10 ноември. Първият държавен и партиен ръководител не може да повярва, че е свален от своите.
Дамян Дамянов – син на Райко Дамянов – зам. министър-председател на България и председател на Народното събрание по времето на социализма, продължава с разкритията за живота на партийните величия по време на социализма. Репортер на вестник “Над 55” го провокира по темата за последния период от едноличната власт на Тодор Живков, навръх годишнината от рождението му.
........................................
Г-н Дамянов, за голяма част от хората Десети ноември дойде като гръм от ясно небе. Вие, хората отвътре, подозирахте ли, че идва крахът на системата?
- Още през 1963-64 г. Живко Живков много държеше да издигне един млад и перспективен човек на име Петър Младенов и лично го препоръча пред Живков, с настояването да му се даде отговорна работа. След смъртта на Иван Башев, която Живков прие със скрито облекчение, се постави остро въпросът кой да бъде назначен за министър на външните работи. И Живков предложи нестандартен подход – най-изненадващо издигна Петър Младенов за министър на външните работи. Предполагам, че съображенията му са били следните: предишните министри на външните работи – Милко Тарабанов, Руси Христозов и Иван Башев, бяха хора със самочувствие, със собствено мнение и със собствена тежест. Те не винаги на сто процента провеждаха лично предана на Живков линия. А Тодор Живков искаше млад и послушен човек за поста. Човек, който да не застрашава властта му и няма да го злепостави в чужбина. На Десети ноември се оказа най-изненадващо, че ударът срещу Живков идва точно от Петър Младенов, съгласувано и инспирирано от съветските другари. Това Живков, години преди това, не можеше и да си го представи.
Въпреки че Държавна сигурност беше проникнала навсякъде в обществото и работеше за Живков и най-близкото му обкръжение, отделно от това УБО се занимаваше с несвойствените за него функции да събира информация за партийните членове. Освен това съществуваше отдел “Национална сигурност” със завеждащ ген. Велко Палин, лично и изключително предан на Живков, който подсигуряваше допълнително системата. По отношение на Велко Палин мога да кажа, че този човек, подобно на Мирчо Спасов, никога не се явяваше на обществени места.
Не даваха интервюта, не ги и снимаха. А имаха огромна власт
Към тях прибавям и Григор Шопов – първи зам.-министър на вътрешните работи дълги години. Навсякъде имаше взаимни подслушвания и интриги. Живков държеше кадрите да бъдат в постоянна несигурност за постовете си и през няколко години правеше реорганизации.
Тогава как не се разбра, че отвътре има планове да се поиска оставката на Тодор Живков?
- Труден въпрос. Това е въпрос на комплексни фактори. От една страна, Съветският съюз ограничи доставките на нефт, газ и оръжие за България, а от друга - след 1987 година
Горбачов дойде до идеята постепенно да смени старите ръководители
в социалистическите страни и да ги замени с перестройчици и хора с по-модерно мислене. Същевременно се е надявал системата да се запази. Правени са сондажи с Андрей Луканов, който беше един много потаен човек и напълно предан на Москва, но тъй като неговата сила беше в стопанската дейност и беше пръв приятел на съветския министър-председател Николай Рижков, най-вероятно съветското ръководство е смятало да направи Луканов един бъдещ министър-председател на България. И изборът им пада на Петър Младенов. През есента на 89-а година, на връщане от посещение в Китай, Петър Младенов прави неогласено и изненадващо посещение в Москва. Там провежда среща с Горбачов и най-вероятно именно там са уточнени подробностите на “преврата”. Разбира се, трябвало е да се потърси съгласието на военния министър Добри Джуров и това на тогавашния министър-председател Георги Атанасов. Както стана известно впоследствие, те са дали съгласието си. Освен това са били улеснени от факта, че
през 1988 г. – една година по-рано, Живков демагогски си предлага оставката
на разширено заседание на Политбюро и на ЦК. Тогава с истински сълзи на очите другарите Милко Балев, Димитър Методиев, Любомир Левчев и др. коленопреклонно го молят да си оттегли предложението за оставка с доводите, че не е моментът. Левчев дори казва: “На кого ни оставяш, бащице!..” Една от главните роли изиграва също така съветският посланик в България тогава ген. Виктор Шарапов. Той е генерал от КГБ и провежда безпрекословно съветската линия за подаване на всяка цена оставка от Живков. След празника в съветското посолство по случай годишнината от Октомврийската революция на 7 ноември 1989-а ген. Шарапов провежда на четири очи среща с Живков, на която настоятелно го моли на определения вече за Десети ноември пленум на ЦК Живков доброволно да си подаде оставката. Живков отговаря на това уклончиво. На следващия ден, вечерта на 8-и, Виктор Шарапов отива в резиденцията на Тодор Живков в Банкя, където той живее, и отново настоява за оставката му. На 9-и ноември вечерта, след драматичното заседание на Политбюро, на което въпросът за оставката отново се поставя на дневен ред, Шарапов за втори път посещава Живков в Банкя и му заявява, че “въпросът не търпи отлагане”, че промените в другите социалистически страни са необратими и че “трябва да се мисли за бъдещето”. Така че на пленума на Десети ноември, в първата част на заседанието, Живков все още не е имал решение за оставка. Още повече че член-кореспондент проф. Николай Ирибаджаков в изказването си предлага въпросът за освобождаването на Живков от поста генерален секретар на БКП да бъде отложен за следващия пленум. Подкрепя го и Милко Балев. В почивката на пленума Тодор Живков разговаря с най-близките си хора – Милко Балев и Пенчо Кубадински - да отстояват становището за отлагане на това решение. В последния момент обаче Кубадински не подкрепя Живков. И когато следобед пред пленума се предлага да се гласува оставката на Тодор Живков, пленумът, свикнал на послушно гласуване, гласува “за”. При което Живков гледа минути наред със зяпнала уста и не може да разбере какво става. Явно Живков психологически и личностно не беше подготвен за освобождаването му от тези постове. Той се надяваше поне да запази поста председател на Държавния съвет. Но на 16 ноември Политбюро реши да го освободи от тези постове – вече под ръководството на Петър Младенов. В един предишен етап – 79-а – 81-ва година – Живков виждаше като свой евентуален продължител Александър Лилов. Постепенно обаче, след смъртта на Людмила, консервативното крило в Политбюро започна да плете интриги срещу Лилов, страхувайки се, че той може да наруши статуквото, с което те бяха свикнали. Мнителният
Живков заподозря заговор между Лилов и Станко Тодоров
само затова, че двамата бяха почивали известно време заедно в Родопите и освен това вече бяха съседи през 80-те години - живееха в една и съща сграда на ул. “Велико Търново”. Живков беше на мнение, че по-опитният “Станко е оплел в мрежите си по-неопитния Лилов”.
Как така?! В очите на всички Станко Тодоров изглеждаше много близък на Живков...
- По стечение на обстоятелствата и на съдбата, поне до 1971-ва и 72-ра година, а и след това, аз бях много близък със семейството на Станко Тодоров. От една страна, ние бяхме съседи още от “Оборище” 13, след това на номер 17, а аз съм израсъл със синовете на Станко Тодоров, като с по-малкия бяхме съученици и приятели още от прогимназията и в гимназията – бяхме в един клас. Неведнъж те са ме канили у тях, защото събирахме марки и си обменяхме музика. Освен това бях добър познат и с майка им – Соня Бакиш, която винаги е била много мила и коректна към мен. Ходил съм у тях на гости и съм имал възможност да разговарям със самия Станко Тодоров – както в компания, така и на четири очи. Последният ни разговор беше през 90-а година, когато той беше депутат във Великото народно събрание и аз го изпратих до тях. Този човек винаги изслушваше внимателно събеседника си, при най-малкия неудобен въпрос пускаше чаровната си усмивка, никога не противоречеше и не изказваше собствено мнение. Беше изключително предан на жена си и мога да кажа, че се е вслушвал само в нейните съвети.
Живков определено недолюбваше Соня Бакиш,
за което има писмени документи. Освен това, характерно за Станко Тодоров, както и за Мишо Мишев и Боян Българанов е, че те никога и по никакъв повод не споделяха миналото си преди Девети септември. Станко Тодоров никога не се хвалеше и изтъкваше. Известно е, че като младеж той е участвал в бойни групи на Партията и
се говореше дори, че е имал криминално минало.
Но по мое мнение той беше един лъчезарен човек, който дълбоко в себе си криеше истинските си чувства и мисли. Напълно предан на Живков, но мислещ незнайно какво. С цел да го изпита в дните на Осмия конгрес Тодор Живков го извежда на разходка и му казва: “Абе, Станко – защо да не предложим ти да станеш министър-председател?!” А Живков е определил този пост за себе си и всъщност го е изпитвал. Станко Тодоров умно му отговаря: ”Др. Живков, вие сте по-заслужил!” Живков не забравя този жест и в удобния момент през 71-ва година, когато стана генерален секретар на Партията и председател на Държавния съвет, предложи за министър-председател Станко Тодоров. В течение на десет години Станко Тодоров се задържа успешно на този пост
Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА
........................................
Г-н Дамянов, за голяма част от хората Десети ноември дойде като гръм от ясно небе. Вие, хората отвътре, подозирахте ли, че идва крахът на системата?
- Още през 1963-64 г. Живко Живков много държеше да издигне един млад и перспективен човек на име Петър Младенов и лично го препоръча пред Живков, с настояването да му се даде отговорна работа. След смъртта на Иван Башев, която Живков прие със скрито облекчение, се постави остро въпросът кой да бъде назначен за министър на външните работи. И Живков предложи нестандартен подход – най-изненадващо издигна Петър Младенов за министър на външните работи. Предполагам, че съображенията му са били следните: предишните министри на външните работи – Милко Тарабанов, Руси Христозов и Иван Башев, бяха хора със самочувствие, със собствено мнение и със собствена тежест. Те не винаги на сто процента провеждаха лично предана на Живков линия. А Тодор Живков искаше млад и послушен човек за поста. Човек, който да не застрашава властта му и няма да го злепостави в чужбина. На Десети ноември се оказа най-изненадващо, че ударът срещу Живков идва точно от Петър Младенов, съгласувано и инспирирано от съветските другари. Това Живков, години преди това, не можеше и да си го представи.
Въпреки че Държавна сигурност беше проникнала навсякъде в обществото и работеше за Живков и най-близкото му обкръжение, отделно от това УБО се занимаваше с несвойствените за него функции да събира информация за партийните членове. Освен това съществуваше отдел “Национална сигурност” със завеждащ ген. Велко Палин, лично и изключително предан на Живков, който подсигуряваше допълнително системата. По отношение на Велко Палин мога да кажа, че този човек, подобно на Мирчо Спасов, никога не се явяваше на обществени места.
Не даваха интервюта, не ги и снимаха. А имаха огромна власт
Към тях прибавям и Григор Шопов – първи зам.-министър на вътрешните работи дълги години. Навсякъде имаше взаимни подслушвания и интриги. Живков държеше кадрите да бъдат в постоянна несигурност за постовете си и през няколко години правеше реорганизации.
Тогава как не се разбра, че отвътре има планове да се поиска оставката на Тодор Живков?
- Труден въпрос. Това е въпрос на комплексни фактори. От една страна, Съветският съюз ограничи доставките на нефт, газ и оръжие за България, а от друга - след 1987 година
Горбачов дойде до идеята постепенно да смени старите ръководители
в социалистическите страни и да ги замени с перестройчици и хора с по-модерно мислене. Същевременно се е надявал системата да се запази. Правени са сондажи с Андрей Луканов, който беше един много потаен човек и напълно предан на Москва, но тъй като неговата сила беше в стопанската дейност и беше пръв приятел на съветския министър-председател Николай Рижков, най-вероятно съветското ръководство е смятало да направи Луканов един бъдещ министър-председател на България. И изборът им пада на Петър Младенов. През есента на 89-а година, на връщане от посещение в Китай, Петър Младенов прави неогласено и изненадващо посещение в Москва. Там провежда среща с Горбачов и най-вероятно именно там са уточнени подробностите на “преврата”. Разбира се, трябвало е да се потърси съгласието на военния министър Добри Джуров и това на тогавашния министър-председател Георги Атанасов. Както стана известно впоследствие, те са дали съгласието си. Освен това са били улеснени от факта, че
през 1988 г. – една година по-рано, Живков демагогски си предлага оставката
на разширено заседание на Политбюро и на ЦК. Тогава с истински сълзи на очите другарите Милко Балев, Димитър Методиев, Любомир Левчев и др. коленопреклонно го молят да си оттегли предложението за оставка с доводите, че не е моментът. Левчев дори казва: “На кого ни оставяш, бащице!..” Една от главните роли изиграва също така съветският посланик в България тогава ген. Виктор Шарапов. Той е генерал от КГБ и провежда безпрекословно съветската линия за подаване на всяка цена оставка от Живков. След празника в съветското посолство по случай годишнината от Октомврийската революция на 7 ноември 1989-а ген. Шарапов провежда на четири очи среща с Живков, на която настоятелно го моли на определения вече за Десети ноември пленум на ЦК Живков доброволно да си подаде оставката. Живков отговаря на това уклончиво. На следващия ден, вечерта на 8-и, Виктор Шарапов отива в резиденцията на Тодор Живков в Банкя, където той живее, и отново настоява за оставката му. На 9-и ноември вечерта, след драматичното заседание на Политбюро, на което въпросът за оставката отново се поставя на дневен ред, Шарапов за втори път посещава Живков в Банкя и му заявява, че “въпросът не търпи отлагане”, че промените в другите социалистически страни са необратими и че “трябва да се мисли за бъдещето”. Така че на пленума на Десети ноември, в първата част на заседанието, Живков все още не е имал решение за оставка. Още повече че член-кореспондент проф. Николай Ирибаджаков в изказването си предлага въпросът за освобождаването на Живков от поста генерален секретар на БКП да бъде отложен за следващия пленум. Подкрепя го и Милко Балев. В почивката на пленума Тодор Живков разговаря с най-близките си хора – Милко Балев и Пенчо Кубадински - да отстояват становището за отлагане на това решение. В последния момент обаче Кубадински не подкрепя Живков. И когато следобед пред пленума се предлага да се гласува оставката на Тодор Живков, пленумът, свикнал на послушно гласуване, гласува “за”. При което Живков гледа минути наред със зяпнала уста и не може да разбере какво става. Явно Живков психологически и личностно не беше подготвен за освобождаването му от тези постове. Той се надяваше поне да запази поста председател на Държавния съвет. Но на 16 ноември Политбюро реши да го освободи от тези постове – вече под ръководството на Петър Младенов. В един предишен етап – 79-а – 81-ва година – Живков виждаше като свой евентуален продължител Александър Лилов. Постепенно обаче, след смъртта на Людмила, консервативното крило в Политбюро започна да плете интриги срещу Лилов, страхувайки се, че той може да наруши статуквото, с което те бяха свикнали. Мнителният
Живков заподозря заговор между Лилов и Станко Тодоров
само затова, че двамата бяха почивали известно време заедно в Родопите и освен това вече бяха съседи през 80-те години - живееха в една и съща сграда на ул. “Велико Търново”. Живков беше на мнение, че по-опитният “Станко е оплел в мрежите си по-неопитния Лилов”.
Как така?! В очите на всички Станко Тодоров изглеждаше много близък на Живков...
- По стечение на обстоятелствата и на съдбата, поне до 1971-ва и 72-ра година, а и след това, аз бях много близък със семейството на Станко Тодоров. От една страна, ние бяхме съседи още от “Оборище” 13, след това на номер 17, а аз съм израсъл със синовете на Станко Тодоров, като с по-малкия бяхме съученици и приятели още от прогимназията и в гимназията – бяхме в един клас. Неведнъж те са ме канили у тях, защото събирахме марки и си обменяхме музика. Освен това бях добър познат и с майка им – Соня Бакиш, която винаги е била много мила и коректна към мен. Ходил съм у тях на гости и съм имал възможност да разговарям със самия Станко Тодоров – както в компания, така и на четири очи. Последният ни разговор беше през 90-а година, когато той беше депутат във Великото народно събрание и аз го изпратих до тях. Този човек винаги изслушваше внимателно събеседника си, при най-малкия неудобен въпрос пускаше чаровната си усмивка, никога не противоречеше и не изказваше собствено мнение. Беше изключително предан на жена си и мога да кажа, че се е вслушвал само в нейните съвети.
Живков определено недолюбваше Соня Бакиш,
за което има писмени документи. Освен това, характерно за Станко Тодоров, както и за Мишо Мишев и Боян Българанов е, че те никога и по никакъв повод не споделяха миналото си преди Девети септември. Станко Тодоров никога не се хвалеше и изтъкваше. Известно е, че като младеж той е участвал в бойни групи на Партията и
се говореше дори, че е имал криминално минало.
Но по мое мнение той беше един лъчезарен човек, който дълбоко в себе си криеше истинските си чувства и мисли. Напълно предан на Живков, но мислещ незнайно какво. С цел да го изпита в дните на Осмия конгрес Тодор Живков го извежда на разходка и му казва: “Абе, Станко – защо да не предложим ти да станеш министър-председател?!” А Живков е определил този пост за себе си и всъщност го е изпитвал. Станко Тодоров умно му отговаря: ”Др. Живков, вие сте по-заслужил!” Живков не забравя този жест и в удобния момент през 71-ва година, когато стана генерален секретар на Партията и председател на Държавния съвет, предложи за министър-председател Станко Тодоров. В течение на десет години Станко Тодоров се задържа успешно на този пост
Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА
