ЛИЧНОСТИ
Когато Женя се ражда, писва локомотивната сирена

Евгений Александрович ЕВТУШЕНКО е роден през 1933 г. в станция Зима, Иркутска област, в семейството на геолог и музикантка. Започва да печата стихове през 1949 г. Завършил е литературния институт “М. Горки”. През 1952 г. излиза първата му книга “Разузнавачи на бъдещето”. Освен десетките поетични книги е издал и романите “Ягодови места” и “Не умирай преди смъртта”. Избиран е в ръководството на Съюза на писателите на СССР и за депутат. От 1991 г. живее в САЩ и преподава в университета в щата Оклахома. Има петима синове.
Стар приятел на нашата страна, преди няколко дни той пристигна в България, за да представи две свои книги, а във Враца му беше връчена Международната Ботевска награда.

Евгений Александрович, по рождение вие сте сибиряк - кореняк ли сте или фамилията ви е отишла там от другаде?
- Този въпрос ми дава възможност да обясня бъркотията по моя произход. Баба ми по майчина линия Мария Йосифовна Байковская е била полуполякиня, полуукраинка. Прадедите й са били изселени през 19. в. от Житомирска губерния в Сибир за участие в селски бунт против тамошния помешчик. Обаче прадядо ми пан Байковский не е бил селянин, а полски аристократ, който оглавява селския бунт. Дядо ми Ермолай Наумович Евтушенко, белорусин, пълен георгиевски кавалер, по-късно е арестуван и изчезва през 1937 г. Баба ми по баща - Анна Василевна Плотникова, пък е полурускиня, полутатарка - родственица на романиста Данилевски, и чрез него и на Маяковски. Тя беше възпитателка в дом за сираци, където е бил и Александър Матросов. Нейният мъж, моят дядо по бащина линия, арестуван през 1937 г. за “шпионаж в полза на Латвия”, се казва Рудолф Вилхелмович Гангус и е латишки математик, с далечни немски корени. Така че “замаскиран ционист” от мен въобще не се получава, за голямо съжаление на черносотниците.
Разкажете някоя сибирска история?
- Много пъти съм я разказвал, но ще припомня една случка, свързана с моето раждане, често разказвана от баща ми. В нощта на раждането ми баща ми играл карти с началника на жп станция Зима, бивш офицер от армията на Колчак. На баща ми му вървяло и шефът на гарата призори трябвало да се раздели с всичките си пари. Но нали знаете, който изгуби, винаги търси реванш и той помолил за още едно раздаване. Баща ми обаче казал: “Дотук”. Точно в този момент дошла жена от родилното и извикала: “Александър Рудолфович, имате син!”. Разнеженият ми баща се обърнал към съперника си и му опростил борча. Началникът обаче се запънал: “Аз ви казах, че офицерската чест е по-скъпа и аз трябва да бъда наказан”. Тогава баща ми прибрал спечеленото в геоложката си чанта и побягнал към дома да ме види. Било е 6 часа сутринта.
Изглежда има още нещо?
- Да, внезапно се разнесъл изстрел и след това пронизително прозвучала сирената на локомотивното депо. Началникът на станцията се самоубил. Не са салютирали моето раждане, а смъртта на белогвардееца. Затова често баща ми завършваше разказа си със следната поука: “Така че ти никога не си играй със съдбата, защото човек не знае как може да свърши тази игра”. Което и аз споделям.
Как разпределяте сега любовта си между родната Русия и Америка?
- Живея и работя в Америка, но по-голямата част от времето си прекарвам в Русия. Обикалям необятната славянска страна и имам много срещи с почитатели. Оказа се, че руските хора продължават да обичат поезията. Повече от 70 на сто от посетителите на моите литературни четения са млади хора под 25-годишна възраст.
И как си обяснявате това?
- Ако у хората все още има влечение към поезията, значи, че има тъга по някакъв идеал, че не е загубено всичко. Което означава, че нещата вървят към добро...
Вие имате петима синове, дори единият от тях в НДК рецитира на английски едно от най-новите ви стихотворения “Страната Като че ли”. Изкушени ли са те от поезията?
- Когато преди няколко години участвахме с него в литературно четене пред Конгреса на САЩ, на другия ден американският печат написа, че Евгений №2 е победил Евгений №1. Тогава не ми остана нищо друго, освен да се гордея с него. Той носи не само името ми, но и любовта към мерената реч. Евгений-младши, който е на 17 г., пише стихове, другата му страст е музиката - свири на тромпет в джазова формация. Много рядко ми показва стиховете си, при това само най-добрите. Но затова пък има одобрението ми. Една година по-малкият му брат Дмитрий е запален по компютрите. Все още и двамата учат в САЩ.
(Впрочем, когато на Евгений-младши бе зададен въпросът къде се чувства по-добре - в САЩ или в Русия, младокът отговори твърде дипломатично - в България. Макар че за първи път съм тук, четох много за историята ви и знам, че тук ще ми хареса, добави той.).
Преди да ви връчат във Враца Международната Ботевска награда, вие се качихте до лобното място на поета революционер Околчица и положихте цветя. Какво е за вас тази награда?
- Получавал съм всякакви награди по всички точки на света, но тази ми е особено скъпа. Аз станах 15-ият носител на наградата и се гордея, че съм в компанията на много известни творци, сред които и Нобелови лауреати. Прекланям се пред подвига на Христо Ботев, защото той е съчетал в себе си писането на поезия, посветена на светли идеали, и сам е тръгнал да реализира на дело тези свои мечти. Затова е и безсмъртен.
Ще постоите ли този път повечко в България?
- След тържествата във Враца ще изнеса рецитал и във Варна. После със съпругата и двамата ми синове, които са тук, ще отпразнуваме в Албена 20-годишнината от сватбата ни. Мария е четвъртата ми спътница в живота (б.а. - първата жена на Евтушенко е не по-малко известната поетеса Белла Ахмадулина) и макар че по професия е лекар, в Щатите преподава руски език. Много ми помага и в творчеството - често ми подсказва сюжетните линии...
Кое е най-важно сега за един световноизвестен поет като вас?
- За мен най-важното е, че не живея напразно. Че мога да помагам на хората, да се надявам и да черпя сили от тяхната надежда.

Любомир МИХАЙЛОВ