ЕКСКЛУЗИВНО
• Нейчо Попов с рушвети направи щерката на Мутафова актриса
• Григор Вачков беше актьор селски тип!
• Димитър Манчев си обръща главата на другата страна, щом ме види, споделя единствено пред “ШОУ” легендарният актьор

Срещаме се с Георги Калоянчев на вилата му в Банкя. Там е и съпругата му Валя, която също участва в разговора. С помощта на бастун легендарният актьор бавно изкачва стълбите към верандата. Сядаме, моят събеседник запалва цигара и след няколко редовни приказки между пушачи колко хубаво би било да ги откажем “пущините” захващаме разговора.

- Казахте ми, че тук, в Банкя, се чувствате по-добре. Бягате ли от града?
- Бягам. Не виждаш ли какво е - лудница! Преди не идвах тука. Нямах време. От работа. Сутрин репетиции, след това отивам да снимам, след това се готвя за представления - а представленията ми бяха тежки... След представлението отивам да довърша снимките... Така че нямах време да идвам тука. Работата ме привличаше болезнено. Че даже се отрази и на здравето ми. Както виждаш, с бастун съм - едва ходя и трябва да ти кажа, че аз приключих вече с театъра... Снощи играх последното представление...
- Така ли?
- Така изглежда, но... Сега имаме нов директор, той иска да прави щат, а ний, дъртите, със Стояна, на щат няма да бъдем... Тъй като сме много дърти, тя е по-дърта и от мене (Смее се)... Така че предполагам, че няма да ни вземат. Стояна е здрава, бе - много е здрава. Да е жива и здрава! И много играй Стояна, ето в момента е в Германия.
- Защо София не ви харесва като град?
- София ли? Не я харесвам. И хората не харесвам. Много нервни станаха хората, бе! Побъркаха се хората, бе. За най-малкото нещо - скачат. Озлобиха се хората. И надойдоха разни, дет се казва - нежелателни хора... И много нежелателни се струпаха на едно място, и почнаха един друг да си правят номера.
- Като ходите по улиците, хората ви разпознават, спират ви и вероятно това ви уморява...
- Има моменти, когато е бреме. Но трябва да призная, че ако само 2-3 дни никой не ме поздрави на улицата, ще ми стане... чоглаво. Ето снощи, като играх, едно пет минути ми ръкопляскаха. И си викам: “О, мила публико!” Тия хора, които ме подкрепяха, когато играех от 7 до 10 часа, ставах вир вода... Ама тогава играех големи роли, мащабни роли... Хората ме спираха, даже някои искаха да ме пипнат... А к’во ще кажеш, мъж да ти целуне ръка?! Аз даже така съм се чувствал неудобно. Айде, жена - както и да е, ама мъж да ти целуне ръка!..
- Има ли още такива фенове?
- Има. Един ни донесе тука за Гергьовден цяло агне. От Ветрен. Аз там играх в читалището. И пак ни канят. Сега имаме покана за 19-и във Варна. Валя даже иска да отидем, да се разнообразим малко.
- Катя Зехирева казва в едно интервю, че помни как сте дебютирали през 48-а с едни кални войнишки ботуши. Вярно ли е това?
- Вярно е. Аз дойдох от Бургас, бях военен и трябваше след месец да ме уволнят. На моя първа братовчедка мъжът й беше генерал и той ми уреди да дойда тука, да се явя на изпита.
- Зехирева описва и своите дрехи така живописно.
- Тя все си подръпваше полите надолу. Щото тя нямаше хубави крака - разбирах я много добре...
- А вярно ли е, че е била любимата артистка на Тодор Живков?
- Не, аз не знам коя му е била любимата актриса. Но мене ме обичаше. Той даже цитира в едно писмо Гяуров, Стефан Гецов и моя милост: “Младите да се учат от вас и да направят филм за вас тримата! ”Аз снимах тогава “Езоп” с Рангел (Вълчанов) и почнаха събитията тогава - съветските войски влезнаха в Чехия. Направиха много съкращения във филма - не можа да се пласира така, както мислехме.
- Марко Стойчев (братя Мормареви) каза пред вестника, че Живков настоявал даже да пишат роли специално за вас.
- А, не. Има такава роля, ама тя е на... голям журналист беше, писател, ...Мирон - Мирон Иванов - “Мачово бърдо”. Героят се казваше КалЮянчев. Калю Янчев. Методи Андонов беше режисьор. Мирон беше голяма работа. В движение правеше текстовете. Ей, тоя човек, значи, в момента ги измисляше поправките. Методи му вика: “Мироне, хубаво, ама ако беше така...” И той веднага дава нов текст. Вади го от джоба си, бе - и вика “На!” Страшен беше той. Опасна работа. Толкова талантлив писател!..
- Вълнува ли ви политиката?
- Не, никак. Абсолютно. Снощи пак се обади една журналистка за тия, за досиетата. Викам, моля ви се, не ме занимавайте, не искам да се занимавам с политика.
- Има ли все пак политик, когото да харесвате сега?
- Оня ден ме поканиха от “24 часа”, имаха тържество. И съм седнал така. По едно време минава Първанов. И аз ставам - президент е. А той ми вика: ”Не, не, не. Ако някой трябва да стане, това съм аз” - вика. След малко минава Станишев. Вика: “След малко ще се видим горе!” Къде горе, бе - аз хабер нямам. По едно време дойде едно момиче, вика ми: “К’во правиш, бе, как си, бе”, и аз викам: “Ми на, дойдох, тука ме поканиха!... Ама не се сещам коя е. Питам после - викат ми, това е Албена, бе - световната рекордьорка на кънки, фигуристката. Викам, божее, и аз не й обърнах никакво внимание. Ако съм жив и здрав някой път да я срещна - ще й се извиня, ще й кажа как съм й се възхищавал. От нейната игра, от успеха им.
ВАЛЯ КАЛОЯНЧЕВА:
- Защо се въздържаш да кажеш хубави работи за президента?... И за Зорка, жена му - такава опора му е! И двамата - скромни, възпитани, образовани. Тежест имат, но и сърдечност. Хубава двойка са.
КАЛОЯНЧЕВ:
- Така е. Там, на тържеството, каза Първанов няколко думи и аз, като ме качиха на сцената, викам: “Абе, адаш, ти цял ден речи държиш и знайш как. Ами аз, к’во да кажа сега, бе?!” Той се смей. Сърдечен е той. Инак, от едно време, Георги Йорданов беше такъв. Тази му беше секретарка - царистка, дето беше сега... - Стела Банкова. Той й беше казал: “Като дойде Калата, да влиза и да сяда на бюрото ми - там да ме чака!” И един ден аз наистина седнах и чакам. Влиза той и аз му викам: ” Гражданино, къде отивате вий, бе?! Ей, секретарка има отвън, ще питате и тогава ще влизате!” Той се смее и ми вика: “Много се вживя в ролята!”. Ами че как, викам, нали съм актьор - как няма да се вживея, винаги се вживявам.
- А знаете ли, че и главната редакторка на “24 часа” Венелина Гочева спрягат за доносница?
- А, не думай, бе. Недей така, бе. Тя е моя приятелка. Да не бъркаш, бе - Тошо Тошев са го подгонили.
- И него, и Иво Инджев...
- Виж за Иво Инджев... Не знам.
- Разпознавате ли големановците в обществения живот?
- Да. Пълно е с тях. И сред депутатите има големановски черти, характери, стремежи и амбиции. Ами, виж, Големанов, за да стане министър, предлага дъщеря си.
- Добре де, защо толкова неестествено говорят актьорите в нашето кино, изкуствено някак.
- Има такова нещо. Ами говорителите по телевизиите?! Фъфлещи, заекващи...Едно време се оправдаваха, че звукозаписът е виновен - остарял, некачествен. Правеше се нахсинхрон и не всеки можеше да го прави. Виж сега, аз снимах един филм в Италия - “Галилео Галилей”. Играех Джордано Бруно. И после го видях, озвучен на италиански. Майкоо, хванах се за главата - колко добре го бяха озвучили! Абе, все едно говоря на италиански, бе - така го бяха направили тия хора. Майстори ли са, или такава апаратура имат, техниката ли е причина - не знам. Страхотни. Страхотни!
- А изпитавате ли някаква носталгия по миналото?
- Изпитвам. Къде ми отидоха годините, бе! Къде ми е тая жизненост, бе!.. Виж какво, аз бях такъв актьор, да не се хваля, но нямаше нещо, което аз да не мога да направя на сцената. И аз работех с едни прекрасни режисьори - като вземеш Методи Андонов, Младен Киселов, Боян Дановски, Стефан Сърчаджиев, Пламен Марков...Това са все колоси.
- А има ли такива режисьори сега. Морфов харесвате ли?
- Ммм, много не го познавам. Виж сега, аз като ходя сега на тетър, аз се вълнувам. Почвам да треперя, да вървя не така, както трябва... И мъчно ми става, като гледам представления. Има сега много нови актьори, много талантливи момчета и момичета, но някак си, сбъркали са... - съвсем друго нещо играят, бе. Правят се на луди, на шантави, на невменяеми - въртят очи така, мятат погледи...
- Дали в самите постановки не е причината. Търси се комерсиален ефект.
- И това е. Виж какво, едно време ний, като играехме със Стоянка, с Парцалев, Бог да го прости,.. срещат ме хора по улицата и викат: ”Абе, Калоянчев, същият човек като тебе имаме в наш’та кооперация, бе! Абе, същият, бе. Ти не си ли го виждал, бе?!” “Не съм, бе”, викам. Моето изкуство беше земно - аз вървях по земята, не фърчах в облаците. Аз, например обичам английския театър. Актьорът, когато плаче - плаче, когато се смей - смей се. Няма маркиране.
- Наскърбява ли ви животът на обикновените хора?
- Да. Ще кажат тоя пак приказва за миналото. Червен, “бесепар” и т.н. Абе, аз като видях един прилично облечен човек, с бомбе... бърка в кофите... Божее, заплаках просто. Заплаках. Мъчно ми е. И не само това. Ето сега, например, няма откъде да извадя... Абе, айде - няма да се оплаквам. Ние сме на една пенсия. Имам двама сина, те имат семейства, деца...
- Като казахте за синовете си, какво става с Ивайло. Той преживя ли мъките на този синдром с “децата на големите”?
- Много тежко го преживя. Като кажат: “Абе, добър актьор е Ивайло, ама къде е баща му, бе?! Баща му! ”И това убива. И той сега помага в едно чейнджбюро, с един негов приятел... и така. Идва събота и неделя тука, обича много кучета - вземал едно куче, цял ден то бяга тука... Но тежко му беше. И не знам дали му е минало...
- Така май се е случило и с Муки на Стоянка Мутафова и тя го е изстрадала.
- Кой бе?! Кой ти каза?
- Ами, чувала съм го.
- Виж сега, ний живейме заедно от години. Нейчо Попов с рушвети я направи актриса. Нищо не умей горкото дете. Муки не може чай да направи, бе. Абе чай не може да ти направи, бе, мойто момиче. К’во ми говориш, бе. Не го пиши туй, че Стояна ще ми се разсърди.
- Тя самата го признава в едно интервю.
- Е, ако е така, значи знаеш... Но те го объркаха детето. Бабата отиде при нея - говори против майка й; майка й отиде - говори против баба й - от малко го объркаха. Тя нищо не работи. Години наред. А е на петдесет и няколко години вече. К’во е това! Ама недей, бе братко. Тя, ако прочете, ще каже на майка си: “Мамо, Калата така каза...” Толкоз години сме заедно, приятели сме, сега на края на кариерата, не искам да се скараме.
- Но те самите са го казвали вече това. И за скандалите помежду си...
- Ааа, ...Аз заради Стояна - не искам да ги огорчавам. Аз ги обичам, приятели сме. Всички сме допускали грешки, всеки има някаква вина. Муки е интересна, интелигентна е - можеше да има друга съдба.
- Мартина Вачкова като че ли е по-борбена.
- Аз й бях в предаването. Мислех, че нищо няма да излезе, ама ето че го прави.
- Не обожествява ли твърде много баща си?
- Гришата беше актьор селски тип, първичен, и това му помогна много. Беше добър актьор. Жена му, Силвия - много мила жена, възпитан човек. Преди много се срещахме, ама като умря Гришата...
- А как загина Енчо Багаров?
- Аз знам как. Енчо, в последните дни от живота му, се беше влюбил в Невена Коканова. Още малко, ако беше останал жив, щеше да има връзка с Венчето... Нейчо (Попов) си дава колата. Вътре се возят Парцалев, Стояна, Невена и Енчо - кара. А Невена - отзад. И той, обръща си главата, изпуща волана, и - край. Удря се в стомаха. Парцалев - целият в стъкла... И Вена взима Енчо в ръцете си, вдига го, и го вкарва в една друга кола, и го закарват в болницата. В Самоков. Работници там се нареждат, един след други да дават кръв. Обаче нищо!.. Умира. Същата вечер ний с Нейчо сме комшии, звъни ми той посред нощ и като ми каза, викам: “Не думай, бе!” “Ами, тъй!..” вика. Черният му дроб на 11 места спукан - кво да го направят, как да го зашият! И така...
- А има ли мистерия около смъртта на Парцалев?
- Няма такова нещо. Пишат разни глупости, че не сме били приятели. Напротив, споделяли сме много интимни неща...Но той все искаше да бъде център, той не можеше да се примири, че мен слагаха на първо място, после него, и Гришата Вачков. Вед-нъж, ама го чувам аз: ”Стига с тоя Калоянчев, бе!” Суетен беше.
- Ами нормално за хомосексуалист.
- Той по едно време, бяха ги фирнали и тръгна с една жена - да докаже, че ходи и с жени. И я водеше по барове, по ресторанти... Тя е жена на един мой приятел, колега. Веднъж среща тя Стояна и мойта жена и им вика: “Абе, с тоз човек вече два месеца ходим, абе един път не мъ е целунал, бе!” Кво да й кажеш. Иначе пък възпитан. Те всички педерасти са възпитани хора. И талантливи. Драгойчев беше също такъв. С него имам един случай, имах един приятел - инфаркт получи, и ще умира. И аз отидох там да го видя и му викам на Драгойчев: “Абе, професоре, това, което го виждаш тука, на монитора - така ли е, бе - вярваш ли му?” Абе, вика - вярвам, не вярвам, когато взема сърцето му в ръцете си, ще видя точно каква е болката.” Това ме порази много. И той почина младо момче. Кадърен беше. Много.
- Ще се събере ли пак такова звездно семейство, каквото бяхте вие в Сатиричния театър?
- Не. Не може да стане това.
- А имаха ли тези хора чувство за хумор извън сцената?
- И повече, дори. Как сме се забавлявали, как сме се смели, като се съберем след представление!
ВАЛЯ:
- То беше даже по-интересно след това. Жените приготвяхме по нещо. Живеехме с театъра. И аз все виках “нашия театър”, въпреки че не съм работила - но и моят живот мина там... Пенчо Петров правеше “картини” - празен лист с една жълта точка в средата. “Кво е, вика, това?” - “Китаец бере минзухар”. “А това?” - “Стадо хамсии в профил”.
- И Хиндо (Касимов) беше много забавен, и Енчо (Багаров), и Младен Киселов...
- Той ли беше най-добрият директор на театъра?
- Да, добър беше. Тоя, новият, Рашко /Младенов/...Абе, няма да се върне онова време!... Объркани са работите.
- А Стефан Данаилов как ви се вижда като министър?
- Стефчо игра първата си роля с мен. Това беше във филма “Инспекторът и нощта”. Той там беше един ухажор, нахален такъв, на Венчето Коканова. И аз отивам на масата, а той нещо ревнува - така нещо се ежи, пърчи са. Добре, ама от МВР-то ми показаха една хватка - той, като посяга така, аз да го хвана и да го преметна. И го хвърлих в едни кофи за боклук. И той, като падна, вика: ”Ей, що не каза, че си такъв, бе!..”Със Стефчо сме приятели. Той, например пише за мене такива суперлативи!... Аз пак ще го гоня, ама не искам, бе - там за една работа, щото той все ми вика: ”Не обичам ходатайствата, Кала!”
- Сотир Майноловски казва, че още при социализма сте правели “пазарна икономика” в кв. “Дружба”.
- Така беше. Играхме една пиеса на тоя, “Полковникът птица”, ...как се казваше, бе? Христо... Сотко беше ръководител на театъра. И той нещо не бил добре със здравето...
- Бойко Борисов, и той е от Банкя, нали?
- Бойко Борисов, на моята 80-годишнина - няма го писмото тука, да ти го покажа, какво хубаво писмо ми е написал - поздравления!... И ми напомни... аз бях председател на Комитета за култура в Банкя... какви програми съм правил... за минералната вода. “Кала, помня ония години... ”Той е бил тогава младо момче, май че е бил бодигард, предполагам...
- Има ли шансове като президент, евентуално?
- Той, (Смее се), харесват го хората, бе. Умей, бе.
- Българинът смее ли се искрено? И защо няма вече вицове?
- Ами много хора пострадаха. Много хора пострадаха!... Аз познавам един - Сашо Сладура. Ей, що вицове разказваше тоя човек!... Ами той в Белене отиде и го убиха там. Той свиреше на цигулка. И тогава беше нашумял филмът “Под игото”. Вълко Червенков ни кани там, старият дворец, където е. Поседяхме, и по едно време, към един часа, стана той и вика: “Айде, време е да си отивам аз. ”И тоя идиот, Сладура: “Ами време е вече, време е да си отивате!” Всичко замръзна, значи. Тогава беше такова време... След това го взеха, пребиха го там с някакво дърво, и той пак не мълчи, бе. А много умен!... Умен, не хитрец!
- Казват, че Живков обичал да му разказват вицове и сам обичал да разказва.
- Не, той все един и същ виц разказваше, и откъс от една пиеса... И винаги все казваше монолога, а пък ний се правехме, че за пръв път го чуваме. Той декламира и се вживява... И ний слушаме, ама не чуваме - кво да правим.
- Кой беше тоя виц.
- Абе, в едно лодка... Горбачов, той... К’во беше - забравил съм вече.
- А Людмила познавахте ли отблизо?
- Тя имаше една квартира тука, на “Толбухин” ли се казваше улицата... Събираше културтрегери от София всеки петък така, на кафе... И мене беше ме канила да ходя там. Ходих един-два пъти...
- Вие религиозен ли сте?
- Не. Баба ми едно време като деца, като дойдат пости, искаше да постим. И последния ден вече, като дойде, облякоха ме в панталонки, за църквата вече да ходим да ме причестят - аз се наядох с кашкавал.
- Харесвате ли филма на Ничев за Бай Ганьо?
- Голям успех е тоя “Бай Ганьо”. Но може би трябваше да бъда малко по-млад.
- Митьо Пищова прилича ли ви на героя?
- Той не е нормален тоя човек, бе - кво се занимавате с него.
- Запазихте ли истински човешки приятелства през годините?
- С някои хора - да. Най-голям приятел ми беше Нейчо Попов, който почина. Аз съм много лабилен човек... Някой да видя, че направи някаква муцка, така - че не харесва, аз веднага изгубвам и ума, и дума - и пропадам. Нейчо беше тоя, който ми даваше кураж и ми вдъхваше самочувствие: “Абе, ти знаеш ли какво си, бе?!..” - ей така ми говореше.
- С Астор приятели ли сте?
- А, ходя често там. Водя приятели, познати, близки - да вечеряме. 80-годишнината си празнувах там.
- А защо писаха, че не сте доплатили нещо там тогава? Възможно ли е той да го е казал?
- Не го вярвам.
- Има ли нещо, което не сте казвали досега?
- Има такова нещо. (Натъжава се и мълчи.) Има такъв човек, който, като ме види, и си обръща главата на другата страна. И не знам защо. И го питам: “Кажи, защо бе, човек, кажи бе!.. Ако трябва, ще ти се извиня, бе, ръка ще ти целуна, ако съм виновен!” Мълчи и нищо не казва. Ей така ще си отида от тоя свят и това ми е голяма мъка на душата! Поне да знам “защо”, бе!... Уважавам го, харесвам го като актьор. На жена му съм помагал при една катастрофа... Питам я и нея: “Моля ти се, бе Мария...”, тя вика: “Не знам, бе Кала, не знам, вика, бе. Остави го, бе - инат!..Не иска да отстъпи.”
- Кой е този човек?
- Не мога да ти кажа.
- А може би това е начинът той да разбере колко е важно за вас да се изясните.
- Добре. Димитър Манчев е това.
- Изобщо не иска да разговаряте?
- Не. А аз искам да видя къде съм сбъркал, бе... Ако съм виновен, аз ще се извиня, бе братче!... Ще се поклоня и ще се извиня, ако аз съм виновен...
- Чувствителен човек сте.
ВАЛЯ:
- А, и той е малко темерут. Понякога, като млъкне!..
- Колко години сте заедно?
- 52. Златна сватба правихме.
- Вие сте щастливи хора.
- Така е.
- А един автограф?
- Много ще ми е трудно да кажа в едно изречение. Толкова неща имам да кажа на хората... (Мисли дълго)... Ето.
“Аз, рано или късно, ще напусна тоя свят, мъчно ми е за зрителите. Обичахме се взаимно. Калата.” Ти ще ме редактираш малко, нали?

Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА
Заглавието е на редакцията