Самоубийства, убийства, глад и мизерия слагат точка на живота на българските гении
<em>Така те се врязват като метеори в паметта на нацията. Посмъртната им слава едва ли ги топли в гроба. Но духовете им &ndash; настръхнали и неспокойни, се завръщат и витаят като кошмарен сън. Написаното от тях по ирония на съдбата понякога култивира култура във внуците и правнуците на техните убийци или подстрекатели и ги кара да изберат смъртта.</em><br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>Поетът Димитър Бояджиев (1880-1911) е една от най-трагичните фигури в българската поезия</strong></u></span><br /> <br /> Навършват се 120 години от деня, когато той се ражда в Пазарджик. И през тези години, а и досега, не можа да се разкрие загадката на фаталния му избор. Едва 31-годишен той налапва дулото на револвера и слага край на живота си. Най-близките му приятели до смъртта си смятат, че вина заради това има непозната жена. Невъзможна любов, неосъществима мечта, казват те. Причините за фаталния избор обаче са много по-сложни.<br /> <br /> Пред приятеля си Петър Нейков, по-късно известен дипломат, Бояджиев изповядва: <br /> <span style="color: #800000"><u><strong><br /> Някакво проклятие тежи над живота ми </strong></u></span><br /> <br /> Болезнена, неизлечима свръхчувствителност. И всичко ме плаши. Зърното пясък е за мене планина, която ме смазва. Големи поети като него не са за тоя свят. И ако зърното на смъртта е посято в тях, жътвата не може да бъде друга, освен приключване с живота. Невъзможната любов само е капката, която напълва горчивата чаша. И без нея Бояджиев пак би налапал револвера. <br /> <br /> &ldquo;Ти няма да откриеш, о, жена, как аз те любя в мойта тъмнина&rdquo;, изповядва той в свое стихотворение. За него няма &ldquo;жени&rdquo;, има само една Жена. Досегашните изследователи на живота му заобикалят този ключ към неговата драма. <br /> <br /> Твърде вероятно е Бояджиев да е имал сексуални проблеми. Като секретар на българското консулство в Марсилия (1907-1909) той е могъл да си избере жена за една нощ. Вместо това в този град на разврата той написва някои от най-ужасяващите си и съкровени изповеди. В знаменития си сонет &ldquo;Писмо&rdquo; той изповядва: &ldquo;Все така съм тъжен, Люсиен! /Мисли странни, светли и нелепи все така ми тегнат нощ и ден/ за света очите ми са слепи&rdquo;. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>Нищо не може да разсее този обрекъл се на смъртта човек</strong></u></span><br /> <br /> Дори веселата компания на в. &ldquo;Българан&rdquo; е безсилна.<br /> <br /> Сред веселяците Александър Божинов, Александър Балабанов и колоритния кръчмар Георги Атанасов, дал им подслон и храна в гостилницата си &ldquo;Средна гора&rdquo;, неочаквано се присъединява мълчаливецът Димитър Бояджиев. Довежда го прохождащият тогава в литературата Елин Пелин.<br /> <br /> Божинов описва новодошлия като нежен човек, тих, кротък, с небрежно вчесана коса. Непроменен се връща той и от Марсилия. Тогава притесненият Елин Пелин изповядва на Божинов: &ldquo;Митю Бояджиев не ми се харесва &ndash; някакъв любовен червей го гложде, не знам къде ще му излезе краят&rdquo;. Такъв &ldquo;червей&rdquo; глождел и другите българановци. Малко преди да свърши със себе си, Бояджиев публикува пророческото си стихотворение &ldquo;Вечерен трепет&rdquo;. Краят му: &rdquo;И когато стигне /в моя час уречен/ гневната разплата, /кой ръка ще вдигне, /близък и сърдечен,/ да ми спре ръката?&rdquo; е ужасяващ. Но от българановците, всеки от които бил преживял не една любов, все пак никой не посегнал на себе си. <br /> <span style="color: #800000"><u><strong><br /> До фаталния край стига само поетът</strong></u></span><br /> <br /> Края си Бояджиев явно бил обмислил внимателно. Той е имал готов план. На 12 юли 1911 г. към обяд поетът се връща вкъщи. Той кимва мълчаливо на по-малкия си брат Иван, който бил току-що завършил гимназия, и влиза в стаята си. Не след дълго &ndash; след 5-10 минути, от стаята се разнася гърмеж. Иван хуква натам, но вратата е заключена отвътре. Младежът изскача навън и с лакът счупва стъклото на прозореца, за да влезе в стаята на батко си.<br /> <span style="color: #800000"><u><strong><br /> Димитър Бояджиев лежал облечен на кревата си, още жив, но в безсъзнание <br /> </strong></u></span><br /> Револверът още димял, изпуснат на пода. Иван отключва вратата и вътре влизат злочестата майка и другите й деца. Иван хуква към Александровската болница и довежда съгражданина им д-р Войводов. Двамата заварват Бояджиев вече бездиханен.<br /> <br /> Междувременно някакъв доктор влиза в кафене &ldquo;Шести септември&rdquo; и там заварва двамата най-близки приятели на самоубиеца &ndash; Елин Пелин и Димо Кьорчев. Той смутено избъбрал: &ldquo;Вашият приятел Димитър Бояджиев се застреля преди час&rdquo;. Двамата не помнят как са стигнали до дома на мъртвия поет. Виждат го окървавен, с провиснали от леглото крака. Нещастната майка била отведена в друга стая, откъдето се чували писъците й. &ldquo;Митко, що стори, що стори?&rdquo; &ndash; слисан повтарял Елин Пелин.<br /> <br /> Намират две предсмъртни писма. Прибират ги прокурорът и следователят. Едното е до прокурора, другото &ndash; до безнадеждно обичана жена. Съдържанието на второто остава в тайна. А в първото самоубиецът не винял никого за смъртта си. Не искал да му се прави аутопсия и да бъдел погребан по християнски, но без опело, както се полагало на самоубийците.<br /> <br /> Ужасната вест бързо се разпространява из София. Втрещени и изумени, в къщата идват Яворов, Трифон Кунев, Александър Божинов. На другия ден погребват поета. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>Когато го спускат в гроба, един светъл лъч се промъква през клоните и се застоява за миг върху хубавото му, светло чело </strong></u></span><br /> <br /> Ще минат години, десетилетия дори, но споменът за Бояджиев не помръква.<br /> <br /> &ldquo;Той умря млад, като прониза сам сърцето си с куршум. Умря, поразен от мистерията на една фатална любов, за чиято власт, блясък и демоничност ни носят последните негови стихове&rdquo;, пише Елин Пелин в предговора си към посмъртната стихосбирка на самоубиеца, излязла чак през 1927 г. Пак там той дава и прекрасно описание на неговата външност: тънка, изящна фигура, малко приведен, с меки, кестеняви, бляскави коси, с фино лице и огнени бадемови очи. &ldquo;Нямаше жена или момиче, които да не му се любуваха, когато го виждаха&rdquo;, свидетелства Елин Пелин.<br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>Пелин оприличава Бояджиев като копие на Исус Христос</strong></u></span><br /> <br /> Същото твърдят и други. Лицето му напомняло светец и затова той бил изографисан като Йоан Кръстител в църквата в Стрелча, Пазарджишко. Това бил и най-верният портрет на поета, нарисуван от Никола Балтов. Нито една от малкото запазени снимки не могли да уловят неуловимото &ndash; излъчването на неземната красота.<br /> <br /> След фаталния изстрел започват догадките коя е жената, заради която Бояджиев се самоубива. Брат му Иван разказва, че на погребението една мургава, черноока девойка непрекъснато плачела и горчиво повтаряла: &ldquo;Защо направи така, милий?&rdquo; По-късно се разбрало, че била учителка по френски в столична гимназия и че уж два-три месеца преди това двамата се били сгодили.<br /> <br /> Любопитното е, че оттук нататък всеки има своя догадка, и то за съвсем различна жена. Сестрата на поета &ndash; Евгения, смятала, че това била някоя си Савова от Панагюрище, която живеела в Пловдив, била омъжена и имала едно дете. Мистериозната Савова била нежна, благородна и фина, но и нахална жена. След всяко нейно писмо Бояджиев ставал по-унил и тъжен. Дали за нея поетът не е изплакал: <br /> <span style="color: #800000"><u><strong><br /> &ldquo;Не радост си вече за мене, а страшен кошмар&rdquo; </strong></u></span><span style="color: #800000"><u><strong>в свое стихотворение?<br /> </strong></u></span><br /> Вероятно след среща със Савова в Пловдив Симеон Радев пише, че лицето на Бояджиев било мрачно и той отговарял като залисан. Възможно е, както твърди Иван Сестримски, точно тогава Савова да е поставила ултиматум на бъдещия самоубиец. Или да се ожени за нея, или да приключат. Тогава прибързаният, таен годеж с учителката по френски намира своето обяснение. Бояджиев е търсил изход. Но колебанието между двете жени се оказва не по силите му. От последната им среща Петър Нейков разбира, че Бояджиев се измъчва от дилемата: дълг към една жена, чувства към друга, при това омъжена.<br /> <br /> През 30-те години Елин Пелин сочи трета жена. Двамата вървят с бъдещия проф. Тодор Боров по площад &ldquo;Славейков&rdquo;. Срещу тях се задава прегърбена бабичка. Пелин почервенява, побелява и се обръща след нея. С разтреперан глас казва на Боров: <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>&ldquo;Ей заради тая се самоуби Митю Бояджиев&rdquo; </strong></u></span><br /> <br /> Тайната самоубиецът отнася със себе си в гроба.<br /> <br /> Любопитни са и спомените на Дафина Кьорчева. Тя твърди, че малцина са достигали близо до истинската същност на Бояджиев. Интимен и близък с него бил Елин Пелин, но никой не бил допуснат в светая светих на самоубиеца.<br /> <br /> Пак тя казва за Бояджиев: &ldquo;Необикновено емоционален и девствен&rdquo;. Тъмните бездни и неутолимото желание, в които се удавя поетът, обясняват и неговата драма: твърде много харесван, но страхуващ се, че няма да понесе ужасяващия го физически допир на сливането.<br /> <br /> Единствената милост, която го постига след смъртта му, е, че на гроба му пониква лоза, която години наред дава плод. Бояджиев обичал много гроздето. Напролет лозата пускала жилави ластари, наесен шумяла тъжно с падащи листа. Като въздишка и писък, каквато е и поезията на Димитър Бояджиев.<br /> <br /> <em><strong>Петър ВEЛИЧКОВ</strong></em>