Най-възрастната софиянка - 107-годишната баба Ленче, отпразнува своя рожден ден. Тортата далеч не можа да побере свещичките, необходими за случая. Къщата също бе тясна за гостите. Дошли бяха хора от цели четири поколения. Поводът обаче си заслужава – баба Ленче е най-достолепният член на фамилията.
Вегетарианка, дълбоко вярваща и скромна, според близките на баба Ленче тя обожава партитата. Музикалният й избор също е повече от емблематичен: „Нали знаете коя беше най-хубавата певица? Лили Иванова!” Това е ласкава оценка за примата, която я догонва по възраст и не спира да работи.
Въпреки годините баба Елена Панова е запазила бистри ума и спомените си. Споделя ги скромно, без в гласа й да звучи гордост, че има толкова дълго минало.
"Стоте години не са малко, не са и много, но си имат хубостта, когато човек е гледан и обичан", казва баба Елена. Приятелите й викат на галено леля Ленче. Най-близка й е племенницата. Деца няма, нито внуци - съпругът й се разболял млад, на 42 години. Оженила се доста късно.
Преди години ослепяла и сега прекарва времето си в малка стаичка с телевизор, две легла и печка
Обзавеждането е скромно, но най я боли, че не може да види градинката си, в която преди време сама засадила разкошни розови храсти и хортензии.
"Когато човек вижда, му е красиво. Най-много обичах да гледам градината сутрин, първо с нея се занимавах, като стана. Обичах и да плета, и да тъка - един много хубав килим сама си изтъках, но вече го няма. Не ми остана спомен", споделя с тъга леля Ленче. Смята, че да бъдеш на 107 г., е "сериозна възраст". "Как минаха годините ли? Съмне, мръкне, съмне, мръкне и така минават дните. Човек вече няма толкова сила, но в семейството ме обичат. Не са страшни годините, като знаеш как си ги живял. Затова уважавайте и обичайте старите хора, те са малко пренебрегнати. А трябва да се обичат докрай", нарежда леля Ленче.
Тя смята, че няма тайна рецепта как се живее 100 и кусур години и дори като млада сама се чудила възрастните как се оправят. "Нямам тайна, аз съм минала през всички войни, не гледам с пренебрежение на живота. Живяла съм и съм се трудила, сега сякаш е по-леко. Но ученето може би е и по-тежко. Като чуят хората 100 години, и се чудят. И аз така съм се чудила - как ходи тоз човек, как яде", казва леля Ленче. Тя от години е вегетарианка, месо не хапва, но всеки вторник племенницата й носи сирене, мляко и извара. Не оставя възрастната жена без плодове и зеленчуци.
Крехката жена разчита на помощта на приятели и близки, но като млада работила по 12-14 часа на ден
Била техник във фабрика с немски машини още по царско време. Помни, като че е било вчера, имената на работодателите си и съдбите им - частниците Велизар Обретенов и Панчо Върбанов. "Даваха ми ключове, да взимам каквото искам, но и много изискваха. Обретенов беше от левите или от десните, не ги разбирам много. Върбанов пък се криеше, имаше там някакво престъпление. След това го убиха тук, на чешмата на Княжево", накратко споделя жената. Винаги е работила много и не жалела труда си.
"Работех и на смени във фабриката, повече пари получавахме така. Идваха и от Германия техници, машините бяха немски и ми предложиха да замина там, но аз не исках с тях. Може и да е пропуск, но държах много на семейството и обичта си към него. Сега няма такива чувства - изоставят те и тръгват, без да се замислят. Ние имахме друга настройка от родителите. Но тогава е било за тогава, а сега е за сега", разказва леля Ленче.
Животът й минал, без да може да се радва на детството и младостта си.
Когато не работела, се грижела за двете си сестри и брат си
Всеки от тях имал и по две деца. Не ходела много по забавления, а само на излети с роднините си. "Бях свита, скромна и в компания не излизах. Изкарала съм скучен и тъжен живот, но се напънах да се справя", казва още жената. После дошла войната. "Бомбардировките бяха страшни, криехме се в планината Витоша, в Съдебната палата сме се крили. Като излезеш, не знаеш дали ще се върнеш. Машините от фабриката ги преместиха в Бяла черква, аз по това време пък бях евакуирана в Сандански, при родителите си. Но и сега човек не може да разчита дали ще се върне вкъщи", признава леля Ленче.
Спомня си ясно и времето на цар Борис, и епохата на Тодор Живков
Сега според нея животът е най-тежък. По-леко се живеело и по Бай-Тошово време. "Храната беше евтина, но нямаше много. Сега има всичко, само парите не стигат. В никой случай не може да се живее с една пенсия, затова хората бягат." Категорична е обаче, че не е лишена от нищо заради помощта на близките си. “Не може да те носят на гръб цял живот, но може да ти помагат в нужда".
Вегетарианка, дълбоко вярваща и скромна, според близките на баба Ленче тя обожава партитата. Музикалният й избор също е повече от емблематичен: „Нали знаете коя беше най-хубавата певица? Лили Иванова!” Това е ласкава оценка за примата, която я догонва по възраст и не спира да работи.
Въпреки годините баба Елена Панова е запазила бистри ума и спомените си. Споделя ги скромно, без в гласа й да звучи гордост, че има толкова дълго минало.
"Стоте години не са малко, не са и много, но си имат хубостта, когато човек е гледан и обичан", казва баба Елена. Приятелите й викат на галено леля Ленче. Най-близка й е племенницата. Деца няма, нито внуци - съпругът й се разболял млад, на 42 години. Оженила се доста късно.
Преди години ослепяла и сега прекарва времето си в малка стаичка с телевизор, две легла и печка
Обзавеждането е скромно, но най я боли, че не може да види градинката си, в която преди време сама засадила разкошни розови храсти и хортензии.
"Когато човек вижда, му е красиво. Най-много обичах да гледам градината сутрин, първо с нея се занимавах, като стана. Обичах и да плета, и да тъка - един много хубав килим сама си изтъках, но вече го няма. Не ми остана спомен", споделя с тъга леля Ленче. Смята, че да бъдеш на 107 г., е "сериозна възраст". "Как минаха годините ли? Съмне, мръкне, съмне, мръкне и така минават дните. Човек вече няма толкова сила, но в семейството ме обичат. Не са страшни годините, като знаеш как си ги живял. Затова уважавайте и обичайте старите хора, те са малко пренебрегнати. А трябва да се обичат докрай", нарежда леля Ленче.
Тя смята, че няма тайна рецепта как се живее 100 и кусур години и дори като млада сама се чудила възрастните как се оправят. "Нямам тайна, аз съм минала през всички войни, не гледам с пренебрежение на живота. Живяла съм и съм се трудила, сега сякаш е по-леко. Но ученето може би е и по-тежко. Като чуят хората 100 години, и се чудят. И аз така съм се чудила - как ходи тоз човек, как яде", казва леля Ленче. Тя от години е вегетарианка, месо не хапва, но всеки вторник племенницата й носи сирене, мляко и извара. Не оставя възрастната жена без плодове и зеленчуци.
Крехката жена разчита на помощта на приятели и близки, но като млада работила по 12-14 часа на ден
Била техник във фабрика с немски машини още по царско време. Помни, като че е било вчера, имената на работодателите си и съдбите им - частниците Велизар Обретенов и Панчо Върбанов. "Даваха ми ключове, да взимам каквото искам, но и много изискваха. Обретенов беше от левите или от десните, не ги разбирам много. Върбанов пък се криеше, имаше там някакво престъпление. След това го убиха тук, на чешмата на Княжево", накратко споделя жената. Винаги е работила много и не жалела труда си.
"Работех и на смени във фабриката, повече пари получавахме така. Идваха и от Германия техници, машините бяха немски и ми предложиха да замина там, но аз не исках с тях. Може и да е пропуск, но държах много на семейството и обичта си към него. Сега няма такива чувства - изоставят те и тръгват, без да се замислят. Ние имахме друга настройка от родителите. Но тогава е било за тогава, а сега е за сега", разказва леля Ленче.
Животът й минал, без да може да се радва на детството и младостта си.
Когато не работела, се грижела за двете си сестри и брат си
Всеки от тях имал и по две деца. Не ходела много по забавления, а само на излети с роднините си. "Бях свита, скромна и в компания не излизах. Изкарала съм скучен и тъжен живот, но се напънах да се справя", казва още жената. После дошла войната. "Бомбардировките бяха страшни, криехме се в планината Витоша, в Съдебната палата сме се крили. Като излезеш, не знаеш дали ще се върнеш. Машините от фабриката ги преместиха в Бяла черква, аз по това време пък бях евакуирана в Сандански, при родителите си. Но и сега човек не може да разчита дали ще се върне вкъщи", признава леля Ленче.
Спомня си ясно и времето на цар Борис, и епохата на Тодор Живков
Сега според нея животът е най-тежък. По-леко се живеело и по Бай-Тошово време. "Храната беше евтина, но нямаше много. Сега има всичко, само парите не стигат. В никой случай не може да се живее с една пенсия, затова хората бягат." Категорична е обаче, че не е лишена от нищо заради помощта на близките си. “Не може да те носят на гръб цял живот, но може да ти помагат в нужда".
