Искам да разкажа за това, което може да преживее един пациент в България и в чужбина.
Разболя се 15-годишната ми внучка. Изведнъж усети силни болки в коляното, които ту намаляваха, ту се усилваха. В един момент беше трудно да ходи и хукнахме по лекари. Написаха ни много диагнози с много причини - от наднормените килограми е, от израстването е, дюстабанлия е, пренатоварено коляно и така нататък. Последната диагноза беше възпаление на менискуса. Препоръчаха ни студени компреси, изписаха ни антибиотици, След това ни казаха, че детето има скъсан менискус.
Когато направиха рентгенова снимка, се оказа, че му няма нищо
А кракът на внучката ми продължи да отича, болките станаха непоносими и тя вече почти не можеше да ходи. Пак хукваме по лекари, които ни съжалиха и разрешиха да се направи ядрено-магнитен резонанс на коляното. Грабваме направлението и отиваме във ВМА-София. За късмет попадаме на много добър лекар, който решава, че проблемът не е в коляното, а в бедрото, и решава да снима бедрото. Най-после вярната диагноза. Страшна е, но поне знаем за какво става въпрос. Проблемът наистина е в тазобедрената кост. Отиваме в ортопедията в Горна баня при проф. Соколов, който след консултация с колеги решава, че е нужно да се направи биопсия. Правят голям разрез - 12 шева и пробиват допустимата граница на капачката от коляното, от което проблемът става още по-сериозен. Формацията започна да прогресира и да се разраства. Този път ни изпращат в болница “Царица Йоанна - ИСУЛ” при проф. Бобев. Той назначава изключително тежка терапия, от която състоянието на внучката ми става още по-сериозно.
- Какви мерки взеха специалистите?
- Почти никакви. Гледат ни в очите, виждат, че нищо не се променя в състоянието на детето, но не ни казват да си търсим други специалисти. Настояват да довършим назначените терапии, макар че въобще не са подействали, такъв бил редът. За операция и дума не можело да става. Накараха ни да вземем протокол от ортопедията, че детето има нужда от операция, но тя не може да се направи в България. Но не това е най-гадното в случая. Отиваме при проф. Соколов за такъв документ, а той казва, че няма нищо против да ни го изготви, но при положение, че проф. Бобев разреши. Отиваме при проф. Бобев, той казва, че не е проблем да се издаде документът, но само при положение, че проф. Соколов разреши. Долни лъжи. И двамата добре знаят, че никой от тях няма да подпише. И въпреки това ни гледат право в очите и ни лъжат - проф. Соколов, ортопед-оператор, и проф. Бобев - онкохематолог.
- Искате да кажете, че двама именити български професори знаят, че такава операция не може да се направи в България, но не искат да го признаят писмено?
- Да, точно така.
Три пъти проф. Бобев отказа да подпише
документа, че в България такава операция не може да се извърши. Причината: неговата терапия не била завършена докрай. Никъде обаче не е написано черно на бяло, че неговата терапия не е успешна, точно обратното...
- Успяхте ли все пак да се преборите с рутината?
- Не, разбира се! Дълго време този професор ни убеждава, че обича децата, че неговата терапия ще ни помогне и т. н. Но се случи така, че получихме отговор от Фонда за лечение на деца в чужбина и от този отговор разбрахме за категоричния отказ на професора да потвърди, че такава операция в България не може да бъде извършена. А от родната терапия състоянието на внучката ми още повече се влоши. Болките станаха нетърпими, не остана здрава вена за поредната инжекция. Проблемното образувание в ставата от 13 см се увеличи до 40 см. Изгубихме всякаква надежда. Не можем да се надяваме на лечение в чужбина, тъй като и двамата професори, ангажирани с нашия случай, са в комисията по здравеопазване към министерството и от тях зависи изпращането ни за лечение в чужбина. Но ние явно сме били твърде настоятелни, защото ни накараха сами да си намерим доктор във Франция, който да се съгласи да направи операцията и да представим името му във Фонда. Те щели да изпратят диагнозата срещу евентуална оферта.
- Колко време ви отне всичкото това ходене?
- Много. И време, и трудности... Но важното е, че в крайна сметка след толкова много перипетии и спънки получихме разрешение да заминем за Франция. Тръгнахме на 9. 12. 2009 година, а се борим със заболяването от началото на май същата година. Върнахме се на 17 юни 2010 г. Представяте ли си как се е развивала болестта през това време заради отношението и най-вече заради “лечението” на родните специалисти?
- Как ви посрещнаха във Франция?
- Моето идване в редакцията е свързано точно с това - как ни посрещнаха във Франция. Там хората с бели престилки са направо като вълшебници от приказките. Д-р Маскар от клиниката “Арато” в Париж върна живота на цялото ни семейство. Защото върна усмивката на лицето на внучката ми. Той направи операцията-чудо. На третия ден след интервенцията детето се изправи на крака. Знаете ли как се почувствах в онзи момент, когато внучката ми стъпи на болното си краче и направи първите си крачки. Господи, благослови тези хора от клиниката във Франция! Те го заслужават.
- И вие искате да кажете, че едно обречено дете е проходило?
- Разбира се! И то само няколко дни след операцията!
На 15-ия ден й махнаха скобите, които бяха 72 на брой
Започнахме рехабилитацията и това, което трябва да знаят всички, които имат нашия проблем, е, че внучката ми не усети никаква болка - нито по време на операцията, нито след това при прохождането. Френските доктори ме увериха, че те не допускат да се травмират пациентите им. И особено децата - към тях имат специално отношение. Родителите на децата остават при тях в болничната стая от 7 часа сутринта до 22 часа вечерта, с цел опазване на психиката им. В България ни гонеха като че ли сме престъпници - имало ред. Другото, което ми направи впечатление, е, че в Париж има българи, които се ангажират да помагат. За всичко. И безвъзмездно. Не мога да съобщя имената им, тъй като не съм искала тяхното разрешение, а и те не го правят, за да станат известни. Те просто помагат на нуждаещите се, защото им иде отвътре. Българи сме, казват, и толкова. Разказвам всичко това заради онези майки и бащи, които са изпаднали в беда като нас. Те могат да ме потърсят чрез редакцията и аз ще им кажа какъв е пътят на спасението. Длъжна съм да го направя. Не за друго, защото днес внучката ми е напълно здраво, нормално дете. Сто процента.
- Видяхте ли и други българи да се лекуват в тази клиника в Париж?
- Не, но знам, че е имало такива. Хората, които идват да се лекуват в тази клиника, а според мен тя е най-добрата в света, си отиват здрави у дома, защото тук работят вълшебници, които разполагат са най-добрата медицинска апаратура.
- Ще кажете ли колко пари ви струваше това чудо?
- Много, но здравето на внучката ми не се оценява в пари. В този смисъл искам да изкажа огромната си благодарност и да се поклоня доземи на хората от Фонда за лечение на деца в чужбина към МЗ, по-точно на директорката му д-р Джурова, които направиха възможно отиването ни във Франция. Няма да отрека, че държавата ни помогна с много голяма сума, но нали за това е държава-майка - да помага на нуждаещите се.
- Имате ли упрек към родните специалисти?
- Да, имам. Ако нашите лекари и управляващи имат достойнството да си признаят, че не разполагат с дадена апаратура или лекарство, редно е да не пречат на пациентите да ги търсят в друга държава. Не бива да размотават болния от един кабинет в друг, докато болестта му се усложни. Ако двамата родни професори бяха изпратили внучката ми в чужбина няколко месеца по-рано, когато заболяването є не беше се усложнило, държавата щеше да си спести пари за лечението на още две деца. Лекари, от незнание ли, от амбиция ли, от собственото си его ли, не знам, но допуснаха толкова сериозни усложнения.
- Какво ще кажете в заключение на читателите ни?
- Мили хора, ако имате проблем като нашия, който в България е неразрешим, аз съм готова да ви помогна. Да ви покажа пътя на спасението, да ви дам координатите на лекарите, които спасиха моята внучка, на българите, които ще ви помогнат да се справите с възникналите проблеми, без да ви изнудват за пари. Благодарение на всичките тези хора моята внучка оздравя напълно, а в България краят й щеше да е фатален.
Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА
Разболя се 15-годишната ми внучка. Изведнъж усети силни болки в коляното, които ту намаляваха, ту се усилваха. В един момент беше трудно да ходи и хукнахме по лекари. Написаха ни много диагнози с много причини - от наднормените килограми е, от израстването е, дюстабанлия е, пренатоварено коляно и така нататък. Последната диагноза беше възпаление на менискуса. Препоръчаха ни студени компреси, изписаха ни антибиотици, След това ни казаха, че детето има скъсан менискус.
Когато направиха рентгенова снимка, се оказа, че му няма нищо
А кракът на внучката ми продължи да отича, болките станаха непоносими и тя вече почти не можеше да ходи. Пак хукваме по лекари, които ни съжалиха и разрешиха да се направи ядрено-магнитен резонанс на коляното. Грабваме направлението и отиваме във ВМА-София. За късмет попадаме на много добър лекар, който решава, че проблемът не е в коляното, а в бедрото, и решава да снима бедрото. Най-после вярната диагноза. Страшна е, но поне знаем за какво става въпрос. Проблемът наистина е в тазобедрената кост. Отиваме в ортопедията в Горна баня при проф. Соколов, който след консултация с колеги решава, че е нужно да се направи биопсия. Правят голям разрез - 12 шева и пробиват допустимата граница на капачката от коляното, от което проблемът става още по-сериозен. Формацията започна да прогресира и да се разраства. Този път ни изпращат в болница “Царица Йоанна - ИСУЛ” при проф. Бобев. Той назначава изключително тежка терапия, от която състоянието на внучката ми става още по-сериозно.
- Какви мерки взеха специалистите?
- Почти никакви. Гледат ни в очите, виждат, че нищо не се променя в състоянието на детето, но не ни казват да си търсим други специалисти. Настояват да довършим назначените терапии, макар че въобще не са подействали, такъв бил редът. За операция и дума не можело да става. Накараха ни да вземем протокол от ортопедията, че детето има нужда от операция, но тя не може да се направи в България. Но не това е най-гадното в случая. Отиваме при проф. Соколов за такъв документ, а той казва, че няма нищо против да ни го изготви, но при положение, че проф. Бобев разреши. Отиваме при проф. Бобев, той казва, че не е проблем да се издаде документът, но само при положение, че проф. Соколов разреши. Долни лъжи. И двамата добре знаят, че никой от тях няма да подпише. И въпреки това ни гледат право в очите и ни лъжат - проф. Соколов, ортопед-оператор, и проф. Бобев - онкохематолог.
- Искате да кажете, че двама именити български професори знаят, че такава операция не може да се направи в България, но не искат да го признаят писмено?
- Да, точно така.
Три пъти проф. Бобев отказа да подпише
документа, че в България такава операция не може да се извърши. Причината: неговата терапия не била завършена докрай. Никъде обаче не е написано черно на бяло, че неговата терапия не е успешна, точно обратното...
- Успяхте ли все пак да се преборите с рутината?
- Не, разбира се! Дълго време този професор ни убеждава, че обича децата, че неговата терапия ще ни помогне и т. н. Но се случи така, че получихме отговор от Фонда за лечение на деца в чужбина и от този отговор разбрахме за категоричния отказ на професора да потвърди, че такава операция в България не може да бъде извършена. А от родната терапия състоянието на внучката ми още повече се влоши. Болките станаха нетърпими, не остана здрава вена за поредната инжекция. Проблемното образувание в ставата от 13 см се увеличи до 40 см. Изгубихме всякаква надежда. Не можем да се надяваме на лечение в чужбина, тъй като и двамата професори, ангажирани с нашия случай, са в комисията по здравеопазване към министерството и от тях зависи изпращането ни за лечение в чужбина. Но ние явно сме били твърде настоятелни, защото ни накараха сами да си намерим доктор във Франция, който да се съгласи да направи операцията и да представим името му във Фонда. Те щели да изпратят диагнозата срещу евентуална оферта.
- Колко време ви отне всичкото това ходене?
- Много. И време, и трудности... Но важното е, че в крайна сметка след толкова много перипетии и спънки получихме разрешение да заминем за Франция. Тръгнахме на 9. 12. 2009 година, а се борим със заболяването от началото на май същата година. Върнахме се на 17 юни 2010 г. Представяте ли си как се е развивала болестта през това време заради отношението и най-вече заради “лечението” на родните специалисти?
- Как ви посрещнаха във Франция?
- Моето идване в редакцията е свързано точно с това - как ни посрещнаха във Франция. Там хората с бели престилки са направо като вълшебници от приказките. Д-р Маскар от клиниката “Арато” в Париж върна живота на цялото ни семейство. Защото върна усмивката на лицето на внучката ми. Той направи операцията-чудо. На третия ден след интервенцията детето се изправи на крака. Знаете ли как се почувствах в онзи момент, когато внучката ми стъпи на болното си краче и направи първите си крачки. Господи, благослови тези хора от клиниката във Франция! Те го заслужават.
- И вие искате да кажете, че едно обречено дете е проходило?
- Разбира се! И то само няколко дни след операцията!
На 15-ия ден й махнаха скобите, които бяха 72 на брой
Започнахме рехабилитацията и това, което трябва да знаят всички, които имат нашия проблем, е, че внучката ми не усети никаква болка - нито по време на операцията, нито след това при прохождането. Френските доктори ме увериха, че те не допускат да се травмират пациентите им. И особено децата - към тях имат специално отношение. Родителите на децата остават при тях в болничната стая от 7 часа сутринта до 22 часа вечерта, с цел опазване на психиката им. В България ни гонеха като че ли сме престъпници - имало ред. Другото, което ми направи впечатление, е, че в Париж има българи, които се ангажират да помагат. За всичко. И безвъзмездно. Не мога да съобщя имената им, тъй като не съм искала тяхното разрешение, а и те не го правят, за да станат известни. Те просто помагат на нуждаещите се, защото им иде отвътре. Българи сме, казват, и толкова. Разказвам всичко това заради онези майки и бащи, които са изпаднали в беда като нас. Те могат да ме потърсят чрез редакцията и аз ще им кажа какъв е пътят на спасението. Длъжна съм да го направя. Не за друго, защото днес внучката ми е напълно здраво, нормално дете. Сто процента.
- Видяхте ли и други българи да се лекуват в тази клиника в Париж?
- Не, но знам, че е имало такива. Хората, които идват да се лекуват в тази клиника, а според мен тя е най-добрата в света, си отиват здрави у дома, защото тук работят вълшебници, които разполагат са най-добрата медицинска апаратура.
- Ще кажете ли колко пари ви струваше това чудо?
- Много, но здравето на внучката ми не се оценява в пари. В този смисъл искам да изкажа огромната си благодарност и да се поклоня доземи на хората от Фонда за лечение на деца в чужбина към МЗ, по-точно на директорката му д-р Джурова, които направиха възможно отиването ни във Франция. Няма да отрека, че държавата ни помогна с много голяма сума, но нали за това е държава-майка - да помага на нуждаещите се.
- Имате ли упрек към родните специалисти?
- Да, имам. Ако нашите лекари и управляващи имат достойнството да си признаят, че не разполагат с дадена апаратура или лекарство, редно е да не пречат на пациентите да ги търсят в друга държава. Не бива да размотават болния от един кабинет в друг, докато болестта му се усложни. Ако двамата родни професори бяха изпратили внучката ми в чужбина няколко месеца по-рано, когато заболяването є не беше се усложнило, държавата щеше да си спести пари за лечението на още две деца. Лекари, от незнание ли, от амбиция ли, от собственото си его ли, не знам, но допуснаха толкова сериозни усложнения.
- Какво ще кажете в заключение на читателите ни?
- Мили хора, ако имате проблем като нашия, който в България е неразрешим, аз съм готова да ви помогна. Да ви покажа пътя на спасението, да ви дам координатите на лекарите, които спасиха моята внучка, на българите, които ще ви помогнат да се справите с възникналите проблеми, без да ви изнудват за пари. Благодарение на всичките тези хора моята внучка оздравя напълно, а в България краят й щеше да е фатален.
Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА
