютантката Мария Димитрова е открила нейни стихотворения. Йосифова се заравя в книжката и установява с потрес, че младата „поетеса” е окрала брутално не само нея, но и неколцина класици на българската любовна лирика – и най-вече Блага Димитрова, Давид Овадия и Дамян Дамянов. <br />
<br />
Общо в „Нежна стихия” сливналийката е включила творби още на 17 други автори, надявайки се, че тоталната им неизвестност за широката публика ще прикрие плагиатството й. Разбира се, трябва да се уточни, че става въпрос за жалка провинциална история, тъй като въпросните присвоени произведения отдавна се ползват с популярност само сред застарелите селски даскалици, които още я карат на инерцията от декламаторския период в българското школо, чийто „разцвет” е в средата на 50-те години. <br />
<br />
Междувременно се разбра, че 56-годишният Йордан Тодоров от Бургас е бил задържан, след като се е доказало, че той е тайнственият Стоян Колев, отправил заплахи за убийство към бургаската издателка Пепа Божкова, собственичка на издателство „Божич”, пуснало на книжния пазар стихосбирката на Мария Димитрова. „Дали са ми 5000 лв., за да те застрелям!”, изцепил се по мобилния телефон Тодоров, който се оказа интимен приятел на 23-годишната преписвачка. <br />
<br />
Когато се разгоря скандалът, Божкова се оплака и от жена, представяща се за леля на Мария, която й се заканила, че ако не си наляга парцалите, ще има да пати, понеже тя била служителка на полицията. Зад заканата се оказа, че стои реален човек – Красимира Стоянова, която наистина се пада близка роднина на пишман поетесата. Тя обаче категорично отрича да е заплашвала бургаската издателка и твърди, че стиховете в „Нежна стихия” са писани от племенницата й – чисто, безкористно и даровито същество, което стари и завистливи графомани явно искат да съсипят, за да нямат конкуренция. <br />
<br />
Нереализираният за щастие „мирис на кръв” около водевилната история ни накара да потърсим аналогии с близкото минало, когато властта си затваряше очите за престъпления от подобен характер, защото в 99 на сто от случаите те бяха дело на мастити автори, обявени още приживе за класици на соцреализма, носители на куп награди и закичени лично от Тодор Живков с ордени и медали за „огромните им заслуги” към българската словесност и култура. <br />
<br />
Повече от христоматиен е примерът с покойния Николай Хайтов, за когото се твърди, че има пръст в неразгаданата и досега смърт на писателката Яна Язова и присвояването от апартамента й на черновата на нейния роман за Васил Левски. Години преди 10 ноември се носеха слухове, че<br />
<br />
<strong>Хайтов е откраднал „Диви разкази” от учителя от Момчиловци Атанас Примовски,<br />
</strong><br />
че се е опитал да обсеби и култовото четиво на Екатерина Томова „Забравени от небето” /за което тя се оплаква лично на Тодор Живков/, да не говорим за краеведчески съчинения за миналото на село Яврово и други родопски селища /едно от тях е писано от Слави Дичев, оплакал се на Велислава Дърева, че Хайтов му е съсипал живота/. Впрочем след публикация на Дърева за въпросния плагиат, отпечатана в пловдивския вестник „Комсомолска искра”, тя е уволнена светкавично по настояване на „родопския властелин” и дори я пребиват от бой посред бял ден в центъра на Пловдив. Днес вече може да се смята за установено, че автор на романа „Хайдути” не е Хайтов, а недолюбваният от режима литератор, вече покойник, Станимир Топуков, който е написал романите, повестите и мемоарите и на други силни на деня хора – генерали и висши офицери от армията, МВР и ДС. <br />
<br />
Много преди Николай Хайтов обаче се заговори, че Веселин Андреев е задигнал поемата „Сашка” от раницата на свой убит съпартизанин и след 9 септември 1944 г. я издал под свое име. За стихосбирката си „Партизански песни” пирдопчанинът, сложил край на живота си с изстрел от ловна пушка в началото на прехода, бе отличен с Димитровска награда, а стиховете му – включени във всички антологии, христоматии и читанки. До самия си край обаче Андреев не публикува нито едно стихотворение, което направо крещи, че приписваното му литературно мародерство е чиста истина. <br />
<br />
От 60-те години датира и яростният „творчески спор” на покойния Радой Ралин с по-младия му събрат по перо Стефан Цанев. Когато авторът на „Любовни булеварди” прави първите си стъпки на писателското поприще, бай Радой го приютява в дома си, обгрижва го и го лансира по редакциите и литературните компании. Двамата са неразделни до мига, в който авторът на „Люти чушки” съзира удивителни прилики между текста на своя непоставена пиеса за Левски и театрален спектакъл за Апостола, под който се мъдри името на Стефан Цанев. Бай Радой пощурява и начаса тръгва да разправя из цяла София как нагло е бил окраден от човека, за когото се е грижил като роден баща. <br />
<br />
Цанев също реагира остро и бившите съратници преустановяват всякакви отношения помежду си. Нашенският Езоп така и не намери сили да прости на поета-драматург и отнесе в гроба обидата, че никой от колегите му не скочи да го защити публично и да докаже черно на бяло, че той е бил жертва на плагиат. Нещо повече. След като Ралин разлайва кучетата с тази наистина нечистоплътна история, негови недоброжелатели – главно „цивилни литературоведи”, както на жаргон се наричаха ченгетата, внедрени в писателския съюз преди „нежната революция”, пуснаха отровната мълва, че<br />
<br />
<strong>самият бай Радой, видите ли, бил изплагиатствал много от басните си от дядо Славейков.<br />
<br />
</strong>Може да се обобщи, че началото на 70-те са „златното време” на българското плагиаторство. Тогава и в пресата са раздухани няколко случая на „заимстване”, даже се стига до своеобразна кампания срещу това „порочно и чуждо за социализма явление”, дирижирана, естествено, от най-високото място. Всички най-значими примери от тази епоха са намерили място в „Дневниците” на покойния писател-лагерист Йордан Вълчев, издадени обаче близо 10 години след падането на Живков от власт. <br />
<br />
Затова отваряме голяма скоба и даваме думата на бай Йордан с уточнението, че в някои моменти вероятно става въпрос за клюки, разнасяни по масите в писателското кафене, а не за доказани факти. Най-безспорен като че ли е плагиатът, „хванат” /по чия поръка и до днес няма яснота/, от един млад варненец - студент в СУ и сътрудник на в. ”Студентска трибуна” на име Божидар Кунчев. <br />
<br />
По-късно той става един от най-печатаните български литературни критици и само на 30 и няколко години е избран за партиен секретар на такова авторитетно списание като „Септември”. Под сурдинка се мълви, че писалият се в навечерието на 10 ноември за „пръв демократ” Кунчев е бил душеприказчик на своя състудент-рабфаковец Асен Шопов, родом от Пловдивско, и дори подпомогнал избора му за комсомолски секретар на курса. След година-две починалият наскоро Шопов става щатен комсомолски работник в Ботевски РК на ДКМС, после отива и в ЦК на ДКМС, а пък неговата брачна половинка Станка Шопова се издига по волята на своя покровител /и още нещо/ Тодор Живков до първи секретар на българския комсомол. <br />
<br />
Ето какво пише Вълчев в „Дневниците” си за „изобличителната статия” на Божидар Кунчев във в.”Литературен фронт”, заради която литературният критик Стоян Илиев, по това време шеф в авторитетното издателство „Български писател”, е уволнен и в продължение на години нито едно българско издание не публикува и ред от него. <br />
<br />
„В „Литературен фронт” от 4 март: „Критикът на кон” – статия от неизвестен студент – Божидар Кунчев. Критикът на кон е Стоян Илиев, който преписвал части от биографията на Джек Лондон – „Морякът на кон” от Ървинг Стоун, за да изгради образа на Никола Йонков Вапцаров… Цитатите са убийствени, сменяни са само имената – вместо Джек /Лондон/, - Никола, Кольо или Йонката /Вапцаров/. Вместо майката на Джек Лондон – бащата на Вапцаров. Ужасен скандал. <br />
<br />
Носят се и слухове, че има преписвани пасажи и от Андре Мороа…”, пише Йордан Вълчев. <br />
Особено пикантна е интригата, в която „непризнатият гений” от Варна Тодор Ризников въвлича шефовете и редакторите от местното издателство „Георги Бакалов”. Бесен, че творбите му все не намират място в плановете на издателството, „българският Маркс”, който в началото на демокрацията се засели в пещера в Шуменския край, решил да си направи жестока гавра с хората, упорито отказващи да оценят „Божия му дар”. И един хубав ден им предложил от свое име повестта на Толстой „Смъртта на Иван Илич”. Иска ли питане, че ръкописът му бил върнат, придружен с разгромна вътрешна рецензия. Фарсът с невежите издатели и отмъстителния Ризников веднага влиза в писателския фолклор и Йордан Вълчев му заделя цяла страница в „Дневници”-те си. <br />
<br />
<strong>„Емилиян Станев разкрои Йовковия роман „Чифликът край границата” и направи „Иван Кондарев”. <br />
<br />
</strong>Четете „Монахинята” на Дидро, четете и „Антихрист” на Емилиян Станев – жената направена на мъж, композиция и фабула едни и същи, финалите на всяка глава „абслют в точ”. <br />
<br />
Димитър Талев разкрои „Под игото” и направи „Железният светилник”, в който духът на Вазов се усеща съвсем силно… Димитър Мантов – от най-младото поколение – още по-смело преразказа трилогията на Фани Попова-Мутафова, прибавяйки вътре ковачи, които трябваше да представят народа – основен герой. Антон Дончев също разтяга „Цар Самуил” на Фани Попова-Мутафова на фалага…<br />
<br />
В редакцията на сп.”Пламъче” Александър Муратов разказваше, че цели пасажи от „Тютюн” на Димитър Димов са заети от испански автори, като вместо „Каталония например е казано Дупнишкото поле”. После заловили Стоян Ц. Даскалов, че е откраднал цели пасажи от „Разораната целина” на Михаил Шолохов за своя роман „Път”. Разминало му се, понеже „на такъв дебелак и нахалник все му се разминава”. <br />
<br />
„Литературен фронт” изнесе преди две-три години за плагиатство на Невена Стефанова от френски автори. Нищо не последва. Димитър Светлин уловил Никола Инджов, че откраднал едно руско стихотворение и заменил само думата „Хирошима” с „Нагазаки”. Радой Ралин потулил работата. Талантливият поет Христо Банковски все не можел да напечата първо стихотворение и представил за свое едно преведено от руски стихотворение. Усин Керим пък превел едно руско стихотворение и „забравил” да пише отдолу „превел Усин Керим”, а само „Усин Керим” – малък скандал, и той казал, че станало грешка, че не е искал да краде, но като вече излязло така, замълчал си, за да вземе повече пари… <br />
<br />
С Божидар Божилов се случиха две занимателни историйки. Като редактор в „Литературен фронт” преди много години му носят едно стихотворение и той го отхвърля като много слабо – оказало се, че това е стихотворение от Иван Вазов – стихотворението наистина е било слабо. По-късно един млад поет му носи стихотворение, той го отхвърля, младият автор иска пояснение и Божидар Божилов прави една блестяща отрицателна рецензия на стихотворението. Авторът се разсмива и му казва, че това е стихотворение на Божидар Божилов...<br />
<br />
...Посещение у Магда Петканова. Разговорът се насочи към… Стефан Дичев. Той намерил у Любомир Пипков едно либрето за опера на Магда Петканова. Либрето върху Левски. Прочел го. Харесал му един от любовните ходове и рекъл:<br />
<br />
<strong>„Аз ще взема от това либрето този ход, за да дам ос на романа си, а пък после вие взимайте от моя роман, каквото намерите за добре!”<br />
</strong><br />
И ограбил Магда. Буря в чаша вода… <br />
...29 ноември 1977 г. Фани Попова–Мутафова била направила завещателен плик, отваряем три месеца след смъртта й. В плика имало друг плик, адресиран до Пантелей Зарев. В него известявала, че понеже след 9 септември 1944 г. била преследвана и не могла да издава книги, а написала два романа, дала ги на млади хора, за да излязат под тяхно име – само и само да излязат. Тези млади хора били Стефан Дичев /”За свободата”/ и Антон Дончев /”Време разделно”/. Повече нищо – нито претендира за пари, нито пише каквото и да било. Това е слухът, който се понесе снощи в клуба и обходи на бърза ръка масите”, обобщава недолюбващият „литературните корифеи” Йордан Вълчев, който също не успя да реализира писателския си талант по времето на соца. <br />
<br />
В началото на 80-те години се стига и до най-фрапантния пример за плагиатство – хитроумна млада плевенчанка открадва не само авторството на стихосбирките на Татовата снаха, но и навсякъде се представя за... булката на Владо Живков! Впрочем по това време синът на Първия и красивата Маруся Мирчевска, щерка на секретаря на ОК на БКП в Плевен – агронома от Видинско Петко Мирчевски, още са годеници, за което “дубльорката” разполага с абсолютно достоверна информация. <br />
<br />
Потресаващата за соца драма е описана от поета Калин Донков, който също е от Плевен, в прочутата му публицистична книга “Частен случай”. Там не се споменава дали самозванката, наречена Артемида Косева, е наказана “с цялата строгост на закона” и каква е по-нататъшната й съдба. Но като се има предвид кога са писани “случаите”, това не е изненада, а по-скоро правило. Разбира се, Донков никъде не твърди /а и как би могъл да го направи тогава?/, че зад “другаря Е.К”, за чиято снаха се представя Артемида, се крие самият държавен и партиен глава на България. <br />
<br />
Какви са подвизите на “двойничката”, преди да бъде разкрита и изобличена? Косева според Калин Донков е момиче, вкусило от сладостта на бохемските компании в столицата и въобразило си, че притежава всички дадености, за да пробие в киното – но не като статистка, а най-малкото като актриса или режисьор. Преди да се запише като “снахата на Тато” за студентка в един от най-престижните филмови институти в света – “Леон Шилер” в полския град Лодз, тя поработва като помощен персонал в Народния театър, във ВИТИЗ и Киноцентъра.<br />
<br />
Може би измамата нямаше да лъсне толкова бързо, ако “наборката” на Маруся Мирчевска не бе демонстрирала явно вродената си алчност. Защото освен поласканото й самолюбие, че е “писателка” и “съпруга” на най-личния ерген на страната по това време, тя има нужда и от съответното материално покритие за новия си социален статус. За целта й трябват пари, и то доста. И комбинаторката, която Донков съвсем уместно кръщава на древногръцката богиня на лова, започва да върти далавери. Докато я спипат, успява да се набърка във фиктивен внос на западни возила от Полша за родни мераклии с дебели пачки, нямащи обаче възможност да прескочат и да си ги напазаруват в странство. Косева прибира “комисионата”, но лъскавите фордове, беемвета и мустанги никога не пристигат в България.<br />
<br />
Наглостта й, подхранвана, разбира се, от пълната недосегаемост на “светото семейство”, се разпростира и в банковата сфера. По време, когато редовите нашенци, че дори и средните номенклатурни кадри са с пределно лимитиран обмен на валута, “половинката” на Татовия наследник<br />
<br />
<strong>се изхитрява да чейнджи в Плевен с помощта на директора на местната банка Христо Дипчиков... един милион злоти!<br />
</strong><br />
/След промените Дипчиков отново се забърква в афера – този път с наследници на българи милионери, емигрирали в Америка./ След този “удар” на мнимата “снаха” вече много бързо й запарва под краката и се стига до неминуемата развръзка. Която авторът на “Частен случай” така и не споменава, за да не наведе тогавашния читател на мисълта, че ако аферистката е била осъдена на дълъг престой зад решетките, кланът Живкови са някакви кръвожадни чудовища. <br />
<br />
Когато “Частен случай” излиза от печат, в писателското кафене веднага тръгва слухът, че може би стихосбирките на Маруся Мирчевска не са писани от самата нея. Дали Артемида е била “негър”, нает да легендира снахата на Тодор Живков като “талантлива лиричка”, който в един момент е превишил значително правомощията си, и досега остава мистерия. Но определено ще бъде любопитно дори и сега, от близо 30-годишната дистанция на годините, да се чуе версията на измамницата от Плевен. <br />
<br />
<strong>Подготви Виктор НАУМОВ</strong> <br />
Последвайте ни
4 Коментара: