Защо ли не иска кренвирш кучето? Снимка: Иван ГРИГОРОВ
80-годишният Йовчо Иванов от кърджалийския квартал “Веселчане” потърси репортера на “Над 55”, за да изкаже възмущението си от земеделския министър Мирослав Найденов. Поводът? Неотдавна аграрник №1 сподели пред масовата телевизионна аудитория “тъжния си опит” да даде на кучето си кренвирш. Умната животинка обаче отказала съмнителния колбас.
“Като го гледам тоя възчервендалест мъж, зализал шия не от туршия - има врат като на битолски просяк, си мисля, че едва ли пазарува от евтина квартална бакалия. И преди ни лъжеха, ама сега вече ножът е опрял до кокал.
Та чуй го само какъв акъл ни дава политикът - да сме пробвали мръвката първо на домашните си хайвани! Хайде холан, какво са ни виновни те, милите?!
Подобен експеримент съм го правил преди шейсе години с тъщата. Най-вече с диворастящи гъби…”, майтапи се дядкото, но си личи, че темата яко го е “хванала” за гушата.
Бай Йовчо не уточнява колко дълго е живяла родственицата му. Дали той е бил добър гъбар, или тъщата е имала здрав стомах. Дертът му днес е съвсем друг. “Вместо да се въведе отново старият български държавен стандарт, железен и за мандри, и за кланици, а и за бахчеванджии – да се види каква и колко тор слагат, министърът тръгнал да ни забудалясва как да сме “тествали” храната, за която отива почти цялата ни пенсийка. Ей, по-голям тепегьозлък от тоя не бях срещал”, свирепо размахва вече бастуна си събеседникът ни и отнася репортерската камера. Така остава без кадро.
Веселчанецът се пеняви и от друг факт – защо ГЕРБ-аджията е присвоил “патента” му. “От двайсетина години най-вярното ми другарче, след смъртта на бабата, е кучето ми Лайка. Одъртя покрай мен, горкото, но все още се държи.
В началото на т. нар. демокрация, когато всичко беше менте, а ние дори не знаехме какво означава тази дума, делях наравно трапезата си с Лайка
На едни неща се мръщеше, ама като види дебелия край, подвие опашка и излапа всичко. Научих я дори да си попийва по 50 грама ракийка от оная, гаражната. Оцеляхме, бре!!! Ама от няколко месеца песът взе да се мръщи и на кренвирши, и на биренки, и на разните му там македонски наденици, дето ни ошашавиха от рекламите. Изям, каквото изям, остатъка – нему. Подуши го в чинийката си, па извърне ония ми ти големи кучешки очи и сякаш иска да ме нахока:
Стопанино, толкова ли ти дотегнах вече, та искаш да ме отровиш?!
Мамка му! Един нищо и никакъв помияр надушва какво ще “куша”, само ние, человеците, се тъпчем с какви ли не боклуци. И си плащаме за тях скъпо и прескъпо!
Понеже умееш да слушаш, ще ти кажа и последния куриоз. За юбилея ми преди месец внучката ми подари “щафета” луканка. Радост и за очите, и за дъртия ми стомах. Оставих деликатеса за мезе – обърнах цял стакан с руйно винце. Оставих все пак няколко парченца, с които сабахле реших да поразглезя моя шаро. Какво беше изумлението ми, когато Лайка така ме залая, че ум да ти зайде…”, нарежда “кучешко-кулинарни” екшъни дядо Йовчо.
След толкова експерименти, пред които и четирикраките вече “бият отбой”, родопчанинът гордо се тупа по мършавите старчески гърди:
Жилав народ сме, чедо!
Преживяхме какво ли не – химизация, която отрови земята ни. Един сал Чернобил да беше, майната му. Що тона руски метилов спирт изкъркахме, пак оцеляхме. С какво ли не съмнително месо залъгвахме глада. Ще преживеем и палмовите “растителни добавки”, и всичките фъшкии на тая грешна земя. Напук на деребеите управници!, оптимист е дядкото.
Георги АНДОНОВ
“Като го гледам тоя възчервендалест мъж, зализал шия не от туршия - има врат като на битолски просяк, си мисля, че едва ли пазарува от евтина квартална бакалия. И преди ни лъжеха, ама сега вече ножът е опрял до кокал.
Та чуй го само какъв акъл ни дава политикът - да сме пробвали мръвката първо на домашните си хайвани! Хайде холан, какво са ни виновни те, милите?!
Подобен експеримент съм го правил преди шейсе години с тъщата. Най-вече с диворастящи гъби…”, майтапи се дядкото, но си личи, че темата яко го е “хванала” за гушата.
Бай Йовчо не уточнява колко дълго е живяла родственицата му. Дали той е бил добър гъбар, или тъщата е имала здрав стомах. Дертът му днес е съвсем друг. “Вместо да се въведе отново старият български държавен стандарт, железен и за мандри, и за кланици, а и за бахчеванджии – да се види каква и колко тор слагат, министърът тръгнал да ни забудалясва как да сме “тествали” храната, за която отива почти цялата ни пенсийка. Ей, по-голям тепегьозлък от тоя не бях срещал”, свирепо размахва вече бастуна си събеседникът ни и отнася репортерската камера. Така остава без кадро.
Веселчанецът се пеняви и от друг факт – защо ГЕРБ-аджията е присвоил “патента” му. “От двайсетина години най-вярното ми другарче, след смъртта на бабата, е кучето ми Лайка. Одъртя покрай мен, горкото, но все още се държи.
В началото на т. нар. демокрация, когато всичко беше менте, а ние дори не знаехме какво означава тази дума, делях наравно трапезата си с Лайка
На едни неща се мръщеше, ама като види дебелия край, подвие опашка и излапа всичко. Научих я дори да си попийва по 50 грама ракийка от оная, гаражната. Оцеляхме, бре!!! Ама от няколко месеца песът взе да се мръщи и на кренвирши, и на биренки, и на разните му там македонски наденици, дето ни ошашавиха от рекламите. Изям, каквото изям, остатъка – нему. Подуши го в чинийката си, па извърне ония ми ти големи кучешки очи и сякаш иска да ме нахока:
Стопанино, толкова ли ти дотегнах вече, та искаш да ме отровиш?!
Мамка му! Един нищо и никакъв помияр надушва какво ще “куша”, само ние, человеците, се тъпчем с какви ли не боклуци. И си плащаме за тях скъпо и прескъпо!
Понеже умееш да слушаш, ще ти кажа и последния куриоз. За юбилея ми преди месец внучката ми подари “щафета” луканка. Радост и за очите, и за дъртия ми стомах. Оставих деликатеса за мезе – обърнах цял стакан с руйно винце. Оставих все пак няколко парченца, с които сабахле реших да поразглезя моя шаро. Какво беше изумлението ми, когато Лайка така ме залая, че ум да ти зайде…”, нарежда “кучешко-кулинарни” екшъни дядо Йовчо.
След толкова експерименти, пред които и четирикраките вече “бият отбой”, родопчанинът гордо се тупа по мършавите старчески гърди:
Жилав народ сме, чедо!
Преживяхме какво ли не – химизация, която отрови земята ни. Един сал Чернобил да беше, майната му. Що тона руски метилов спирт изкъркахме, пак оцеляхме. С какво ли не съмнително месо залъгвахме глада. Ще преживеем и палмовите “растителни добавки”, и всичките фъшкии на тая грешна земя. Напук на деребеите управници!, оптимист е дядкото.
Георги АНДОНОВ
