Снимка: Авторката
Тази година 70-годишният турски поет Йоздемир Индже стана новият лауреат на международната награда за поезия „Пеньо Пенев”, която му беше връчена в Димитровград.
Кой е Йоздемир Индже? От гимназиален преподавател поетът работи известно време в Института по радио и телевизия. След като се пенсионира, става редактор в издателствата „Джан” и „Телос”. От 10 г. има своя авторска рубрика във вестник „Хюриет”. Автор е на около 20 книги с поезия. Член е на Академия „Маларме” в Париж и на Академията за поезия в Люксембург. Носител е на много престижни международни награди, една от които на името на „Пеньо Пенев”. Малко след като му бе връчено последното отличие, репортер на вестник „Над 55” се срещна и разговаря с него.
Г-н Индже, вие втори след Булат Окуджава получавате тази международна награда, какво е значението й за вас?
- Познавам поезията на Пеньо Пенев, знам какво е за България поетът във ватенка и съм горд с наградата. Още повече че и Булат Окуджава е носител на статуетката. Винаги съм смятал, че в България, която аз добре познавам, поезията се цени изключително много. Аз съм на принципа, че хората, които имат нужда от поезия, трябва да могат да я намерят. Целта на поезията е да бъде поезия. Нима не го доказва творчеството на Ботев, на Вазов, на Гео Милев и Вапцаров? Едва ли сядайки да пишат, тези хора са мислели, че поезията им ще стане пътеводителят на един цял народ...
Вие сте автор на повече от 20 поетични книги, колко време ви отнема изливането на мереното слово на белия лист?
- Когато ми иде отвътре, аз просто сядам и се получава. Знам, че моят читател ще се появи и ще оцени това, което съм написал. Аз не пиша за определени хора или за слоеве, не пиша за слава. Искам да имам поне един-единствен читател, но в моята поезия той да намери това, което му е нужно, което му липсва. Сигурен съм, че поетът е този, който съумява невидимо и нежно да се докосне до сърцето и душата на хората. И, според мен, това му стига...
Сега много от поетите в България издават твърде мизерни тиражи, а понякога сами си продават книгите. Вие как се оправяте в тази ситуация? Или при вас е по-различно?
- Разликата не е кой знае каква. Преди 40 г. моите книги се печатаха в 5000 тираж, сега не повече от 1000 бройки. Преди книгите ми се продаваха за около месец, сега е много по-трудно. Много от хората вече не четат, предпочитат интернет.
Твърдите, че познавате социалистическа България. Как мислите, има ли някаква промяна в отношенията между двете съседски държави след демокрацията?
- В социалистическа България, която наистина познавах добре, поезията се ценеше изключително много. Тя имаше свое определено място в живота на хората. Първата книга, която издадох в България, се изчерпи точно за една седмица. А и от това си посещение в България разбирам, че моите читатели още ме помнят. Помнят и поезията ми. Иначе как щях да стана носител на тази престижна награда.
Любомир Левчев ви нарече в словото си днешния поет на Цариград, който твори като цар на всичко досегаемо...?
- Да, моят град е крепостта на два континента. Но не само това предразполага към творчество. Тук има струпване на толкова много културни епохи, метафори и тайнства, които карат твореца да надникне зад тях. Аз мисля, че с поезията си съм успял да кажа онова, от което имат нужда всички. Защото като всеки поет съм много по-близо до сърцето и душата на хората, отколкото всички останали. Няма да кажа нищо ново, ако повторя думите си отпреди 30 г. Произведенията на изкуството не са носна кърпичка, с която да си изтриете носа и да я хвърлите. Компютрите, телевизорите, та дори и радиоапаратите остаряват и се изхвърлят на боклука. Поезията не остарява и затова не се изхвърля. Остава в сърцата и душите на хората...
Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА
Кой е Йоздемир Индже? От гимназиален преподавател поетът работи известно време в Института по радио и телевизия. След като се пенсионира, става редактор в издателствата „Джан” и „Телос”. От 10 г. има своя авторска рубрика във вестник „Хюриет”. Автор е на около 20 книги с поезия. Член е на Академия „Маларме” в Париж и на Академията за поезия в Люксембург. Носител е на много престижни международни награди, една от които на името на „Пеньо Пенев”. Малко след като му бе връчено последното отличие, репортер на вестник „Над 55” се срещна и разговаря с него.
Г-н Индже, вие втори след Булат Окуджава получавате тази международна награда, какво е значението й за вас?
- Познавам поезията на Пеньо Пенев, знам какво е за България поетът във ватенка и съм горд с наградата. Още повече че и Булат Окуджава е носител на статуетката. Винаги съм смятал, че в България, която аз добре познавам, поезията се цени изключително много. Аз съм на принципа, че хората, които имат нужда от поезия, трябва да могат да я намерят. Целта на поезията е да бъде поезия. Нима не го доказва творчеството на Ботев, на Вазов, на Гео Милев и Вапцаров? Едва ли сядайки да пишат, тези хора са мислели, че поезията им ще стане пътеводителят на един цял народ...
Вие сте автор на повече от 20 поетични книги, колко време ви отнема изливането на мереното слово на белия лист?
- Когато ми иде отвътре, аз просто сядам и се получава. Знам, че моят читател ще се появи и ще оцени това, което съм написал. Аз не пиша за определени хора или за слоеве, не пиша за слава. Искам да имам поне един-единствен читател, но в моята поезия той да намери това, което му е нужно, което му липсва. Сигурен съм, че поетът е този, който съумява невидимо и нежно да се докосне до сърцето и душата на хората. И, според мен, това му стига...
Сега много от поетите в България издават твърде мизерни тиражи, а понякога сами си продават книгите. Вие как се оправяте в тази ситуация? Или при вас е по-различно?
- Разликата не е кой знае каква. Преди 40 г. моите книги се печатаха в 5000 тираж, сега не повече от 1000 бройки. Преди книгите ми се продаваха за около месец, сега е много по-трудно. Много от хората вече не четат, предпочитат интернет.
Твърдите, че познавате социалистическа България. Как мислите, има ли някаква промяна в отношенията между двете съседски държави след демокрацията?
- В социалистическа България, която наистина познавах добре, поезията се ценеше изключително много. Тя имаше свое определено място в живота на хората. Първата книга, която издадох в България, се изчерпи точно за една седмица. А и от това си посещение в България разбирам, че моите читатели още ме помнят. Помнят и поезията ми. Иначе как щях да стана носител на тази престижна награда.
Любомир Левчев ви нарече в словото си днешния поет на Цариград, който твори като цар на всичко досегаемо...?
- Да, моят град е крепостта на два континента. Но не само това предразполага към творчество. Тук има струпване на толкова много културни епохи, метафори и тайнства, които карат твореца да надникне зад тях. Аз мисля, че с поезията си съм успял да кажа онова, от което имат нужда всички. Защото като всеки поет съм много по-близо до сърцето и душата на хората, отколкото всички останали. Няма да кажа нищо ново, ако повторя думите си отпреди 30 г. Произведенията на изкуството не са носна кърпичка, с която да си изтриете носа и да я хвърлите. Компютрите, телевизорите, та дори и радиоапаратите остаряват и се изхвърлят на боклука. Поезията не остарява и затова не се изхвърля. Остава в сърцата и душите на хората...
Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА
