За 18-годишните Раиса Овсянникова и Владимир Нагибин от Перм животът тръгнал обикновено - запознали се, влюбили се, започнали да мислят за сватба. Но Владимир получил повиквателна за армията. Изпратили го да служи в Чукотка.
“Взех със себе си снимката на Раиса. На нея записах пощенския й адрес. Пазех я в джоба на ризата си, на гърдите, до сърцето, като най-скъпото си нещо – разказва Нагибин. И не я опазих”.
Тогава, през 1952 година, войнишкият живот на края на земята, в Чукотка, бил много тежък. Храната не стигала. За да потиснат глада, новобранците заменяли цивилните си дрехи за хляб. Случило се така, че Володя продал ризата си, забравяйки, че в нея е снимката на годеницата му.
Когато разбрал какво е направил, било късно. Писал на роднините си, молил ги да научат адреса на Раиса, тъй като тя не знаела неговия. Но писмата от Чукотка пътували месеци, а през това време семейството й се преселило някъде... Така и се изгубват.
След 4 години, когато Владимир се върнал вкъщи, се опитал да открие Раиса, но всичко било напразно. След известно време се оженил. Както се разбрало по-късно, през същата година се омъжила и Раиса. Това не било единственото съвпадение.
- Нас винаги ни свързваше някаква невидима връзка – уверени са съпрузите днес. – В една и съща година ни се родиха дъщери, и двете се казваха Ирина. И през цялото време сме живели в един и същи град. Представяте ли си?! В съседни райони! А се открихме съвсем случайно.
Започнах да търся отдавнашна приятелка и се оказа, че била омъжена за брата на Владимир и вече починала. Но ми дадоха телефона на Володя – разказва Раиса, – веднага му позвъних, а сърцето ми от вълнение беше замряло.
- Веднага я познах! Та нали цял живот я чаках - си признава Владимир Петрович. – Срещнахме се и не можехме да се нарадваме на щастието си... През цялото време сме се обичали.
Раиса овдовяла, а и съпругата на Владимир починала след тежко заболяване. Децата му били пораснали.
“Никой няма да ни съди. Само ако ние сами себе си не съдим – усмихват се влюбените. Защо се изгубихме толкова глупаво...” Сега вече нито за минута не се разделят, за да не се търсят един друг за трети път.
Млади сме и дори да сме на 70 години, ще се оженим. Та ние сме младоженци! – смеят се те.
“Взех със себе си снимката на Раиса. На нея записах пощенския й адрес. Пазех я в джоба на ризата си, на гърдите, до сърцето, като най-скъпото си нещо – разказва Нагибин. И не я опазих”.
Тогава, през 1952 година, войнишкият живот на края на земята, в Чукотка, бил много тежък. Храната не стигала. За да потиснат глада, новобранците заменяли цивилните си дрехи за хляб. Случило се така, че Володя продал ризата си, забравяйки, че в нея е снимката на годеницата му.
Когато разбрал какво е направил, било късно. Писал на роднините си, молил ги да научат адреса на Раиса, тъй като тя не знаела неговия. Но писмата от Чукотка пътували месеци, а през това време семейството й се преселило някъде... Така и се изгубват.
След 4 години, когато Владимир се върнал вкъщи, се опитал да открие Раиса, но всичко било напразно. След известно време се оженил. Както се разбрало по-късно, през същата година се омъжила и Раиса. Това не било единственото съвпадение.
- Нас винаги ни свързваше някаква невидима връзка – уверени са съпрузите днес. – В една и съща година ни се родиха дъщери, и двете се казваха Ирина. И през цялото време сме живели в един и същи град. Представяте ли си?! В съседни райони! А се открихме съвсем случайно.
Започнах да търся отдавнашна приятелка и се оказа, че била омъжена за брата на Владимир и вече починала. Но ми дадоха телефона на Володя – разказва Раиса, – веднага му позвъних, а сърцето ми от вълнение беше замряло.
- Веднага я познах! Та нали цял живот я чаках - си признава Владимир Петрович. – Срещнахме се и не можехме да се нарадваме на щастието си... През цялото време сме се обичали.
Раиса овдовяла, а и съпругата на Владимир починала след тежко заболяване. Децата му били пораснали.
“Никой няма да ни съди. Само ако ние сами себе си не съдим – усмихват се влюбените. Защо се изгубихме толкова глупаво...” Сега вече нито за минута не се разделят, за да не се търсят един друг за трети път.
Млади сме и дори да сме на 70 години, ще се оженим. Та ние сме младоженци! – смеят се те.
