Генерал Владимир Стойчев любел жена си до преклонна възраст!

<em>&bdquo;Над 55&rdquo; отново ви среща с ексдепутата, писател и режисьор Станко Михайлов и неговите разкази за знаменити личности от нашето съвремие, с които е имал лично приятелство. Една от иконите на недавнашното ни минало бе ген. Владимир Стойчев, който към края на живота си оглавяваше Българския олимпийски комитет. Пост, поет впоследствие от неговия любимец Иван Славков-Батето.<br /> </em><br /> <strong>Г-н Михайлов, познавахте ли лично легендарния ген. Стойчев?</strong><br /> - Нещо повече - още от детската ми възраст той беше мой учител по етика и родолюбие. През 1944/45 г. бях още почти дете (сирак без майка от 11-годишна възраст, а на 16 и без баща), а той - генерал-полковник и главнокомандващ на Първа българска армия. Името му вече се разнасяше из цялата страна като легенда. Имаше славата на висш военен офицер, на състезател по конен спорт и нравствено съвършен човек. Беше еталон за волеви и физически силен човек. По характер обаче нерядко чепат пред упорството на опонентите и на подчинените си. <br /> <br /> <strong>Бил е доста нестандартен като поведение обаче, минавал е за ексцентрик и сред гражданското, и сред спортното общество, и особено сред офицерското съсловие... </strong><br /> - Така е, но не смееха да го коментират, защото като командир на Първа българска армия през Втората световна война името му беше добило славата на античен герой. Бях едва 13-годишен и живеех в Казанлък, когато портретите му висяха по всички улични стобори, електрически стълбове и витрини. Показваха го по всички световни кинопрегледи, името му се произнасяше с гордост, респект и уважение. Така че не бях дори сънувал, нито мечтал, че някога ще стана негов близък приятел. <br /> <br /> <strong>А как се случи това?</strong><br /> - Запознанството ни беше рядък мой късмет. Защото през 1972-73-та година той стана мой официален консултант на художествено-документалния ми филм &ldquo;Аспаруховци&rdquo;, сниман в Лайпциг. Покрай филма се запознахме, но скоро след това неочаквано между нас възникна привличане и духовна потребност за чести срещи. Сигурно бях с 40 и повече години по-млад от него, но това не пречеше на приятелството ни. Почти всяка неделна утрин към 10:30 часа отивах в дома му на ул. &ldquo;Цанко Церковски&rdquo; 18, където престоявах до обяд. Ген. Стойчев винаги беше облечен в брич и по бежова риза с джобове, пагони и дълги ръкави. В дома си имаше една снимка по спортни гащета на младежки години. Тая снимка предизвикваше възхита &ndash; на нея изглеждаше като древен римски гладиатор&hellip; Как да не го харесват жените! Четох някъде, че <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>до стари години ощастливявал жена си</strong></u></span><br /> <br /> <strong>Ген. Стойчев, казвате, ви е бил учител в много отношения. Знаел е етикета като дипломат в Америка и в ООН...</strong><br /> - Така е. След това дълги години беше председател на федерацията по конен спорт у нас, председател на Българския олимпийски комитет и т.н. Но не постовете му ме впечатляваха &ndash; той напълно ги заслужаваше, а неговата мъдрост и аристократичен маниер. След всяко от поредните неделни посещения у дома му той ми поднасяше чаша с няколко оскъдни глътки алкохол в нея, като същото правеше и за себе си. Но аз пък не пиех. Въпреки че го знаеше, той всеки път ми предлагаше тази чаша с алкохол &ndash; ей-така, да се чукнем за здраве. А аз пък, малко нетактично, всеки път му казвах: &bdquo;Нали знаеш, че не пия&rdquo;, и я оставях непокътната. Дълго време не забелязвах, че и той не отпива. Само е доближавал чашата до устните си. Чак след няколко такива &ldquo;почерпки&rdquo;, очевидно вече съм го подразнил с напомнянията си, изведнъж изправи ниския си ръст над масата, разтвори тънките си устни и през осъдителна усмивка, но с бащинска нравоучителност ми рече: &bdquo;Никога няма да отблъскваш чашата на масата, когато ти поднесат почерпка за &ldquo;Здраве&rdquo;. Защото това е оскърбително за всеки домакин!&rdquo;. Със свойственото си упорство му възразих: &bdquo;Че защо, като не пия?!&rdquo; &bdquo;Пиеш - не пиеш, ще поемеш с благоприличие чашата и ще се чукнеш. Ще я доближиш до устните си, уж че отпиваш, и ще я поставяш обратно на масата!&rdquo; Така ме учеше, като баща. <br /> <br /> Веднъж стана дума за мъжкото внимание към жените, към които нерядко се отнасяме с оскърбително пренебрежение и с типичната ни цървулска простащина. Генералът ми каза: &bdquo;Когато се запознаваш с жена или някой ти я представя, няма да сграбчваш ръката й като дръжката на фурнаджийска лопата, а ще правиш следното. Привеждаш почтително снагата си, прихващаш с внимателна нежност ръката й и свеждаш устните си към нея. Но не я целуваш и оплюнчваш с цигарен или чеснов дъх от предната нощ, а само я доближаваш на почтително разстояние. След това бавно се изправяш и с възхищение я гледаш в очите, но изпод вежди. Такъв е галантният израз на мъжкото благовъзпитание при запознанството му с жена, а не да я сграбчва и стиска като касапин свински бут до изкълчване на китката й&rdquo;. Първо се смях на забавната му забележка, но запомних и спазвам тоя негов съвет как се свалят жени. Той беше голям кавалер и жените много го харесваха... Излизаше на улицата с ботуши с шпори и привличаше вниманието в тоя ексцентричен вид. Така се разхождаше, макар винаги да имаше кола на разположение. Оттам тръгва и оная история, подобна на виц, когато дама с шапка с перо го попитала защо ботушите са му с шпори, като не язди кон, а той й отвърнал:<br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>&bdquo;Да не би вие, като имате перо, да снасяте яйца?!&rdquo;</strong></u></span><br /> <br /> <strong>Говореше се, че го отзовават като посланик заради секскомпроматни снимки с американка, а някъде се говори дори за две американки, с които го снимали, но той бързо си идва в София да обясни на Георги Димитров случая и Вождът му простил като &bdquo;курвар на курвар&rdquo;...</strong><br /> - Чувал съм тая история. Той самият нито я отричаше, нито я потвърждаваше, защото май му харесваше да се носят такива легенди &ndash; за неговата мъжественост и неустоим чар. А може и наистина да са искали да го вербуват от ЦРУ по тоя начин. Но генералът не се разприказваше по тоя въпрос, а така само се подсмихваше многозначително. Както и се шегуваше, че във &bdquo;Враждебна&rdquo;, където е конната база, няма нелюбени моми. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>В това отношение двамата със Славков много си приличат</strong></u></span><br /> <br /> И може би неслучайно генералът е имал голяма слабост към Батето. Има нещо общо между тях &ndash; и двамата хубави, спортисти, забавни, чаровни и със самочувствие в женския свят. <br /> <br /> <em><strong>Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА </strong></em>