Инж. Георги Козалиев днес...
На тържествата по случай 65-годишнината от победата над хитлерофашизма ветераните от Втората световна война, обкичени с ордени и медали, бяха не просто впечатляваща, но и поучителна гледка. Хората се брояха, разпознаваха, разказваха спомени, споделяха свои болежки, плакаха, смяха се, накрая се разделиха с добри думи и пожелания. До другата среща, на която да дойдат онези, които успеят да я доживеят. Един от 17-те хиляди все още живи герои е и ст.н.с., д-р на техническите науки инж. Георги Николов Козалиев. Мъж, прехвърлил 85 г., с военна стойка, изправен, в добре ушит, излят по поръчка костюм, със забележително добра визия, човек, който видимо не позволява възрастта и проблемите да го сломят, той с охота отговори на моите въпроси.
Г-н Козалиев, моля, разкажете за себе си, какъв беше животът ви преди войната?
- Живот в два века. Роден съм на 17 юли 1924 г. в град Любимец. Бях пето дете в семейството, роден след четири момичета. Две сестри бяха оцелели, но малко съм живял с тях. Когато ме родила, майка ми била на 43 г., това било девет години след раждането на последната ми сестра. Мама ме кърмила цели две години и половина, може би затова съм такъв здрав и як, така жизнен и силен. Завърших свиленградската гимназия, бях асистент на знамето, това тогава беше голяма чест. Живял съм малко със сестрите си, но винаги много сме се обичали. Голямата беше омъжена за директора на прогимназията в Черногорово, Димитровградско. Малката почина неотдавна, тя беше единствената жена с висше образование от Любимец, завърши математика.
Не се съмнявам, че имате много за разказване за военните събития и сражения, но кое остава най-важното толкова десетилетия след победата? Как тръгнахте за фронта и как се върнахте? Какво промени войната у вас?
- Както казват, на война като на война. Това е истински кошмар. Смърт, разрушения... Войната е най-страшното бедствие за хората, измислено от самите хора. Много неща наистина имам за разказване и съм ги написал. Водил съм си дневник от всеки ден на фронта, подготвил съм книга, сега търся издател, спонсори. Смятам, че за младите, а и за следващите поколения е важно да знаят какви сме били и какво сме сторили. Още по-важно е обаче да знаят, че никога не бива да допускат това да се случи. Бях в школата в Горна баня за запасни офицери, фелдфебел школник, оттам ме изпратиха на фронта, а се върнах инвалид с десния крак. Тръгнах по заповед, но и без никакво колебание, никой не знаеше какво ни чака там, България имаше нужда от нас, това беше най-важното. Бях взводен командир на 30-и Шейновски полк. Сражавах се както всички останали. След като изтласкахме германците от Драва-Соболч, на 27 март 1945 г. ме прехвърлиха в Трета балканска дивизия, 11-и полк, командир на втори взвод. По заповед на командването на границата Австрия-Словения ми предадоха 1200 души пленници от 12 народности – германци, австрийци, словаци, унгарци, италианци и т.н. Бях натоварен от командването с велосипед да ида до градчето Еренхаузер (Австрия) и да осигуря до 18 часа на същия ден подслон, храна и всичко останало за пленниците и за войниците, които ги охраняват. С помощта на преводачка успях да осигуря всичко навреме, веднага. Настаниха ни в помещенията на един замък от 18 век, който бил болница на германците. Свързах се със съветския комендант на града, майор от ГПУ – Зелените шапки и с негова заповед станах комендант на временния военнопленнически лагер. Мисията ми свърши с предаването на пленниците в най-близкия лагер. След това се върнах в 30-и Шейновски полк като командир на взвод. На 15 септември 1945 г. бях уволнен поради изтичане на военната ми служба. След войната се върнах в Любимец и въпреки привилегиите, които ми се полагаха, продължих да живея живота си като обикновен човек.
Какво се случи нататък?
- Не ме приеха първата година в университет и станах учител по математика в един клас, после директорът ме назначи да водя две паралелки, в едната беше Стойчо Мазгалов. През 1947 г. ме приеха да уча в Държавната политехника хидроинженерство, след което цял живот работих в напоителните системи. На мое подчинение са били напоителните системи на Тополница, по мой проект, става дума за 1 млн. дка с 60 куб. м в сек. С конкурс ме приеха за научен работник в Института по хидротехника и мелиорации в София, защитих дисертация, станах доктор на техническите науки, явих се на нов конкурс в КНИПИО, бях член на специализирания съвет на ВАК и хоноруван преподавател и накрая се пенсионирах. Взех жената с мен и заминахме за нейното село Дълги дел, Михайловградско. Там си създадох зеленчукова градина за чудо и приказ. Бяхме там допреди няколко години с Елена, но после тя се разболя и се прибрахме в София. Имаме дъщеря и син, една внучка от сина и един внук от дъщерята, радват ни три правнучета. Такъв е животът. С Елена се оженихме през 1951-ва, догодина имаме златна сватба. Ще я празнуваме и вас ще поканим!
Какво мислите за днешната политика, за политиците?
- Какво да ги мисля политиците, те самите достатъчно мислят за себе си, ами за нас не мислят! Бях за СДС, но се разочаровах от тях, после се разочаровах и от Симеон. Радвах се много, когато се роди Симеончо, тогава бях 17-годишен и бях с успех 7! После бях привърженик на Иван Костов и ДСБ, сега и аз не знам към кого по-напред да се привържа и струва ли си.
Стига ли ви пенсията, която получавате? Може би вземате тавана?
- Не, много далеч съм от тавана, 370 лв. пенсия и още 110 лв. добавки като ветеран, стигат ми, жена ми е белодробен инвалид и пенсията й е малка, но парите ни стигат. Не се оплаквам от нищо.
За какво мечтаете и какво пожелавате за себе си, за близките си и за България, за която сте воювали на живот и смърт?
- Много бих се радвал, ако някой от правнуците ми наследи моята професия, винаги съм бил горд с нея, но животът не е такъв, какъвто си го поръчаш. Пожелавам и на себе си, и на близките си да сме живи и здрави и на всички българи също! И дано най-сетне се оправим от пустата криза! Не е невъзможно, особено щом сме в мирно време!
Едно интервю на Надя СТАМБОЛИЕВА
Г-н Козалиев, моля, разкажете за себе си, какъв беше животът ви преди войната?
- Живот в два века. Роден съм на 17 юли 1924 г. в град Любимец. Бях пето дете в семейството, роден след четири момичета. Две сестри бяха оцелели, но малко съм живял с тях. Когато ме родила, майка ми била на 43 г., това било девет години след раждането на последната ми сестра. Мама ме кърмила цели две години и половина, може би затова съм такъв здрав и як, така жизнен и силен. Завърших свиленградската гимназия, бях асистент на знамето, това тогава беше голяма чест. Живял съм малко със сестрите си, но винаги много сме се обичали. Голямата беше омъжена за директора на прогимназията в Черногорово, Димитровградско. Малката почина неотдавна, тя беше единствената жена с висше образование от Любимец, завърши математика.
Не се съмнявам, че имате много за разказване за военните събития и сражения, но кое остава най-важното толкова десетилетия след победата? Как тръгнахте за фронта и как се върнахте? Какво промени войната у вас?
- Както казват, на война като на война. Това е истински кошмар. Смърт, разрушения... Войната е най-страшното бедствие за хората, измислено от самите хора. Много неща наистина имам за разказване и съм ги написал. Водил съм си дневник от всеки ден на фронта, подготвил съм книга, сега търся издател, спонсори. Смятам, че за младите, а и за следващите поколения е важно да знаят какви сме били и какво сме сторили. Още по-важно е обаче да знаят, че никога не бива да допускат това да се случи. Бях в школата в Горна баня за запасни офицери, фелдфебел школник, оттам ме изпратиха на фронта, а се върнах инвалид с десния крак. Тръгнах по заповед, но и без никакво колебание, никой не знаеше какво ни чака там, България имаше нужда от нас, това беше най-важното. Бях взводен командир на 30-и Шейновски полк. Сражавах се както всички останали. След като изтласкахме германците от Драва-Соболч, на 27 март 1945 г. ме прехвърлиха в Трета балканска дивизия, 11-и полк, командир на втори взвод. По заповед на командването на границата Австрия-Словения ми предадоха 1200 души пленници от 12 народности – германци, австрийци, словаци, унгарци, италианци и т.н. Бях натоварен от командването с велосипед да ида до градчето Еренхаузер (Австрия) и да осигуря до 18 часа на същия ден подслон, храна и всичко останало за пленниците и за войниците, които ги охраняват. С помощта на преводачка успях да осигуря всичко навреме, веднага. Настаниха ни в помещенията на един замък от 18 век, който бил болница на германците. Свързах се със съветския комендант на града, майор от ГПУ – Зелените шапки и с негова заповед станах комендант на временния военнопленнически лагер. Мисията ми свърши с предаването на пленниците в най-близкия лагер. След това се върнах в 30-и Шейновски полк като командир на взвод. На 15 септември 1945 г. бях уволнен поради изтичане на военната ми служба. След войната се върнах в Любимец и въпреки привилегиите, които ми се полагаха, продължих да живея живота си като обикновен човек.
Какво се случи нататък?
- Не ме приеха първата година в университет и станах учител по математика в един клас, после директорът ме назначи да водя две паралелки, в едната беше Стойчо Мазгалов. През 1947 г. ме приеха да уча в Държавната политехника хидроинженерство, след което цял живот работих в напоителните системи. На мое подчинение са били напоителните системи на Тополница, по мой проект, става дума за 1 млн. дка с 60 куб. м в сек. С конкурс ме приеха за научен работник в Института по хидротехника и мелиорации в София, защитих дисертация, станах доктор на техническите науки, явих се на нов конкурс в КНИПИО, бях член на специализирания съвет на ВАК и хоноруван преподавател и накрая се пенсионирах. Взех жената с мен и заминахме за нейното село Дълги дел, Михайловградско. Там си създадох зеленчукова градина за чудо и приказ. Бяхме там допреди няколко години с Елена, но после тя се разболя и се прибрахме в София. Имаме дъщеря и син, една внучка от сина и един внук от дъщерята, радват ни три правнучета. Такъв е животът. С Елена се оженихме през 1951-ва, догодина имаме златна сватба. Ще я празнуваме и вас ще поканим!
Какво мислите за днешната политика, за политиците?
- Какво да ги мисля политиците, те самите достатъчно мислят за себе си, ами за нас не мислят! Бях за СДС, но се разочаровах от тях, после се разочаровах и от Симеон. Радвах се много, когато се роди Симеончо, тогава бях 17-годишен и бях с успех 7! После бях привърженик на Иван Костов и ДСБ, сега и аз не знам към кого по-напред да се привържа и струва ли си.
Стига ли ви пенсията, която получавате? Може би вземате тавана?
- Не, много далеч съм от тавана, 370 лв. пенсия и още 110 лв. добавки като ветеран, стигат ми, жена ми е белодробен инвалид и пенсията й е малка, но парите ни стигат. Не се оплаквам от нищо.
За какво мечтаете и какво пожелавате за себе си, за близките си и за България, за която сте воювали на живот и смърт?
- Много бих се радвал, ако някой от правнуците ми наследи моята професия, винаги съм бил горд с нея, но животът не е такъв, какъвто си го поръчаш. Пожелавам и на себе си, и на близките си да сме живи и здрави и на всички българи също! И дано най-сетне се оправим от пустата криза! Не е невъзможно, особено щом сме в мирно време!
Едно интервю на Надя СТАМБОЛИЕВА
