Димчо Дебелянов имал тежко пиянство

Поетът фаталист ходел с приятели в публичен дом, но само Георги Райчев прихваща срамна болест

12 Юли 2010, 12:58 13212 прочита 3 коментара

Димчо Дебелянов

Поетът фаталист ходел с приятели в публичен дом, но само Георги Райчев прихваща срамна болест

Съдбата отрежда на Димчо Дебелянов да живее точно 29 години, 6 месеца и 4 дни. Нито повече, нито по-малко. Талантът няма нужда да живее век. Тъжно е, че големите български поети умират млади. Смъртта ги спасява от един свят, за който не са били родени, нито са го разбирали, нито пък той ги е приемал приживе с почести и слава. Дебелянов бил фаталист. Вярвал в сънищата и в предчувствията си. Той често разказвал на сестра си Мика с най-големи подробности какво е сънувал и дълго се опитвал да познае какво вещаят среднощните му видения. Роднините му смятат, че един от сънищата му наистина бил пророчески. Още като съвсем малък бъдещият поет спял в леглото на майка си. Току преди Гергьовден той се събудил и й казал, че Св. Георги на коня му искал шиле Такъв сън вещаел, че детето е орисано да живее кратко, и майка му изтръпнала от уплаха и грозно предчувствие. За да се измоли благоволението на Свети Георги, купуват вакло шиле и го приготвят за курбан. Малкият обаче се разплаква и не дава да заколят животинката. Близките на Димчо не могли да го склонят и курбанът се разминал. Шилето пораснало, станало хубава овца, която нарекли Вакла. Гневният свети Георги обаче поизчакал и съвременници на поета суеверно вярвали, че смъртта на Дебелянов на бойното поле не била случайна. Екзотично е детството на бъдещия поет Дебелянов се ражда на 28 март 1887 г. през нощта срещу един от най-хубавите християнски празници – Връбница. През сладките нощни часове той проплаква за пръв път, а баща му, с пресекнат от радостно вълнение глас, казва: “Роди се дядо Димчо Дебелян”. По външен вид и характер детето наистина по-късно прилича на легендарния си дядо, за който казват, че бил болярски потомък, от онези, скрили се от турците в горите и основали Копривщица. Дядото много обичал черковните работи, щял дори да става свещеник. Но загубил едно от децата си и се побъркал. Наследената чувствителност и милостивост към бедните и страдащите е основна черта на Димчо Дебелянов. Майка му трудно понасяла дружбата му с някои от другарите му в София. Мнозина от тях живеели на негов гръб, непрекъснато вземали пари уж назаем, които никога не връщали. Един от тях няма срама, а пише на Димчо, когато бил на фронта, следното: Братко, изпрати от там няколко сребърника, че тука е голяма зазъбица за пари За благодарност, след смъртта на поета тези “другари” и длъжници пишат в спомените си, че бил “гол и бос”, “бохема и пияница”. Майка му пък била “сиромахкиня” и перяла “чуждо”. Истината е, че Дебеляновата майка наистина изпирала дрехите на някои от Димчовите другари. Дебелянов не държал на външния си вид – да бъде контешки облечен. Защото всичките си пари давал за книги. Имал всичките стихосбирки на “прокълнатите поети”. Четял с упоение творбите на Стефан Маларме, Франсис Жам и Пол Верлен. Брат му Иван разказва, че поетът четял и когато ходел, и когато почивал. Вечер всички заспивали, а сутринта заварвали брат си осъмнал над книгата. Майката го поощрява и се пита дали няма от това дете да излезе нещо голямо. (Затова Иван Дебелянов моли всеки българин, когато отиде в Копривщица и застане пред хубавия паметник, да й се поклони.) Връзката между майката и сина е по-силна от смъртта Малкият Димчо бозае пет години. Той знаел, че това не подхожда на възрастта му и се срамува. Копривщенки имали за обичай да седят пред портите в празник. Тежката, кована порта на Дебеляновата къща било едно от любимите им места. Димчо, като огладнеел след игри с другарчетата си, търчал при майка си и позасрамен от другите жени, тихичко й казвал: “Мамо, ела вътре – да ти кажа нещо”. В двора той бозаел, а съседките отвън не можели да сдържат смеха си. Тази скромна, но голяма българка, която ражда и отглежда най-нежния вероятно наш поет, трепери до края си над живота му. След Гергьовденската поличба е нащрек. И един летен следобед сърцето й ще се пръсне, когато чува писъка на детето си. Изтърчава на улицата и що да види. Димчо лежи на земята, охка и плаче. От лявото му краче под коляното тече кръв. Мускулът на пищяла му е разкъсан и виси като парцал. Оказва се, че кучето Демир е причината за бедата. Димчо се навел да си вземе паднала ябълка, кучето рекло, че взема камък и уплашено захапва момчето. “Ще му мине като на куче” – успокояват насъбралите се съседи майката и бащата. Димчо куца дълго с вързан крак, а и когато пораства, понякога след умора не стъпва с него като хората. За щастие на майката тя умира преди сина си Смъртта я застига във Враца на 8 октомври 1913 г., където е при дъщеря си. Димчо идва на другия ден след погребението. Просълзява се и казва: “Пак много е живяла, 68 години! Е, това е то човекът! Толкова се труди и хаир не можа да види”. Майката първа усеща, че детето й има Божа дарба. Още в Пловдив, както си играел, сядал и записвал нещо. После прочитал на близките си стихотворение. “Мен стихотворенията ми се плетат отвътре и тъй текат, текат”, споделя по-късно поетът. Понякога, както ядели на масата, Димчо се замислял, ставал и отивал в стаята си да пише. В последните гимназиални класове, преди да се преместят двамата с майка си в София, почнал да събира написаните стихотворения и да ги подрежда като за книга. Известният по-късно проф. Константин Гълъбов по това време също е в Пловдив и също пописва стихчета. Той си спомня за първите Димчови опити, повечето от които са злободневни и малко нещо хумористични. Особено вдъхновение Дебелянов придобивал, ако обърнел някоя чашка. На младини, когато бил под Бакхусовата еуфория, бил шегаджия и веселяк. Няколко години преди смъртта си Дебелянов бил променен. Лесно се напивал и имал тежко и заядливо пиянство. Да не си насреща му. Безпаметен е запоят му след убийството на Елена Петрунова Елена Петрунова, наричана галено Пина, била дъщеря на полковник. Тя била привлекателна, с къдравите си коси и тъмни очи, които сновели закачливо наоколо. Двамата ги запознава Константин Гълъбов на тротоара на ул. “Московска”. Усмивката на Елена и малките трапчинки на бузите пленяват мечтателния поет. Той се влюбва безпаметно в нея. Дебелянов губи ума си още повече, когато е квартирант в къщата на Петрунова. За чувствата й към него малко се знае. Дори някои твърдят, че тя се отнасяла внимателно към Димчовите чувства, но била влюбена в Любомир Владикин, по-късно виден професор по право. През една топла юнска вечер на 1911 г. Дебелянов се среща със съквартиранта си Константин Константинов по “Граф Игнатиев”. Когато стигат до паметника на патриарх Евтимий, виждат, че къщата на Петрунови е цялата осветена. Вътре е Елена, простреляна от баща си, който след това също се гръмва и вече агонизира. Цяла вечер двамата се скитат чак до четвърти километър и осъмват в треволяците. Димчо плаче и повтаря: “Умря една светица” Запоят почва сутринта. Константинов, Дебелянов, Георги Райчев, Йордан Мечкаров и Георги Машев пият целия ден. Страшно пиянство, но Димчо не може да удави мъката си. През цялото време пие, мълчи и плаче. Двамата с Константинов, естествено, повече не могат да живеят в зловещата къща и се преместват на ул. “Венелин”. Там Дебелянов се завързва вечер за леглото, за да не се хвърли от прозореца. В памет на Пина той довършва превода си на еротичния роман “Афродита” от Пиер Луис, който й посвещава: “На една скъпа покойница – обещания дар.” През 1912 г. го извикват в Ихтиман приятелят му Гьончо Белев и неговата съпруга – да го поразтушат и успокоят. Там поетът се залюбва с Лалка Ганчева, златокъдра и синеока учителка, която неочаквано заболява от туберкулоза и умира по-късно. След тази любовна мъка Димчо преживява и други. Меланхолични, романтични, любови на духа, но не и на плътта. Дебелянов ходел в публичен дом Ходел в публичен дом, с приятели, разбира се, където пийвали по чашка. Всички отиват при една и съща хетера. Само Георги Райчев след акта заболява от трипер. Димчо и останалите – не. Което означава, че поетът едва ли е преспал с проститутката. Неговите сърдечни увлечения са толкова различни, твърде далеч от вакхалната плът, която се предлага срещу пари. Когато избухва Първата световна война, Дебелянов се чувства гузен, че не е още на фронта “Не съм спокоен, когато мисля за бъдещия живот, та гледам да забравя и да не мисля за това”, казва той на сестра си Найда. Още по-категоричен е пред приятеля си Димитър Подвързачов: “Чувствам, че няма да се върна вече”. Предчувствията му се сбъдват. Все пак Дебелянов вярва, че може би някой незнаен ангел пазител ще бди над него, когато куршумите запищят на фронта. Брат му Илия пристига да го види там, но Дебелянов вече е мъртъв. “Видях го – хубав, усмихнат, като че ще ми продума”, спомня си по-късно той. Стиховете на Дебелянов обаче и днес се четат. Те има какво да кажат и в днешния забързан век. Петър ВЕЛИЧКОВ