В село Горно Уйно, Треклянско, по-близо до Сръбско, отколкото до Българско, където Драго Драганов-Чая е издигнал вила за чудо и приказ (не търсим синоними нито за паламарки, нито за “туй-онуй”), живее един напърчен “младеж” на 86 г.
Бай Рахо е левент от класа. Движи като опълченец, като неписан шериф. Никой не смее да скърши хатъра му на две. Та нали има най-много лазарници на гърба си в тоя забравен от Бога и от царя край. В кръчмата дори и младите не могат да му се опрат, щото даяни човечецът. Как кусур да му намериш, след като разнася вързали кънките по малките часове из къщята им като пощальон пенсия. Сам се грижи за себе си. Сам поддържа малкото си стопанство. Сам си харчи парите. По доктори не ходи, то има само един фелдшер, а от зъболекар няма нужда -
отдавна чейнето му жабунясва в чаша с вода и сякаш му се хили вечер, когато прави опити да уцели кревата
Така си живее гордият планинец от десетилетия насам. Стрина Раховица отдавна е в други измерения. Не е казал “ох”, не е казал “ах”. Ама един сериозен житейски въпрос гложди душата му, разяжда го като жива рана, като червей кюстендилска ябълка, а отговор все не може да намери. Пък и с кого ли да сподели дертовете си: с шепата съселяни ли, по-будали от него, с децата ли, разпилели се по Трън, Перник и София, “избизнесменили” се всичките. С внуците ли, дето ей такива лакоми дирници отворили за пари. Когато дойдат уж да го навестят, само го хокат, че пак на джибровица миришел.
Ами на какво да мириша – на босилек ли?!
нерви се старият сайбия. Сетне изшушкат избата му, та плъшоците се преселват у комшиите. Самота.
Тъй безметежно си живурка бай Рахо със своя извечен и неразгадан въпрос от четирийсетте години на миналия век, когато още на 15-16 г. му се услажда пукницата. С “тойзи” въпрос ляга, с него става. Една вечер, когато пак се е понаквасил порядъчно с аркадаши, неочаквано се събужда към 3 часа след полунощ. Вижда оцъклената луна в пенджерчето на стаята си. И тя, сякаш наравно с чейнето му се надсмива. Тегли им една звучна уйненска благословия – никой никога не е допускал да се будалка с него, щото има тежко кроше. Все още помнят героичния му подвиг, когато
с десницата си заковава разбеснелия се селски бик, подгонил една от моделките на бай Владо - “рисувачо”, Владимир Димитров-Майстора
Малко известен факт е, че нашият класик прави шедьовър “а ла корида”, но платното отива директно при американския му меценат Крейн.
Разкъсван от вътрешни катаклизми, нашият херой вади килиник, кило винце. Рядко попийва от това “женско” питие. Загърбва луната-присмехулницата, отпива няколко крали-марковски гълтока и се зарича: “Тъй не може повеке! Че го тражим отговоро. На живот и на смърт!!! Не е ден, не е два, десетилетия са това!”
Не мигва до първи петли, размишлявайки върху житието-битието человеческо
На изгрев слънце стопля на огнището бакър вода, поизплаква стари кокали със скътан дълбоко в скрина сапун с надпис “МНО”, облича си кат от най-чистите дрехи, подготвени за опело. “Така де, чиляк не може да си отиде от тоя свет, без да си е отговорил на най-важните въпроси”, самоуспокоява се философът уйненски.
На спирката е подранил и докато чака рейса, удря първата за деня “твърда” ичкия при Серафим кръчмаря. Здрав и читав пристига в Кюстендил – градище за него като за попаднал индианец в Ню Йорк. Ама нали духът е над всичко. От разбрицания автобус окъпаният старец нахлува право в бившия ресторант на РСВ, където цигани, омешани с интелигенти най-разни, освестяват души след поредния тежък запой. Сяда до “най-умната” маса, поръчва едно за себе си, по едно за комшиите, пита за адреса на известната в града под Хисарлъка д-р Тиленска. Всички вкупом му казват улицата, но за пустата информация си правят устата за по още едно. Дядо Рахо не е скръндза, ама като ги вижда какви са лешояди, се поядосва, намалява на 50 г и се сбогува с тях с “най-празничната” си попържня.
При д-р Тиленска влиза като “българин от старо време”. Сяда на столчето срещу нея, опрял бастуна на десния си крак. Ни най-малко не го смущава таксата от 20 лева. Повече се възгищисва на изпитателния й поглед.
Отде да знае селският човечец, че всички психиатри гледат по-налудничаво от пациентите си
Но нали е набрал кураж от изкърканите стограмки по “пътя”, тропва със закривеното дърво по ламинирания паркет и смело изоква: “Докторке, от 20-годишна младост (умишлено скрива една цяла петилетка) ката ден по 300 грама джанковица си пием. Това прави 66 години. Като ги умножим по 365 дни, чинят над 24 000 деня. Като ги умножим по 300 грама, стават каде 7,2-илядо тона. Думал съм със синоптици – ей, па те толкоз дожд не се е изливал над наше село от Ньойския договор насам…”
Докторката, срещала чешити най-разнокалибрени, само повдига рамене: “И какво от това, байно? Нали си здрав и читав, сигурно и булки все още задиряш?!” Пациентът, ухаещ на сапун “МНО”, като в скоропоговорка изстрелва: “Не, бре, докторке, дошел съм само да те питам дали не съм станал алкохолик?! Ей този въпрос ме гложди, човърка. Мира не ми дава и денем, и нощем. Че си умрам, а отговор нема и нема…”
Психиатърката прихва да се смее. Лекарската етика не й позволява подобни емоции, но как да ги сдържи.
В дългогодишната си практика такъв образ безподобен за първи път я навестява
Връща парите на старчока с благослов: “Не ти трябват за доктори. Знаеш какво да направиш с тях. Да илядиш, байно, па ме покани на госке в твоя вилает, та и аз да опитам от скоросмъртницата ти! Белким доживея твоите години.”
Когато се прибира надвечер при уйненци, първата задача на дядо Рахо е да почерпи всинца. “Отрязва” се здравата, както само той си знае. Прилазва до китната си къщурка с еркери и лозници. Поглежда луната-присмехулница и й отправя един як кукиш.
Бай Рахо е левент от класа. Движи като опълченец, като неписан шериф. Никой не смее да скърши хатъра му на две. Та нали има най-много лазарници на гърба си в тоя забравен от Бога и от царя край. В кръчмата дори и младите не могат да му се опрат, щото даяни човечецът. Как кусур да му намериш, след като разнася вързали кънките по малките часове из къщята им като пощальон пенсия. Сам се грижи за себе си. Сам поддържа малкото си стопанство. Сам си харчи парите. По доктори не ходи, то има само един фелдшер, а от зъболекар няма нужда -
отдавна чейнето му жабунясва в чаша с вода и сякаш му се хили вечер, когато прави опити да уцели кревата
Така си живее гордият планинец от десетилетия насам. Стрина Раховица отдавна е в други измерения. Не е казал “ох”, не е казал “ах”. Ама един сериозен житейски въпрос гложди душата му, разяжда го като жива рана, като червей кюстендилска ябълка, а отговор все не може да намери. Пък и с кого ли да сподели дертовете си: с шепата съселяни ли, по-будали от него, с децата ли, разпилели се по Трън, Перник и София, “избизнесменили” се всичките. С внуците ли, дето ей такива лакоми дирници отворили за пари. Когато дойдат уж да го навестят, само го хокат, че пак на джибровица миришел.
Ами на какво да мириша – на босилек ли?!
нерви се старият сайбия. Сетне изшушкат избата му, та плъшоците се преселват у комшиите. Самота.
Тъй безметежно си живурка бай Рахо със своя извечен и неразгадан въпрос от четирийсетте години на миналия век, когато още на 15-16 г. му се услажда пукницата. С “тойзи” въпрос ляга, с него става. Една вечер, когато пак се е понаквасил порядъчно с аркадаши, неочаквано се събужда към 3 часа след полунощ. Вижда оцъклената луна в пенджерчето на стаята си. И тя, сякаш наравно с чейнето му се надсмива. Тегли им една звучна уйненска благословия – никой никога не е допускал да се будалка с него, щото има тежко кроше. Все още помнят героичния му подвиг, когато
с десницата си заковава разбеснелия се селски бик, подгонил една от моделките на бай Владо - “рисувачо”, Владимир Димитров-Майстора
Малко известен факт е, че нашият класик прави шедьовър “а ла корида”, но платното отива директно при американския му меценат Крейн.
Разкъсван от вътрешни катаклизми, нашият херой вади килиник, кило винце. Рядко попийва от това “женско” питие. Загърбва луната-присмехулницата, отпива няколко крали-марковски гълтока и се зарича: “Тъй не може повеке! Че го тражим отговоро. На живот и на смърт!!! Не е ден, не е два, десетилетия са това!”
Не мигва до първи петли, размишлявайки върху житието-битието человеческо
На изгрев слънце стопля на огнището бакър вода, поизплаква стари кокали със скътан дълбоко в скрина сапун с надпис “МНО”, облича си кат от най-чистите дрехи, подготвени за опело. “Така де, чиляк не може да си отиде от тоя свет, без да си е отговорил на най-важните въпроси”, самоуспокоява се философът уйненски.
На спирката е подранил и докато чака рейса, удря първата за деня “твърда” ичкия при Серафим кръчмаря. Здрав и читав пристига в Кюстендил – градище за него като за попаднал индианец в Ню Йорк. Ама нали духът е над всичко. От разбрицания автобус окъпаният старец нахлува право в бившия ресторант на РСВ, където цигани, омешани с интелигенти най-разни, освестяват души след поредния тежък запой. Сяда до “най-умната” маса, поръчва едно за себе си, по едно за комшиите, пита за адреса на известната в града под Хисарлъка д-р Тиленска. Всички вкупом му казват улицата, но за пустата информация си правят устата за по още едно. Дядо Рахо не е скръндза, ама като ги вижда какви са лешояди, се поядосва, намалява на 50 г и се сбогува с тях с “най-празничната” си попържня.
При д-р Тиленска влиза като “българин от старо време”. Сяда на столчето срещу нея, опрял бастуна на десния си крак. Ни най-малко не го смущава таксата от 20 лева. Повече се възгищисва на изпитателния й поглед.
Отде да знае селският човечец, че всички психиатри гледат по-налудничаво от пациентите си
Но нали е набрал кураж от изкърканите стограмки по “пътя”, тропва със закривеното дърво по ламинирания паркет и смело изоква: “Докторке, от 20-годишна младост (умишлено скрива една цяла петилетка) ката ден по 300 грама джанковица си пием. Това прави 66 години. Като ги умножим по 365 дни, чинят над 24 000 деня. Като ги умножим по 300 грама, стават каде 7,2-илядо тона. Думал съм със синоптици – ей, па те толкоз дожд не се е изливал над наше село от Ньойския договор насам…”
Докторката, срещала чешити най-разнокалибрени, само повдига рамене: “И какво от това, байно? Нали си здрав и читав, сигурно и булки все още задиряш?!” Пациентът, ухаещ на сапун “МНО”, като в скоропоговорка изстрелва: “Не, бре, докторке, дошел съм само да те питам дали не съм станал алкохолик?! Ей този въпрос ме гложди, човърка. Мира не ми дава и денем, и нощем. Че си умрам, а отговор нема и нема…”
Психиатърката прихва да се смее. Лекарската етика не й позволява подобни емоции, но как да ги сдържи.
В дългогодишната си практика такъв образ безподобен за първи път я навестява
Връща парите на старчока с благослов: “Не ти трябват за доктори. Знаеш какво да направиш с тях. Да илядиш, байно, па ме покани на госке в твоя вилает, та и аз да опитам от скоросмъртницата ти! Белким доживея твоите години.”
Когато се прибира надвечер при уйненци, първата задача на дядо Рахо е да почерпи всинца. “Отрязва” се здравата, както само той си знае. Прилазва до китната си къщурка с еркери и лозници. Поглежда луната-присмехулница и й отправя един як кукиш.
