Тити Папазов със синовете си Сашко и Димитър-Желко
Ексцентричният баскетболен треньор Тити Папазов е от спортистите, които наблюдаваме в шоубизнеса по-често, отколкото някои професионални шоумени. Роденият на 17 юли 1967 година в София спортист преди три години дори се впусна в надпреварата за кметския стол в София. По същото време осинови и изоставено от майка си бебе, с което накара зложелателите му да твърдят, че си е направил пиар акция. В навечерието на своя 43-ти рожден ден Тити се съгласи да разкрие изданието на народа истините и слуховете около своята спорна персона...
- Точно преди три години осиновихте изоставено бебе, за което имаше съмнения, че е заразено със СПИН. Защо го направихте и как се развива сега малкият Димитър-Желко?
- Всичко вече е нормално. Между впрочем, ние още
на 6-ия месец разбрахме, че бебето е абсолютно здраво.
Скоро ще стане на 4 години. Той още не знае, че е осиновен, но ще му кажем, защото иначе все ще се намери някой да го стори и ние трябва да изпреварим "доброжелателите".
Както знаете, постъпката ми тогава беше съвсем спонтанна, но никога не съм съжалявал, че съм сторил това и нямам причини, може ли човек да съжалява за такова нещо.
Случайно прочетох един материал във вестник за това, че една майка е изоставила детето си, това ме потресе и отидох в болницата да го намеря. Тя му беше дала името Димитър, ние добавихме и Желко, на името на треньора Желко Обрадович, и така малкият дойде в нашето семейство като Димитър-Желко. Вярно, че отначало имаше известни трудности - интересуваха се хората защо, как и като разбраха, че имаме съвсем положителни намерения, нямахме спънки.
- По това време имаше и недоброжелателни коментари, че тази ваша постъпка е поредният ви пиар?
- Това си е техен проблем! Аз няма на кого да се рекламирам, достатъчно съм популярен. Пък нека и всички да правят такива "пиар акции", ако могат!!! Естествено, винаги ще има за и против... Но това е било наше решение, така сме го почувствали, така сме преценили, така сме го направили...
Не усещаме никаква разлика между Сашко и Димитър-Желко. Те са нашите деца, ние сме постоянно с тях заедно и не ги разделяме. Много ни помагат майката и бащата на жена ми Маргарита, които ги гледат през деня.
Ето, аз сега съм дошъл у тях да взема големия и да го водя на тенис. Сашко тренира от една година, той е седемгодишен, а Димитър-Желко е още много малък, на три годинки и половина, но и той ще започне.
- Като осиновител какво смятате е най-добро за децата без семейства в България и може ли да се намали техният брой?
- В България има такава психологическа бариера у хората, която е трудно да бъде преодоляна. При всички случаи смятам, че има много хора, които най-малкото имат възможности да гледат деца в приемни семейства. Естествено, трябва да имат и желание да дадат на тези деца по-нормален живот от този, който имат в домовете в момента. Вярвам, че с годините, с развитието и на страната, и на обществото тези деца ще намаляват.
- Вие бихте ли си осиновили още едно?
- Още едно?! Не знам дали ще се справим. Ние все пак имаме две деца и на този етап не ни е възможно. Но никой не знае нищо за в бъдеще.
- Разговаряме в градинката в квартал "Яворов", където играят вашите деца. Ето, скамейката пред нас е счупена, боклуците около нея преливат. Това не ви ли дразни? Бихте ли заковали сам тази счупена пейка, извинявайте за конкретния въпрос?
- Ами дразни ме, ама това е навсякъде... не е само тази градинка. Виждате, че нито аз,
нито някой друг се е сетил да я закове.
Може би това е манталитетът ни. Най-нормалното е за градинката да се грижат хората, които са тука, а не да разчитат на общината да го оправи, но ето, виждате, че никой не го е направил. Вината е в нас....
- Известен сте с много стабилен брак, нещо доста рядко в последно време между популярните личности?
- С жена ми Маргарита се запознахме в спортната зала, тя беше баскетболистка тогава и аз нормално, много я харесах. Но това беше отдавна -1993-1994 година. На мен животът ми още от детството е свързан с баскетбола, нейният също. Оженихме сме в зала "Универсиада", нали сме спортисти.
Сватбата ни мина под формата на баскетболен мач - между отбора на булката и отбора на младоженеца.
- А съжалявахте ли някога, че се впуснахте и в политическата надпревара за кмет на София?
- Ами не, не съжалявам. Независимо че не съм успял. Тогава така съм преценил, така са се развили нещата. Няма за какво да съжалявам. Човек може да съжалява само за съществени работи, които са свързани със здраве, с човешки живот... Оттам нататък всички останали неща не могат да бъдат толкова значими. Нищо не се е променило в живота ми - приемам го като състезание, което е загубено.
Аз имам ангажименти с баскетболния отбор, занимавам се с неща, които ми доставят удоволствие и даже и да ме поканят за нещо в политиката, по-скоро ще кажа не.
- Читатели ме помолиха да ви попитам защо мразите ЦСКА?
- Това не е вярно по принцип. Естествено, когато има спорт, в България са два полюсите – “Левски” и ЦСКА. И когато си от “Левски”, естествено, ще бъдеш против ЦСКА. Тази дума "мразя" я смятам за прекалено сериозна. Не можеш да мразиш един отбор , който ти е конкурент и е срещу тебе. Аз съм за моя клуб и съм срещу тях, но тази дума "мразя" изразява много силно чувство. Едва ли би трябвало да бъде породена от чувството към спортен клуб, независимо кой е той.
- Всички знаем, че сте много експанзивен и емоционален, даже се разплаквате често, да не кажа редовно. Това пречи ли ви?
- Това е природа! Човек е такъв, какъвто е... Сега аз ставам на 43 години, емоционален съм и изживявам силно нещата. Но не съжалявам за нищо, което се е случило в живота ми...
- А не съжалявахте ли поне за последната загуба на вашия отбор, баскетболния тим на “Левски”, от отбора на “Лукойл”?
- Ами съвсем нормално приех загубата. В началото на моята спортна кариера като треньор ми беше по-трудно, разбира се... Вече с годините съм съзрял да разбера, че винаги има победители и победен. Важното е да знаеш, че това, което зависи от тебе, си се опитал да го направиш на 100 процента. Оттам нататък има други фактори, които влияят. Вече по-лесно посрещам загубите, както и с голяма радост пък, естествено, успехите.
- Репресирано ли е било някога семейството ви? Вие сте внук на генерал от царска България?
- Дядо ми се е казвал Костадин Чешмеджиев и наистина е бил генерал от царската армия преди 9 септември. Той е покоен от 1977 г. Но след 9 септември, естествено, е
бил съден от Народния съд и изпратен в Белене.
А моята баба, майка ми и нейният брат са били изселени в гара Роман.
Аз лично не съм усетил някакви последствия заради произхода си. Но майка ми - при всички случаи. Това са били такива години, знаете, в началото след 9 септември, такива хора са били, общо взето, преследвани. Майка ми е имала проблеми с кандидатстване, с учение и така нататък... но това са неща, които не желая да коментирам. Майка ми е завършила немска филология, в крайна сметка е била преподавател в Центъра за чужди езици навремето.
Едно интервю на Антония СТОЙКОВА
- Точно преди три години осиновихте изоставено бебе, за което имаше съмнения, че е заразено със СПИН. Защо го направихте и как се развива сега малкият Димитър-Желко?
- Всичко вече е нормално. Между впрочем, ние още
на 6-ия месец разбрахме, че бебето е абсолютно здраво.
Скоро ще стане на 4 години. Той още не знае, че е осиновен, но ще му кажем, защото иначе все ще се намери някой да го стори и ние трябва да изпреварим "доброжелателите".
Както знаете, постъпката ми тогава беше съвсем спонтанна, но никога не съм съжалявал, че съм сторил това и нямам причини, може ли човек да съжалява за такова нещо.
Случайно прочетох един материал във вестник за това, че една майка е изоставила детето си, това ме потресе и отидох в болницата да го намеря. Тя му беше дала името Димитър, ние добавихме и Желко, на името на треньора Желко Обрадович, и така малкият дойде в нашето семейство като Димитър-Желко. Вярно, че отначало имаше известни трудности - интересуваха се хората защо, как и като разбраха, че имаме съвсем положителни намерения, нямахме спънки.
- По това време имаше и недоброжелателни коментари, че тази ваша постъпка е поредният ви пиар?
- Това си е техен проблем! Аз няма на кого да се рекламирам, достатъчно съм популярен. Пък нека и всички да правят такива "пиар акции", ако могат!!! Естествено, винаги ще има за и против... Но това е било наше решение, така сме го почувствали, така сме преценили, така сме го направили...
Не усещаме никаква разлика между Сашко и Димитър-Желко. Те са нашите деца, ние сме постоянно с тях заедно и не ги разделяме. Много ни помагат майката и бащата на жена ми Маргарита, които ги гледат през деня.
Ето, аз сега съм дошъл у тях да взема големия и да го водя на тенис. Сашко тренира от една година, той е седемгодишен, а Димитър-Желко е още много малък, на три годинки и половина, но и той ще започне.
- Като осиновител какво смятате е най-добро за децата без семейства в България и може ли да се намали техният брой?
- В България има такава психологическа бариера у хората, която е трудно да бъде преодоляна. При всички случаи смятам, че има много хора, които най-малкото имат възможности да гледат деца в приемни семейства. Естествено, трябва да имат и желание да дадат на тези деца по-нормален живот от този, който имат в домовете в момента. Вярвам, че с годините, с развитието и на страната, и на обществото тези деца ще намаляват.
- Вие бихте ли си осиновили още едно?
- Още едно?! Не знам дали ще се справим. Ние все пак имаме две деца и на този етап не ни е възможно. Но никой не знае нищо за в бъдеще.
- Разговаряме в градинката в квартал "Яворов", където играят вашите деца. Ето, скамейката пред нас е счупена, боклуците около нея преливат. Това не ви ли дразни? Бихте ли заковали сам тази счупена пейка, извинявайте за конкретния въпрос?
- Ами дразни ме, ама това е навсякъде... не е само тази градинка. Виждате, че нито аз,
нито някой друг се е сетил да я закове.
Може би това е манталитетът ни. Най-нормалното е за градинката да се грижат хората, които са тука, а не да разчитат на общината да го оправи, но ето, виждате, че никой не го е направил. Вината е в нас....
- Известен сте с много стабилен брак, нещо доста рядко в последно време между популярните личности?
- С жена ми Маргарита се запознахме в спортната зала, тя беше баскетболистка тогава и аз нормално, много я харесах. Но това беше отдавна -1993-1994 година. На мен животът ми още от детството е свързан с баскетбола, нейният също. Оженихме сме в зала "Универсиада", нали сме спортисти.
Сватбата ни мина под формата на баскетболен мач - между отбора на булката и отбора на младоженеца.
- А съжалявахте ли някога, че се впуснахте и в политическата надпревара за кмет на София?
- Ами не, не съжалявам. Независимо че не съм успял. Тогава така съм преценил, така са се развили нещата. Няма за какво да съжалявам. Човек може да съжалява само за съществени работи, които са свързани със здраве, с човешки живот... Оттам нататък всички останали неща не могат да бъдат толкова значими. Нищо не се е променило в живота ми - приемам го като състезание, което е загубено.
Аз имам ангажименти с баскетболния отбор, занимавам се с неща, които ми доставят удоволствие и даже и да ме поканят за нещо в политиката, по-скоро ще кажа не.
- Читатели ме помолиха да ви попитам защо мразите ЦСКА?
- Това не е вярно по принцип. Естествено, когато има спорт, в България са два полюсите – “Левски” и ЦСКА. И когато си от “Левски”, естествено, ще бъдеш против ЦСКА. Тази дума "мразя" я смятам за прекалено сериозна. Не можеш да мразиш един отбор , който ти е конкурент и е срещу тебе. Аз съм за моя клуб и съм срещу тях, но тази дума "мразя" изразява много силно чувство. Едва ли би трябвало да бъде породена от чувството към спортен клуб, независимо кой е той.
- Всички знаем, че сте много експанзивен и емоционален, даже се разплаквате често, да не кажа редовно. Това пречи ли ви?
- Това е природа! Човек е такъв, какъвто е... Сега аз ставам на 43 години, емоционален съм и изживявам силно нещата. Но не съжалявам за нищо, което се е случило в живота ми...
- А не съжалявахте ли поне за последната загуба на вашия отбор, баскетболния тим на “Левски”, от отбора на “Лукойл”?
- Ами съвсем нормално приех загубата. В началото на моята спортна кариера като треньор ми беше по-трудно, разбира се... Вече с годините съм съзрял да разбера, че винаги има победители и победен. Важното е да знаеш, че това, което зависи от тебе, си се опитал да го направиш на 100 процента. Оттам нататък има други фактори, които влияят. Вече по-лесно посрещам загубите, както и с голяма радост пък, естествено, успехите.
- Репресирано ли е било някога семейството ви? Вие сте внук на генерал от царска България?
- Дядо ми се е казвал Костадин Чешмеджиев и наистина е бил генерал от царската армия преди 9 септември. Той е покоен от 1977 г. Но след 9 септември, естествено, е
бил съден от Народния съд и изпратен в Белене.
А моята баба, майка ми и нейният брат са били изселени в гара Роман.
Аз лично не съм усетил някакви последствия заради произхода си. Но майка ми - при всички случаи. Това са били такива години, знаете, в началото след 9 септември, такива хора са били, общо взето, преследвани. Майка ми е имала проблеми с кандидатстване, с учение и така нататък... но това са неща, които не желая да коментирам. Майка ми е завършила немска филология, в крайна сметка е била преподавател в Центъра за чужди езици навремето.
Едно интервю на Антония СТОЙКОВА
