За първи път го видях на стълбите на ул.”Будапеща”. Беше си завардил това място и хората трябваше едва ли не да го прескачат, за да продължат пътя си.

Отначало му пусках по 20 ст., за което той ми благодареше и ме благославяше, но постепенно започна да настоява да му давам повече, навярно защото вече ме смяташе за нещо като редовен клиент. Така лептата се вдигна на 30 ст., после на 40 ст., а накрая стана 50 ст. По едно време обаче той изчезна.

След няколко месеца случайно го срещнах в една малка градинка на ул. „Бачо Киро”. Не беше на просия. Седеше на пейката, пиеше нещо и пушеше цигара. Въпреки че го познах, исках да го отмина незабелязан, но той се изправи, подаде ми ръка и ме покани да седна до него. Извади от торбата си бутилка водка, сипа в една пластмасова чашка и настойчиво ме покани да приема почерпката. Поколебах се, но накрая приех. Използвах случая да го попитам защо се прави на сакат и се занимава с просия, и тогава той започна своите откровения.

„До 1992 г. работех като шлосер в ЗММ (завод за металорежещи машини в кв. Илиянци). Тогава ме съкратиха и седем месеца получавах обезщетения за безработица. През цялото време си търсех работа, но така и не намерих. При това ми се случи и нещастие -

блъсна ме автомобил и се озовах в „Пирогов” със счупен крак

Като се пооправих малко, започнах да излизам в градинката на болницата. Тогава един човек ме заприказва и ми каза, че мога да си изкарвам хляба с просия. Щял да ми намери подходящо място, защото в този бизнес всичко се контролира от такива като него. Ако се споразумеем, ще делим полученото от просията наполовина. Съгласих се. Като ме изписаха от болницата, ме настани пред черквата „Св. Николай”, даде ми наставления как да се жалвам пред идващите богомолци, с какъв глас да ги приканвам към даване на милостиня и ме предупреди в никакъв случай да не се опитвам да крия приходите, иначе лошо ми се пише.

Още тогава разбрах, че това е един занаят, но като новак в него отначало заработвах скромно – по 6-7 лв. на ден, половината от които давах на Гого – моя гуру (човекът, който ме вербува в болницата). Постепенно обаче стигнах до оборот от 12-13 лв., а дори и до 15 лв. Гого беше доволен от мен и ме премести на едно кьоше на ул. „Граф Игнатиев”, където започнах да изкарвам по 25-28 лв. на ден. Много пъти съм си мислел дали има начин да прибирам всичките пари за себе си или поне повече от половината, но разбрах, че системата действа безотказно. За всяко неспазване на уговорката следваха сурови наказания – жесток побой и прехвърляне на по-нисък процент – 1/3, 1/4, 1/5. Поради това си свих сармите, за да получавам поне договорената половинка.

Междувременно се усъвършенствах в занаята и започнах да правя оборот от над 30 лв. на ден. Тогава Гого ми каза, че

ще ме изпрати във Виена - да прося на централната гара

Там изкарах година и половина. Наскоро бяха въвели еврото и събирах по 25-28 евро на ден. После Гого ме прехвърли в Брюксел на един централен площад, където изкарвах по 32-34 евро. След това ме премести в Люксембург, където беше истински рай – там докарвах по близо 50 евро на ден. Полицията обаче проведе две акции, с които омете просяците – българи, румънци, албанци, азиатци и африканци. Върнаха ме в България и ми дадоха място на ул. „Будапеща”, откъдето ме познаваш. Ама като построиха големия хотел, бодигардовете му ме подгониха и затова вече там няма място за мен. Поради това Гого ме премести на Централна гара. Там оборотът е слаб. Изкарвам по 22-23 лв. на ден, но и това е нещо. Както виждаш,

стигат за бутилка водка, три сандвича и кутия цигари

А ще ме питаш иначе как живея. Гого е организирал нещо като общежитие в една изоставена фабрика в Илиянци, в което спим по 20 души в стая. Мизерна обстановка, но наемът е само 15 лв. на месец. На празниците Гого дава почерпка за контингента – кебапчета, кюфтета и бира на корем. Обещава да прокара и ток.

Ха, наздраве, и ако имаш път към Централна гара, ще ме видиш там и си приготви 50 ст. да пуснеш в паничката на Кольо Сакатия.”