Поетесата Стойка Мариновска на 65: Сълзите ми хиляда, усмивката една!

<em>Поетесата Стойка Мариновска е родена в с. Камилски дол, Ивайловградско. Автор е на стихосбирките &ldquo;Сълзите ми хиляда, усмивката една&rdquo;, &ldquo;От две вселени сме&rdquo;, &ldquo;И когато мълчиш, пак те чувам&rdquo;, &ldquo;Кестенови очи&rdquo; и &ldquo;Сълза във здрача&rdquo;. Работила е като касиер в текстилно предприятие, а по-късно &ndash; в Сметната палата на Хасково. От 2003 г. е щастлива пенсионерка и баба. От двамата си синове, завършили Аграрния университет, има шест внуци. Най-големият ще става летец, а най-малкият е само на две годинки. Единствено пред репортер на &ldquo;Над 55&rdquo; &ldquo;разголва&rdquo; душата си. В случая възрастта не е порок. <br /> </em><br /> <strong>Стойче, какво си спомняш от детството, което трайно присъства в творчеството ти? <br /> </strong>- Село Камилски дол, погледнато отстрани, прилича на Велико Търново. Къщите му са накацали като гъби по целия източен склон на връх Чуката. Върна ли се в спомените си, в съзнанието ми изплуват неща, за които сега можем само да мечтаем. Нямаше ги тогава заключените врати, решетките по прозорци и тераси. Хората бяха бедни, но задружни. Едно голямо семейство. Именно състраданието и обичта ми към тях, най-вече почитта към моята майка сложиха отпечатък върху поезията ми. По щастлива случайност тук, край пенливата Арда, пламнаха искрите между мен и поета агроном Колю Мариновски.<br /> <br /> <strong>Как съчетаваш битието си на жена домакиня с поетеса?<br /> </strong>- През 2001 г. съпругът ми почина и изпаднах в безтегловност. Вярно, децата бяха близко до мен, но те си вървят по своя път. Не е лесно в такива моменти &ndash; трябва да намериш своето място в живота, сам да се справяш, да поемеш задълженията и отговорностите на човека, който вече не е между живите. Слава Богу, този период отмина, но не и натрупаните спомени. Постепенно те обхванаха цялото ми съзнание и се превърнаха в&hellip; поезия. Неслучайно първата ми книга се казва &ldquo;Сълзите ми хиляда, усмивката една&rdquo;. <br /> <br /> <strong>Какво ти донесоха и какво ти отнеха годините?<br /> </strong>- Ако трябва да повторя живота си, бих го изживяла по същия начин! Всичко е едно натрупване, стъпало, по което се изкачваш по-нагоре и по-нагоре. Ако имаш всичко наготово, на какво ще се радваш?! Времето ти отнема младостта и силите. Сега приличам на бавно изтляващ огън, но при подухването и на най-лекия ветрец той се разгаря. Казано е - човек е на толкова години, на колкото се чувства.<br /> <br /> <strong>Най-щастливият ти житейски миг?<br /> </strong>- Може да звучи банално &ndash; когато станах майка два пъти. Усещането е несравнимо и то няма аналог. Много исках да имам и момиче, но за съжаление моят род и родът на съпруга ми са белязани от Бога само с момчета. Да са живи и здрави!<br /> <br /> <strong>А ситуацията, в която си била на границата между живота и смъртта?<br /> </strong>- Беше по време на първото ми раждане. С мъжа ми живеехме тогава в неговото с. Хухла. Вечерта получих родилна треска. Ако в селото имаше лекар, бързо щеше да овладее ситуацията, но най-близката болница бе на 15 км. По една щастлива случайност бяха дошли военни с джип и по най-бързия начин ме откараха в Ивайловград&hellip;<br /> <strong><br /> Животът днес е труден за всички, дори и за поета, но всяка година радваш почитателите си с по една нова книга &ndash; символ и на борбеност, и на нестихваща чувственост. Как редиш рими по време на криза?<br /> </strong>- Че той, животът, кога е бил лесен?!&hellip; Все си мисля, че българинът прекалено много се самосъжалява, а не търси изход от ситуацията. Кризата не е в парите, а в душите, в нагласата ни, в начина ни на мислене. Вместо да запретнат ръкави и да се обърнат към земята, която е хранила цял народ, а сега навсякъде пустее. Повечето хора са склонни да отидат в чужбина и там да слугуват. Е-ее, не става така!!! Вярно е, че парите са малко, но ако не те мързи, захвани втора, трета работа. Нали тези, към които се стремим, правят същото, за да успеят. Така казвам и на децата си: &ldquo;Щом ви трябват пари, няма да се унижавате, че сте висшисти, ще работите всичко!&rdquo; Искам синовете и внуците ми да живеят в България. Може и да ни е тежко, но ако се оплакваме, няма да ни стане по-леко. <br /> <br /> <strong>Съпругът ти е от с. Хухла &ndash; оттам са Ивайло Балабанов, Петър Василев, Иван Бунков&hellip; Колю Мариновски също е бил добър поет, сатирик и автор на епиграми по времето на соца. Чувал съм, че е имал доста неприятности с властта?<br /> </strong>- Това се случи в ранната пролет на 1968 г. Колю тогава работеше към ДЗС - Ивайловград в родното си село. Така се случи, че пазачът на кравефермата напусна, а той наред с охраната трябвало да чисти и обора. По онова време и пъдар да станеш, се искаше съгласието и на партийното бюро в селото, и на ГК на БКП. След като никой не искаше да изпълнява и двете длъжности, мъжът ми назначи баща си да върши тази работа. Вместо да одобри кандидатурата на партийния член Стайко Христов &ndash; той обаче бил болен, а и предварително заявил, че ще бъде само нощен пазач. Засегнати от дръзката постъпка на Колю &ndash; да не се съобразява с партийните решения, в един и същи ден той беше изключен от БКП и дисциплинарно уволнен.<br /> <strong><br /> Звучи невероятно! Как се развиха впоследствие събитията?<br /> </strong>- Всичко се случи в деня на раждането на втория ни син &ndash; 31 март 1968 г., появил се на бял свят в 20 ч. Двойно премеждие за любимия ми! Селската кръчма е пълна с народ. Всички говорят, че Колю вече не е никакъв &ldquo;фактор&rdquo;, но не знаят, че има втора рожба. Отива на бюфета и казва: &ldquo;Митьо, таз вечер аз черпя! Роди ми се син!&rdquo; Пълно стъписване! Един след друг хората напускат заведението от страх да не им се случи нещо лошо. Не дай си Боже да научи партията, че са яли и пили с Мариновски. Остава само един &ndash; Ангел Фандъка. Почесал се по главата и отсякъл: &ldquo;Яла, брадчед, да ударим по една грозданка. Днес много неща ти се струпаха на главата, но най-важното е, че ти се роди син, и то Ангел кат мене. Ха наздраве!&rdquo;<br /> <br /> След една седмица мъжът ми бе преназначен пак за бригадир, а шеф му стана един човек с ІV отделение (клас), &ldquo;удостоен&rdquo; с висше образование, за да заеме длъжността &ldquo;Ръководител на филиал ДЗС-Ивайловград&rdquo;. Същият този човек с ІV клас, &ldquo;Окъпан от Пролетния дъжд&rdquo;, бе възпят от един хасковски поет, чиято кариера хвръкна стремглаво нагоре. За разлика от поета сатирик Колю Мариновски&hellip; Есента натоварихме един камион с багаж и отпрашихме за гр. Джебел. Там Колювият състудент &ndash; Сюлейман Хашимов, му помогна да даскалува. Напускайки Хухла, през цялото време мъжът ми плачеше и повтаряше думите на Чайлд Харолд от едноименната поема на Байрон: &ldquo;Където искаш отведи ме, но не и в роден край!&rdquo;<br /> <strong><br /> Рецептата ти за духовно оцеляване в днешния свят? <br /> </strong>- За да успееш, трябва да рискуваш. Иначе ще си стоиш на едно и също място! Нека се обичаме и не се вторачваме в детайлите!<br /> <br /> <em><strong>Едно интервю на Георги АНДОНОВ</strong></em>