Последната изповед на Кирил Миланов: Останах единственият неамнистиран български футболист

През 1966 г. в последния кръг легнахме на ЦСКА в Станкето и те станаха шампиони

04 Февр. 2011, 11:08 24087 прочита 1 коментара

Последната изповед на Кирил Миланов: Останах единственият неамнистиран български футболист

1 юни 1977 г. Кирил Миланов лъже по двама ирландци в световната квалификация срещу Ейре в София, завършила 2:0 за нашите. Снимка: Иван ГРИГОРОВ

През 1966 г. в последния кръг легнахме на ЦСКА в Станкето и те станаха шампиони

На 62-годишна възраст на 25 януари след нелеп инцидент почина бившият национал и легенда на "Левски" Кирил Миланов. В понеделник вечерта той се подхлъзнал на леда пред входа на жилището си и паднал, удряйки лошо главата си. Съседи му помогнали да се качи до апартамента си. Миланов се прибрал у дома, където на следващата сутрин бил намерен мъртъв. Кирил Миланов е най-типичният таран в нашия футбол. Безумно як, отскоклив и агресивен, върлува като тиранозавър в чуждото наказателно поле. Байко е роден на 17 септември 1948 г. в Дупница. Играл е за "Марек" (1966-1971), "Академик" (София) (1971-1973) и "Левски" (1973-1978). Шампион на България през 1974 и 1977 г. с "Левски", носител на Купата на страната през 1976 и 1977 г. Голмайстор на българския шампионат през 1974 г. с 19 гола за "Левски", втори през 1971-ва с 25 попадения за "Марек". През 1976-а влиза в историята на "Левски", след като вкарва 6 гола в един мач в европейските клубни турнири - срещу финландския "Рейпас" (Лахти) ("сините" бият с 12:2). За националния отбор има 21 мача и 4 попадения. През 1977 г. по нареждане на Милко Балев е наказан до края на живота си да не се занимава с футбол! Поводът е сбиване с локомотивеца Йордан Стойков-Бумбо, който играе изключително твърдо, а на моменти откровено грубо срещу нападателя на "Левски". По повод нелепата смърт на Кирил Миланов ви предлагаме едно от последните интервюта с него, дадено за изданията на Интермедиа. Ето шокиращата изповед на българския Кантона. Родът ми живее в Дупница още от турско. Аз съм махленско хулиганче. Не ме притесняваше нищо. Намесвах се, като видех бабаит да налита на по-слаб, няколко души да бият сам или да посягат на момиче. Тогава налитах. Странни са ми децата, дето ги тикат насила да ритат. Татко имаше големи ръце като мен. Връщаше се от работа на няколко ракии и ме почваше: "Къде беше цял ден, бе? Тебе стадионът ли ще те храни?" Боят не можеше да ме спре. Чувствах се роден за футболист. Че това е съдбата ми! Като дете бях слабичък. После заякнах. Първо ме слагаха халф. Ама щом ни повеждаха, се изнасях напред и скачах, за да изравним. Теглеше ме да съм център-нападател. На "Бончук" идваха по 25-30 000 зрители. Целият град се изсипваше на стадиона. На 14 години играех в юноши старша възраст. На 17 - при мъжете! Дебютирах срещу "Локомотив" в София. Котков и Начко ни вкараха в началото. Но Трайчо Спасов направи 1:2. А аз - 2:2. В родата бяхме цесекари Баща ми и повечето роднини са цеденевисти. И аз им симпатизирах. Но после ги намразих страшно. През 1966 г. "Левски" водеше на ЦСКА с една точка. "Сините" гостуваха на "Черно море", а "червените" - на "Марек". Мачът беше уреден. Почна с 20 минути закъснение, за да знаем резултата от Варна. Титулярният ни център-нападател Трайчо Спасов не излезе нарочно. Аз бях само на 17. Ама им шибнах два гола и ги поведохме с 2:0! На почивката ме извика първият секретар на партията Станоев: "Кире, недей така. Догодина влизаш войник. Оставаш в Станкето, при нас. Ще служиш в кеча. Всичко сме уредили. Ние с тях не бива да се караме". По телефона разбрахме, че "Левски" губи. Взехме да ги пускаме. Обаче те не можеха да вкарат. Цането ту удряше греди, ту изкарваше в аут. Накрая се отпуши и биха с 3:2. Станаха шампиони. С нашата аванта участваха и за КЕШ. Стигнаха полуфинал! На следващата година ние изпадахме. Те вървяха четвърти-пети и не играеха за нищо. За “мерси” ни праснаха с 4:0. После преминах в “Академик”. След като се прочух, много отбори ме искаха. Най гявол обаче излезе Вуцов. Той уж риташе с мен в "Академик" - София, а ме навиваше да премина в "Левски - Спартак". Накрая се навих. Вуцов стана началник на ЛС, вместо Алдев. И аз не съжалявах. Направиха ме офицер, дадоха ми апартамент и жителство. Гунди предрече, че ще го заместя! Беше ми кумир. През 1965 г. стана за пръв път и футболист, и спортист на България. Вестник "Футбол" взе огромно интервю с него на две страници. Журналистът го попита кой ще го замести. Тогава Аспарухов е на 23 години. Но отговори така: "В "Марек" има едно момче. Казва се Кирил Миланов. Той ще ме замести и в "Левски", и в националния!” А аз бях само на 17! Още изтръпвам. Къде ме е видял, къде ме е чул? Не събирам ни снимки, ни статии за мен. Но това интервю си го запазих. Катастрофата му преживях тежко. Когато отидох на "Герена", раната още кървеше. На първата контрола треньорът по физическа подготовка ми даде деветката на Аспарухов. Почувствах, че не мога да я облека посмъртно. И я хвърлих зад шкафчето! Казах на домакина, че нямам екип. Той се учуди, но ми донесе фланелка № 14. Само тя беше останала. Затова играех с нея. Не че подражавах на Кройф. Публиката разбра жеста ми и ме обикна веднага. Един журналист ме попита защо не играя с № 9. Аз му казах: "Като смяташ, че си по-достоен, ти ритай с него. Аз не мога!" Чак след година надянах деветката. Още първия ми сезон започнахме да мачкаме. "Левски" направи 14 поредни победи и един равен. Най-болните ни фенове се ядосаха за хикса. Тогава Сашо Костов пусна лафа: "С капо не се излиза!" Няма да ми подобрят рекорда Аз съм единственият български футболист, който стана голмайстор в европейските клубни турнири. През 1976 г. бях стрелец №1 в КНК с 14 гола! Рекордът ми не може да бъде подобрен, защото това състезание вече не съществува. Държа и друго постижение. Същата година вкарах десет гола на финландския "Рейпас". Шест тука и четири там! Но никой от УЕФА не ми даде голмайсторската купа или поне флагче. Не харесвах защитници, дето ми бутаха топката и трепереха да не ме ядосат. Обичах мъжкари, които ми влизаха здраво. Те ме амбицираха и започвах да ги мачкам и влача. Такива бяха Пламен Янков и Ангел Рангелов от ЦСКА. Не е вярно, че нарочно си прехапах езика, за да ни даде съдията дузпа срещу войската. Гелето ме изрита с бутоните в лицето. Тоя белег ми е от него. Обръщаниците от 2:0 за ЦСКА до 3:2 за "Левски" започнаха по мое време. Направих ги доста пъти. Ангел Карлов развали договорката с "Локото" Защо нокаутирах Йордан Стойков - Бумбо ли? Тая е много дълга. Играхме финал за Купата на Съветската армия с "Локо" - София. Мачът беше уреден. Спечелихме шампионата. Обещахме да подарим купата на "буферите". Те трябваше да ни дадат премиите, но всички щяха да станат майстори на спорта. (За това звание се получаваха пожизнени месечни надбавки.) Преди мача пихме и цакахме карти. Не тренирахме сериозно. Обаче изтече информация. На лагера цъфна първият зам.-министър на МВР Ангел Карлов. Стана и каза: "Ако загубите тоя мач, ще ви уволня всичките. Ще ви разжалвам до един!" Зорлем ги праснахме Нямахме избор. Тренирали-нетренирали, бихме с 2:1. Обаче локомотивци оскотяха. Пазеше ме Йордан Стойков. При всяко влизане ме риташе. Щеше да ми счупи кръста от шутове. Бумбо ме псуваше на селянин: "Аз да не съм като другите, да ти се плаша, бе!" Предупредих го, че все някъде ще го срещна. Той отговори: "Когато и където пожелаеш!" Взехме и купата. Отидохме да се почерпим. Банкетите в бара на двата тима съвпаднаха случайно. Не бяха планирани. Аладжата, Типеца и някои от нашите закъсняха. Тръгнаха да ни сдобряват с Бумбо. Аз исках да го почерпя Това не ми хареса. Казах: "Какво да се сдобряваме?" Но събраха масите и се оказахме близо. Попитах Бумбо: "Искаш ли да те почерпя едно уиски?" А той отговори: "Кога ще се видим насаме?" Отвърнах, че може и сега. Хич не ми беше до бой. Кръстът ме болеше от шутовете му на мача. Излязохме навън. Той си свали сакото. Разпространиха слухове, че съм го цапардосал с желязо по главата. Глупости. Ударих само един път. Той падна и си удари главата в бордюра. Загуби пулс! Бумбо лежеше, увит в пешкири. Откараха го. Всички излязоха. Банкетът отиде на кино. Повиках тартора на "Локо" Начко Михайлов: "Пали пежото и да ходим у тях.” Бумбо лежеше увит в мокри пешкири. Каза, че не помни нищо. Делото заведе шеф на "буферите", който ме мразеше. Съдиха ме за средна телесна повреда. Най ме беше страх от Начко. Той свидетелства обективно. Обаче други колеги се извъртяха. Лепнаха ми ефективна присъда. В пандиза спах само една нощ, първата. После началникът на затвора ми каза: "Качвай се в някоя кола и се прибирай у вас. И не се показвай много на първо време." Запалих и се прибрах. От "Левски - Спартак" подготвиха указ за помилване. Но Милко Балев беше началник на канцеларията на Тодор Живков. И зачеркна моето име. След седмица замина с Тато на официално приятелско посещение в Япония. От ЛС издебнаха момента и внесоха нов указ. Заместникът го парафира. Съсипа ме Милко Балев Като се прибра, Милко побесня: "Издебнахте, че ме няма, и амнистирахте най-големия хулиган!" Изключиха ме завинаги от физкултурното движение. Уволниха ме и като офицер от МВР. Балев нареди на шефа на клуба: "Тоя гаден хулиган повече да не го виждам по терените!" Затри ме на 28 години. Изиграх още четири мача. Не можех да ритам у нас, но ме пуснаха в европейските турнири. Тука отвяхме "Шльонск" с 3:0. Пазеше ме самият Жмуда. Но аз им шибнах два гола с глава. После ни се падна "Аякс". В София паднахме с 1:2. В Амстердам съотборниците си глътнаха граматиките. Викам им: "Какво сте оклюмали, бе. Отиваме да ги бием!" Поведоха с 1:0. Изравних. Но ни вкараха втори гол. Все пак "Аякс" си е "Аякс". Това ми е последният мач. А истината се знае. Един път с треньорите на "Левски" отидохме да се почерпим. Засякохме се с Петър Жеков. Той стана и им каза: "България, момчета, е имала само трима централни нападатели. Единият е Гунди. Вторият - Киро Миланов. И третият съм аз!"