МУЗИ
• ^Тодор Живков задраска името ми в списък за награди^, спомня си авторът на ^Ода за СССР^
• ^Страдам като куче, че жена ми почина^, горестно признава Орлинов

Орлин Орлинов е роден на 7 ноември 1931 г. в София в семейството на известния писател, драматург и общественик Орлин Василев (1904 - 1977). Завършил е гимназия в столицата и школата за запасни офицери към Военното училище във Велико Търново. За първи път печата през 1950 г. Бил е главен редактор на сп. “Български воин” и в. “Стършел”, очеркист във врачанския всекидневник “Отечествен зов” и драматург на Врачанския, Сатиричния и Народния театър. Автор е на много книги със стихове и поеми за възрастни и деца, на сатирични творби и на комедията “Фаталната депеша”. Сценарист е на 3-серийния телевизионен филм “Чичовци” по Иван Вазов и либретист на операта “Тревога” от Александър Райчев по едноименната пиеса на О. Василев.

“За да ти хареса една жена, трябва, както казваше баща ми, “да кацне птичето на рамото ти и да пропее”. Като я видиш, като е с тебе, да ти е хубаво, да я обичаш, да я желаеш, да ти е добре на ръцете, на кожата, на тялото - на всичко. Презирам новото време с тези приказки за секса, че той не бил любов. Ако мога, бих удушил този, който е измислил тази глупост. Сексът върви с любовта и който каже друго, лъже”, твърди поетът, който сега тъжи за наскоро починалата си съпруга и е баща на две дъщери и дядо на три внучки - Орлина, Никол и Индия.
“С жена ми д-р Сталактита Ахилеева Клайчева живяхме 53 години и много се обичахме - разказва той. - На нея съм посветил стихотворението си “Невидима”, което е включено в новата ми книга. То започва така: “Сега по-близо си до мен, сега, когато уж те няма. И стаята е тъй голяма, домът ми - като храм студен.”
Сега децата ми признават, че тя им казала: “Щом живея с поет, ще търпя всички негови прищевки, глупости и изневери и ще си гледам децата и дома (разбира се, не в унизителния, еснафски смисъл). Той е млад и трябва да изживее всичко.” Сигурно я е боляло заради моите щуротии, но тя най-добре ме разбираше и аз всеки път се връщах при нея спокоен като в залив.”
- Да разбирам ли, че сте й изневерявали?
- О, да. Защото в жените, с които съм бил, откривах допълнителни багри към ежедневието си. И всичките съм ги обичал и възпявал. Но никога не ми е минавало през главата да оставя съпругата си. Връщам се в дома си и съм пак неин. Никога не се появи друга, която да я замени. Освен това двамата преживяхме една трагедия. Аз бях най-щастливият баща - имах син и две дъщери, но синът ми загина. Беше само на 5 годинки, когато в най-безводния град на България - Враца, падна в една шахта и се удави.
- Споделяте ли твърдението, че мъжът избира за спътник в живота си жената, която напомня майка му?
- Почти съм склонен да го споделя. Това става подсъзнателно. Орисията ме свърза с любяща съпруга, предана, отзивчива, бих казал дори жертвоготовна. Затова сега страдам като куче, че я няма.
- Да, но нали Пушкин казва, че на любовта всички възрасти са покорни?
- В едно от новите си стихотворения се питам: “Ще ме обичаш ли, когато дойде есен, когато оголея като клон?… Ще ме обичаш ли, когато вече няма да тлее въгленче дори под пепелта?” Вече го няма мускетарят, няма го любовникът.Но още има въгленче под пепелта. Има го нежното докосване, нежната близост, която се оказва не по-малко интересна от бурната страст. Сега са много повече възможните чучурчета на насладата. Защото са нетипични и непознати за мен. Когато навремето майка ми почина, баща ни ни събра и ни каза: ^Разберете ме, не мога да живея сам.^ И ние проявихме пълно разбиране.
- Колко брака имаше Орлин Василев?
- След този още три.
- Отдавна нищо не сте публикували, лирата ви сякаш замлъкна. Коя е причината за това мълчание?
- Не, не съм престанал да пиша. Ето ръкописа на новата ми книга “Думи за огрев”, но си стои така. Не мога да я издам, тъй като нямам толкова пари.
- Поетът е човек със силно изострени сетива. Кое във всекидневието може да убие поезията?
- На първо място самото всекидневие.
- Защо? Времето, в което живеем, никак не е скучно, пък и вече няма цензура.
- Няма цензура, но няма вик отвътре. Няма кауза, няма крайна цел.
- Отказахте ли се от вашата партия, на която десетилетия бяхте предан воин?
- Не, но тя не се сеща за мен. БСП няма нужда от мен, от моите знания, от моето мнение.
- Защо? Мнозина ваши колеги бързо пренастроиха лирата си и сега пак са на върха. Четкате, когото трябва, обявявате го за най-големия съвременен писател и той публикува работите ви.
- Бива си ги, бива си ги някои хора. Но аз не умея и не искам да съм като тях. Наскоро аз, глупакът, наивникът, послушах мои близки и изпратих пет хубави според мен стихотворения за литературния конкурс на в. “Труд” “Златен ланец”. Нито ги поместиха, нито пък някой ми се обади да каже две думи.
- Преброихте ли през тези години истинските си приятели?
- Преброих ги. Никой не остана. Преди бяха двама - един композитор и един поет, с които бяхме приятели от деца. Единият на 16 ноември, другият на 19 ноември 1989-а ми казаха: “Адио, приятелю!” Уплашиха се да не би присъствието ми да попречи на тяхната кариера.
- През 1953 г., едва 22-годишен, публикувате книгата си “Първи стихотворения”. Баща ви, който е бил пословично критичен както към другите, така и към собственото си творчество, окуражи ли ви или ви ли посъветва да не бързате?
- Не, нищо не ми каза, защото аз си вървях по своя пътека. Аз съм може би единственият в света син на писател с цветущо обществено положение тогава, който беше скъсан и не можа да вземе диплом във Втора мъжка гимназия в София. При това директор на гимназията беше писател - Димитър Ангелов. Дадоха ми т. нар. Образец 2, без право да следвам в университета. Понеже не можах да реша задачите, написах поема за числата, която според мен не беше никак лоша. Писаха ми, не 2, а 0. Баща ми, който никога не се е бъркал в живота ми, каза: “Сине, слагай торбицата на рамо и тръгвай!” Къде? И аз не знаех. Майка ми не го спря. Тръгнах и станах миньор в свогенските мини, след това - работник в Локомотивно-вагонния завод в София, после - очеркист без заплата на в. “Литературен фронт” в Родопите, и накрая - офицер. Изпратих една поема до сп. “Български воин”, която главният редактор ген. Александър Гетман хареса и ме повика да разговаря с мен. Така попаднах под крилото му и вървях с него до последно. Особено щастливи за мен бяха годините, през които работих с Гетман в операта и Народния театър.
- За младите читатели името му нищо не говори, а, доколкото знам, той е бил доста дейна и колоритна личност. Бихте ли разказали някоя любопитна случка?
- В началото на 70-те години Софийската опера беше на гастроли в Мадрид. През големия антракт между второ и трето действие на “Хованщина”, който там трае цял час, бъдещият крал Хуан Карлос ни покани и по време на разговора попита Гетман, който беше шеф на операта и Народния театър: “Господин Гетман, защо директор на операта трябва да бъде генерал?” И знаете ли какво му отговори нашият човек със селския си, беглежки ум: “Вие какво искате, Ваше величество, полковник ли да бъде?” Хуан Карлос много се смя и повика журналистите да им разкаже случката. Триумфът на нашата опера в чужбина продължи няколко години. И когато вече превзехме почти целия свят и остана да покорим и Америка, секретарят по идеологията на ЦК на БКП Венелин Коцев ни извика и каза: “Стига сте забавлявали богаташите и ония с папийонките, Народната опера е, за да пее за работническата класа.” Точно тогава вървеше и големият ремонт на Народния театър и Гетман имаше големи грижи и неприятности около него. Даже го съдиха за това, че е направил малката сцена на театъра с пари за ремонта. На всичко отгоре той има неблагоразумието да отиде при своя приятел Янко и да му каже да прати на някое по-спокойно място дъщеря си Людмила, защото много се товарела и много се преуморявала. Гетман беше много чувствителен и раним човек и не издържа. На 50-годишнината на Павел Матев получи инфаркт и умря в Стара Загора.
- През 1969 г. ви правят лауреат на най-високата награда по онова време - Димитровската. Какъв беше конкретният повод за това отличие?
- Моята “Ода за СССР”.
- По поръчка ли я написахте?
- Ако сега ме попитате, защо съм написал “Ода за СССР” - не мога да кажа. Никой не ми е поръчвал. Написах я на едни дъх една нощ при една жена. Бях запален по живота, защото вярвах в една идея. Е, претърпях крушение! Тежко го преживях. Тези, които ставаха на крака и виеха, сега се спотаиха като плъхове, артистите, дето с моите оди и стихове вили вдигнаха - онемяха.
- Вие не бяхте ли един от любимците на Тодор Живков?
- Не, бях вътре в кръга, но не станах негов любимец. Генерал Кашев, който беше шеф на охраната му, ми разказа, че когато поднесли на Живков списъка на групата писатели, които да получат сребърни белгийски ловни пушки, като стигнал до мен, той ме задраскал със зеления флумастер.
- Да, но в своите “Задочни репортажи от България” Георги Марков разказва как вие заедно с други свои колеги сте му били специални гости в Царска Бистрица и как сте му се подмазвали.
- В неговите писания тази история е описана абсолютно невярно. Когато пристигнахме там аз, Любомир Левчев, Светлин Русев, Златка Дъбова и Анастас Стоянов, още от вратата ехтеше смях. До камината седяха Тодор Живков и Джери Марков, който му разказваше вицове, и двамата се заливаха от смях. Не знам защо беше отишъл преди нас. Вечеряхме и накрая Живков рече: “А сега кажете по едно стихотворение.” Издекламирах стихотворението си за един коминджия - Йосиф Ваклинов, който все строи нависоко и все гледа отвисоко. Това беше всичко. Нямаше никакво подмазване. Тук ще кажа в скоби, че съм написал много стихотворения с работническа тематика. Изпитвам ужас от литературщината, от измисленото, от подражанието. Така се опиянявах от радостта, че България строи пътища и заводи, че написах цяла книга за Първа атомна. Възхищавах се на онова, което работниците изграждат. За съжаление те излязоха по-слаби от молците, които сега разяждат чергата.
- Били сте главен редактор на в. “Стършел” и освен това в много от произведенията си от ония години бичувате моралната и нравствена пошлост на някои свои съвременници. Имали ли сте си неприятности?
- Не, ще излъжа, ако кажа, че съм имал неприятности. Господ ли ме е пазил, не знам. Докато баща ми си навлече гнева и пострада.
- През 1959 г. в Бургаския театър се играе пиесата “Заровено слънце” от Орлин Василев, постановка на Вили Цанков и Леон Даниел. Тогава в. “Работническо дело” излиза с унищожителна рецензия, в която баща ви е обвинен за това, че е “изопачил образа на българския болшевик и е представил нашата социалистическа действителност омърлушена, обезверена, в немощна безизходица”. Какво се случи с Орлин Василев след тази рецензия?
- Просто престана да пише и отиде да живее във врачанското село Кунино, където чоплеше в градината. Преживя крушение на идеала, в който вярваше.
- Следите ли днешната поезия, какво мислите за нея?
- Общо взето съм в курса на нещата. Днешната поезия според мен страда от един недъг: всички стихотворения са много добре написани, но го няма Едното стихотворение. Няма го Вапцаровият фермент - да прокълнеш нещо, да възвеличаеш нещо, да помечтаеш за нещо. Всичко върви равно и констативно. Всяка година излизат стотици книги. Ниагара от поезия!

Едно интервю на Венелин МИТЕВ