Не е за вярване - Лилия Колева кипи от енергия. Вместо да пъшка заради пенсионерското си бреме, усмивката не слиза от лицето й, а щом заговори, няма как да не прикове вниманието ти. Родената във Враца 74-годишна дама е първата жена шофьор в градския транспорт. По-късно е и единствената, която е обиколила цяла Европа зад волана на автобус на Бюрото за младежки туризъм “Орбита”. Безбройните й пътувания по света са я направили философ, в биографията й има не една и две пикантни случки.

Освен да върти волана, хоби на Лили е бродерията - личната й колекция съдържа над 200 гоблена. Докато си бъбрим, разбирам, че чарът й не е случаен. Засмяната пенсионерка свири на пиано, пее и танцува. Още през 1955 г. работи като музикален педагог във Вършец. Прави собствена школа към читалището и учи хлапетата да свирят на пиано.

Как от едно нежно артистично момиче стана първата жена, професионален шофьор на автобус?
- Запалих се като малка. Това беше голямата ми мечта, но татко не ми даваше дори да изкарам шофьорски курс. Враца е малък град и той ме хвана още първия път като се записах, отишъл в школата и ме отписал. Баща ми си представяше, че ще играя в театъра, ще свиря на пианото и ще пея. Въпреки че нямаше нищо против да стана пътен инженер. Мама обаче ме поддържаше, може би защото ме познаваше добре и й беше ясно, че няма да се откажа от мечтата си да подкарам огромен камион. Като отидох учителка във Вършец, се записах на курс. За зла беда обаче татко дошъл дотам по работа и хазяйката ми му казала. Дойде и ми дигна луд скандал, събра ми багажа и обратно във Враца.

Е, факт е, че си успяла, беше ли ти трудно?
- Така или иначе аз кандидатствах в Московския политехнически институт, приеха ме пътно строителство. Заминах за Москва, там вече татко нямаше как да ме контролира. Първата ми работа, когато заминах за СССР, беше да проверя къде има курсове за шофьори и да се запиша. Докато учех, повече от година работех нощно време. С един камион Молоток взимах гюмове с мляко от колхоза и снабдявах московските магазини. Минах във втори клас. Тогава курсът беше на класове, за да ти дадат да караш автобус, беше необходимо да имаш опит и първи клас. Мечтата ми се сбъдваше. Така и не завърших политехниката, просто когато бях в 4-ти курс студентка, си дойдох в България. Отидох в “Електротранспорт” и кандидатствах за тролейбусен ватман.

Преди 50 години сигурно си предизвикала фурор?
- На конкурса всички ме гледаха като маймуна от зоологическата градина. По-късно започнах да карам автобус на градския транспорт. Там пак бях единствената жена. Колегите ми бързо свикнаха с мен, държаха се като с мъж. Никой не се учуди, когато през 1967 г. бях в първата международна група, изпратена да работи в Коми. Нашите строяха пътища там. С месеци строим, а те пропадат. Ужас. Като отидохме там, се оказа, че съм единствената жена. Вместо да карам камион, ме назначиха управител на ресторанта, макар че ресторант е силно казано, всичко в т.нар. поселение беше в бараки.

Пред тях имаше 5 камиона ЗИЛ. Направо очите ми останаха в тях, ходех ден по ден да се моля на началника на групата да ме премести, а той вика, не може, студено е, жена си, ще се разболееш. Не отстъпих, накрая той се видя в чудо и ме сложи шофьор на камион. Изкарах една година там. Като се върнах, започнах в “Орбита”.

Значи все пак ти си била повече европейка от останалите българи?
- Обичах да пътувам и още обичам. Обиколих цяла Европа, возех туристически групи, музикални ансамбли, артисти, музиканти всякакви.

Единствено в Турция не бях ходила. Не за друго, а колегите ми ме спукваха от майтапи и заплахи, че съм толкова сочна, че турците сигурно с часове ще държат групата ми, за да се любуват на прелестите ми.

Как реагираше съпругът ти на твоите пътувания?
- Той не ме спираше, но в крайна сметка аз напуснах “Орбита” заради дъщеря си. Тя все ми викаше: “Мамо, ние с тати сме като партизани, ядем само суха храна”. Случвало се е от цял месец само два-три дни да съм си вкъщи.

Ще ми разкажеш ли някоя от твоите истории по време на път?
- Имам безброй случки, но сега се сещам за една ужасна с усмивка. Пътувам с пълен автобус с артисти и музиканти от Венеция, отивахме на някакъв фестивал в Испания. По едно време по пътя виждаме светлините на Монте Карло. Моите в рейса пощуряха - ще ходим, та ще ходим. Пропуснах отбивката и духовете се поуспокоиха. Движехме се по магистралата, гледах да пестя нафта. Да, ама след известно време стигаме до магистралната каса. Спирам да платя, а встрани нашите забелязват табела Монте Карло. Че като започнаха да буйстват, заплашиха, че ще слязат от автобуса. Аз се видях в чудо и отстъпих. Да, ама на отбивката имаше полицай, който ни спря. Говори ни той на френски, а аз му отговарям на немски. След много препирни той отстъпи и ни пусна. Тогава започна моят ад. Оказа се, че сме на състезателната писта за Формула 1 с най-много завои. Шосето не беше много широко, а отстрани заобиколено с пропасти. Започнахме да се спускаме с много маневри. На завоите кабината на автобуса висеше над бездната, но аз си знаех, че предните колела са зад мен и запазих самообладание. Групата обаче замря, настъпи гробна тишина. В крайна сметка слязохме в града, паркирах и им казвам, хайде, давам ви 1 час да разгледате казината, ресторантите, да изпиете по бира или кафе. Те обаче не помръднаха от местата си. После един от музикантите (свиреше на мандолина) всеки път като задремеше, започваше да бълнува и пищеше “летя, пропадам, спасете ме....”

На 74 години все още ли караш?
- Да, обожавам колата си. Вкъщи ми се смеят, че ако има как и до тоалетната ще ходя с кола. Не слизам от волана. Бензинът ми е в кръвта. Вчера се върнах от изложбата “Българско везмо”, натоварих в колата всички гоблени и газ дотам и обратно. Като съм зад волана, душата ми се отваря и започвам да пея.

Едно интервю на Паулина БОЯНОВА