Писателят Христо Карастоянов-Дядото
Христо Карастоянов - Дядото е роден на 22 февруари 1950 г. в Тополовград. Завършил е СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като редактор, драматург и директор на ямболския куклен театър, в момента се занимава с издателска дейност. Рисува карикатури, свири на китара, пише проза, поезия, пиеси, литературнокритически очерци. Член е на СБП. Има 26 книги. „Да пази Господ от литература, която ще бъде подкрепена от държава като тази, в която министър-председателят й се хвали, че бил чел ”Оцеола”. Въпреки всичко съм оптимист – българската книга е надживяла и Александър Стамболийски, и Тодор Живков. Ще надживее и Бойко Борисов”, майтапи се авторът на “Записки по исторически наивизъм”.
Двама “Дядо”-вци често попадате във фокуса на прожекторите със сочните си пикантерийки. Откъде идва прозвището ти?
- Знам го другия, Иван Иванов, и той е от Ямбол. Аз не знам откъде на него му идва, но при мен идва от това, че съм дядо. Не е литературен факт в биографията ми, а житейски. Дядо съм на човече, което сега е на 9 години и повтаря и трите ми имена. За мен си е чиста гордост.
С кои от корифеите на соцреализма си кръстосвал най-често шпаги? Известен си като писател, който не цепи басма никому?
- Опитвам се да не бъда конфликтна личност, въпреки че навремето бях прочут точно като такъв. Не обичах да кръстосвам шпаги с никого, но животът така се сложи, че вече не можех да мълча и твърде често е имало престрелки. В наши дни, когато нещата са много по-сложни и по-страшни, се оказа, че онази конфликтност в мен отново се е събудила и всичко онова, което мисля за “назначените звезди” в литературата, за онова ужасно нещо, наречено литературни конкурси, се стремя да не го премълчавам.
С Дими Паница се престреляхме много яко, когато учреди наградата си. Във в. “Сега” задавах тъпи въпроси – това същият ли е онзи, който е бил шеф-редактор на “Рийдър Дайджест”, който се хвалеше, че е повикал Клеър Стърлинг и й е възложил да издири “българската следа” в атентата срещу папата, и т. н. Той ми отговори по някакъв начин, аз хептен го шамаросах, но беше страшно обидно, защото накрая в престрелката му казах, че е най-добре да даде журналистическата си награда на говорителя на МВР от онова време Йордан Орманков, който водеше пресконференциите срещу “българската следа”. Беше отвратително.
Последното ти люто джафкане в писателското кафене на “Ангел Кънчев” 5? Там опоненти и “назначени звезди”, както казваш, просто се прескачаха?
- Там се чувствах притеснен, провинциално, въпреки че с Любо Левчев бяхме приятели. Веднъж му казах, че докато е председател на СБП, аз няма да стана член на съюза, тъй като много му се слагат всичките. Преди псувах много мръсно едни ямболски организатори на среща с Георги Джагаров – в негова чест (смях). Изгониха ме от първия ред, защото там трябвало да седнат пионерчета, които трябвало да му поднесат цветя.
Преди време в гилдията се развихри полемика кой да бъде номиниран за нобелов лауреат за литература – Антон Дончев или Йордан Радичков. Изля се доста помия…
- Този въпрос изисква безкрайно дълъг отговор. Проблемът защо българин не е носител на такава награда е страшно провинциален. Играл съм си и съм извадил всички нобелови лауреати за литература за последните 20-30 години. Това са все или нагласени дисиденти, или дипломати, или комунисти. Една наша бивша вицепрезидентка, лека й пръст (Блага Димитрова – б.а.), се опита да бъде всичко това поред. Първо беше миротворец във Виетнам, след това стана дисидент, сетне – държавник… Нобелов лауреат беше и Дарио Фо. Ти мислиш ли, че хора от Нобеловата академия или комисия са чели негова пиеса и биха могли да се смеят на нея?! Но той е комунист, подкрепян от компартията за кмет на Милано. Това са нобеловите лауреати. Прав си,
много помия се изля около Антон Дончев и Йордан Радичков и това беше нещо страшно!
И други страшни неща станаха по време на така наречения “преход”. Вера Москова, майка на небезизвестния Енчо Москов, например напираше синът й да бъде признат за дисидент, тъй като крила позивите под напиканите му пеленки. Преди 1989 г. писатели пък масово се отказваха от книгите си. Един от тях се отрече от пиесата си “Антигона 23” (Стефан Цанев – б.а.), защото в заглавието се съдържала цифрата 23 – синоним на Септемврийското въстание, отрече се от истински дисидентските си стихове, сред които “Репетиция за парад”.
Да върнем малко лентата назад. Имаш щури изпълнения на фестивалите за политическа песен “Ален мак” в Благоевград, откъдето си бил екстрадиран с милиция?
- Вървеше един ужасно тъп и мръсен виц. В едно селце някакъв се хвали за страхотен чакръкчия, който оправял всичко счупено. Другият му опонира – и в наше село има идентичен случай - един така си такова козата, та й изправя рогата. По това време другарувахме със Стефан Драгостинов. Та сяда той на пианото насред младежкия дом и запяваме марковата тогава песен: „Имала майка едно ми чедо, Никола, на три години на пиано свирил, на пет – написа цял роман”. В припева: „А в наше село - идентичен случай. Един си ебе козата…” Смятахме, че ще ни аплодират, а те като ни загледаха кръвнишки, та се чудехме как да избягаме. Вярно, ченгетата ни дадоха ултиматум да се изфирясаме, но само сменихме хотела.
Като писател как би коментирал колегите си - сценаристите на най-рейтинговите в момента тв шоута? Да вземем “Биг брадър фемили” например.
- Ще си позволя да не ти отговоря на този въпрос по простата причина – от 3 години нямам телевизор и съм щастлив човек. Дори когато имах, пак не съм гледал “Биг брадър”, въпреки че спасение от него няма. Той се появява от всички вестници. Но скоро ще станем като в Щатите.
Какво имаш предвид?
- Позволих си да напиша в една статия, че в Америка те приемат за сценарист само срещу бележка, че си… луд.
По възможност с най-садистичната диагноза
Това е абсолютно предимство. Не си ли забелязал, че все по-садистични и изобретателни стават. Лошото е, че и тук става така… Опростяването у нас отдавна е приключило. Когато все още съществуваше вестник “Тримата глупаци” на Доньо Донев, някъде към 92-93-та година, бях написал, че мирният преход към кретенизъм завърши с пълната победа на оскотяването на българския народ. Добре, тогава го написах на майтап. Пък какво стана сега?! Отвратителна работа.
Мнението ти за така наречените “мутренски” писатели?
- Няма такива! Христо Калчев не го приемам като “мутренски” писател, последните му книги не са на нивото му, съжалявам. Но да се обявяват Георги Стоев и Боби Цанков за писатели?! – На моя приятел Румен Леонидов не му отива. Нямам нищо против да има летописци на ъндърграунда, на мафията и така нататък. Но не съм чувал Марио Пузо да бъде обявяван за големия американски писател. Голям, според мен, е Селинджър.
Едно интервю на Георги АНДОНОВ
Двама “Дядо”-вци често попадате във фокуса на прожекторите със сочните си пикантерийки. Откъде идва прозвището ти?
- Знам го другия, Иван Иванов, и той е от Ямбол. Аз не знам откъде на него му идва, но при мен идва от това, че съм дядо. Не е литературен факт в биографията ми, а житейски. Дядо съм на човече, което сега е на 9 години и повтаря и трите ми имена. За мен си е чиста гордост.
С кои от корифеите на соцреализма си кръстосвал най-често шпаги? Известен си като писател, който не цепи басма никому?
- Опитвам се да не бъда конфликтна личност, въпреки че навремето бях прочут точно като такъв. Не обичах да кръстосвам шпаги с никого, но животът така се сложи, че вече не можех да мълча и твърде често е имало престрелки. В наши дни, когато нещата са много по-сложни и по-страшни, се оказа, че онази конфликтност в мен отново се е събудила и всичко онова, което мисля за “назначените звезди” в литературата, за онова ужасно нещо, наречено литературни конкурси, се стремя да не го премълчавам.
С Дими Паница се престреляхме много яко, когато учреди наградата си. Във в. “Сега” задавах тъпи въпроси – това същият ли е онзи, който е бил шеф-редактор на “Рийдър Дайджест”, който се хвалеше, че е повикал Клеър Стърлинг и й е възложил да издири “българската следа” в атентата срещу папата, и т. н. Той ми отговори по някакъв начин, аз хептен го шамаросах, но беше страшно обидно, защото накрая в престрелката му казах, че е най-добре да даде журналистическата си награда на говорителя на МВР от онова време Йордан Орманков, който водеше пресконференциите срещу “българската следа”. Беше отвратително.
Последното ти люто джафкане в писателското кафене на “Ангел Кънчев” 5? Там опоненти и “назначени звезди”, както казваш, просто се прескачаха?
- Там се чувствах притеснен, провинциално, въпреки че с Любо Левчев бяхме приятели. Веднъж му казах, че докато е председател на СБП, аз няма да стана член на съюза, тъй като много му се слагат всичките. Преди псувах много мръсно едни ямболски организатори на среща с Георги Джагаров – в негова чест (смях). Изгониха ме от първия ред, защото там трябвало да седнат пионерчета, които трябвало да му поднесат цветя.
Преди време в гилдията се развихри полемика кой да бъде номиниран за нобелов лауреат за литература – Антон Дончев или Йордан Радичков. Изля се доста помия…
- Този въпрос изисква безкрайно дълъг отговор. Проблемът защо българин не е носител на такава награда е страшно провинциален. Играл съм си и съм извадил всички нобелови лауреати за литература за последните 20-30 години. Това са все или нагласени дисиденти, или дипломати, или комунисти. Една наша бивша вицепрезидентка, лека й пръст (Блага Димитрова – б.а.), се опита да бъде всичко това поред. Първо беше миротворец във Виетнам, след това стана дисидент, сетне – държавник… Нобелов лауреат беше и Дарио Фо. Ти мислиш ли, че хора от Нобеловата академия или комисия са чели негова пиеса и биха могли да се смеят на нея?! Но той е комунист, подкрепян от компартията за кмет на Милано. Това са нобеловите лауреати. Прав си,
много помия се изля около Антон Дончев и Йордан Радичков и това беше нещо страшно!
И други страшни неща станаха по време на така наречения “преход”. Вера Москова, майка на небезизвестния Енчо Москов, например напираше синът й да бъде признат за дисидент, тъй като крила позивите под напиканите му пеленки. Преди 1989 г. писатели пък масово се отказваха от книгите си. Един от тях се отрече от пиесата си “Антигона 23” (Стефан Цанев – б.а.), защото в заглавието се съдържала цифрата 23 – синоним на Септемврийското въстание, отрече се от истински дисидентските си стихове, сред които “Репетиция за парад”.
Да върнем малко лентата назад. Имаш щури изпълнения на фестивалите за политическа песен “Ален мак” в Благоевград, откъдето си бил екстрадиран с милиция?
- Вървеше един ужасно тъп и мръсен виц. В едно селце някакъв се хвали за страхотен чакръкчия, който оправял всичко счупено. Другият му опонира – и в наше село има идентичен случай - един така си такова козата, та й изправя рогата. По това време другарувахме със Стефан Драгостинов. Та сяда той на пианото насред младежкия дом и запяваме марковата тогава песен: „Имала майка едно ми чедо, Никола, на три години на пиано свирил, на пет – написа цял роман”. В припева: „А в наше село - идентичен случай. Един си ебе козата…” Смятахме, че ще ни аплодират, а те като ни загледаха кръвнишки, та се чудехме как да избягаме. Вярно, ченгетата ни дадоха ултиматум да се изфирясаме, но само сменихме хотела.
Като писател как би коментирал колегите си - сценаристите на най-рейтинговите в момента тв шоута? Да вземем “Биг брадър фемили” например.
- Ще си позволя да не ти отговоря на този въпрос по простата причина – от 3 години нямам телевизор и съм щастлив човек. Дори когато имах, пак не съм гледал “Биг брадър”, въпреки че спасение от него няма. Той се появява от всички вестници. Но скоро ще станем като в Щатите.
Какво имаш предвид?
- Позволих си да напиша в една статия, че в Америка те приемат за сценарист само срещу бележка, че си… луд.
По възможност с най-садистичната диагноза
Това е абсолютно предимство. Не си ли забелязал, че все по-садистични и изобретателни стават. Лошото е, че и тук става така… Опростяването у нас отдавна е приключило. Когато все още съществуваше вестник “Тримата глупаци” на Доньо Донев, някъде към 92-93-та година, бях написал, че мирният преход към кретенизъм завърши с пълната победа на оскотяването на българския народ. Добре, тогава го написах на майтап. Пък какво стана сега?! Отвратителна работа.
Мнението ти за така наречените “мутренски” писатели?
- Няма такива! Христо Калчев не го приемам като “мутренски” писател, последните му книги не са на нивото му, съжалявам. Но да се обявяват Георги Стоев и Боби Цанков за писатели?! – На моя приятел Румен Леонидов не му отива. Нямам нищо против да има летописци на ъндърграунда, на мафията и така нататък. Но не съм чувал Марио Пузо да бъде обявяван за големия американски писател. Голям, според мен, е Селинджър.
Едно интервю на Георги АНДОНОВ
