24 Февр. 2010, 15:18
6807 прочита
4 коментара
Оцелях в лагерите на смъртта и успях в Америка, но се върнах в България.
<i>Борислав Зарев е един от малцината оцелели лагерници в Белене. В лагера той влиза още преди да навърши 30 г. Арестуван е при т. нар. хулиганска акция - част от милиционерския произвол по времето на Тодор-Живковия режим. Сред столичната бохема красивият мъж е известен като Боби Шулц. Той самият не може да изброи колко красавици е имал в живота си, но по ирония на съдбата днес е сам и без наследници. След лагера бяга в САЩ и се замогва. Но се разболява и решава да се върне в България, след като вече е изпълнил детската си мечта - бял кадилак. <br />
<br />
Репортер на “ШОУ” имаше късмета да се срещне с Боби, който наскоро е опериран в Правителствена болница и не напуска дома си, но не е изгубил жизнеността си и вкуса към живота. На вратата ни посреща икономката му. </i><br />
<br />
<b>................................................<br />
- Мистър Боби, благодаря, че ни приехте, макар и болен и въпреки че сте отказали на други вестници. Апартаментът ви е чудесен. Виждам, че и барът ви е зареден с няколко вида уиски, ама пури не виждам нещо...<br />
</b>- О, моето момиче, разсипах си здравето с тютюна, понякога не мога да дишам. Получих хроничен бронхит. Но пък си поживях добре. Ето, виждаш какво стана с Боби Шулц след операцията от преплитане на червата. Анусът ми е изваден отпред, казва се “анус претер”.<br />
<br />
<b>- Но това не ви пречи да се усмихвате.</b><br />
- На това се научих в САЩ, но и много съм видял и преживял. Лагерите на Мирчо Спасов бяха нещо страшно! След като минеш през ада, защо да не си създадеш свой рай. Иначе защо си живял, както се пее в една песен.<br />
<b><br />
- Как попаднахте в Белене, на страховития остров Персин?</b><br />
- Съвсем неочаквано. Тогава животът ме искаше, имах пари. Бях фотограф. Много сръчен бях и ме търсеха. Занимавах се с частна търговия на западни стоки, което тогава беше забранено. Закопчаха ме при т. нар. “хулиганска акция”.<br />
<br />
<b>- Хулиган ли бяхте?</b><br />
- Какъв хулиган, само бонвиван! Но тези акции бяха измислени, за да арестуват неудобни хора. Заключиха ме с белезниците в дома ми на ул. “Гочо Гопин” през зимата на 1958 г. Закараха ме в Пети участък, а след това заедно с други “колеги” ни натовариха на конски вагони и хайде в Белене! През цялото време ни биха с тояги. Мене – най-много. Защото носех бомбе. Те ми викат: “Свали го, гнил елемент”, а пък аз: “Господа, няма. Това ми е авторитетът!” А истината е, че ми беше студено в края на януари. Вбеси ги и английското ми пардесю. После тръгнахме към остров Персин по един понтонен мост и сред едни млади тополки. Пак ме пребиха хората на Мирчо Спасов, този път, защото съм газил нежните им тополки.<br />
<br />
<b>- Как оживяхте след толкова бой?</b><br />
- С инат, надежда и американска мечта. Като пристигнахме в лагера с предупредителни табели, че се стреля, <br />
<br />
<span style="color: #800000"><b>ни съблякоха голи в минусовите температури. <br />
</b></span><br />
Какво нещо е човекът - мобилизира си организма, за да оцелее. Не се разболях. Дадоха ми един чувал, напълнен със слама, и ме вкараха в една барака с 500 души, дето трябваше да се влиза в противогаз. На всеки се полагаше място от 40 см - хайде легни, де! Спиш прав. Нормата ми беше да изкопая и пренеса 4 кубика пръст дневно за дигите на Дунав. Който не си изпълни нормата, копае и през нощта. Храната беше боб и леща, свинските уши бяха деликатес, но не знам да са хранили свинете с хора, както се говореше. Все пак милиционерите не бяха канибали, а те хранеха прасетата и ядяха от месото им. <br />
<br />
<b>- Жестоки ли бяха надзирателите? Мирчо Спасов биеше ли лагерниците?</b><br />
- Надзирателите бяха милиционери. Наказани милиционери, като нас. Не бяха добри хора, но помня един бай Пантелей, само се правеше, че ни бие. Стреляха по бегълците. Никога няма да забравя двама “колеги” – Ханда Хунда и Водния дух. Какво стана с тях, не знам. Освобождаваха ни на етапи, когато започнаха да закриват лагерите. Аз престоях 14 месеца. Бях кожа и кости. Мирчо Спасов идваше при лагеристите, но само при онези, които трябваше да ги разстрелят, да изчезнат. Част от хората, които бяха с мене, ги преместиха в Ловешкия лагер. Ние още тогава разбрахме, че това е място за ликвидация, <br />
<br />
<span style="color: #800000"><b>убиваха ги като кучета. Никого от тях повече не видях. <br />
</b></span><br />
Така убиха и Боян Михайлов, тенисмен, когото повикаха от спортен лагер в Русия, за да го пратят в концлагера. През 1959 г. закриха Персин и Белене.<br />
<br />
<b>- Вие успяхте ли да си намерите работа или останахте “враг на народа”? </b><br />
- Е, намерих си. Станах шофьор на самосвал, но и това ме устройваше, докато не ме изселиха в Бобов дол. Това беше следващата акция след “хулиганската”, наричаше се изселническа. С мене изхвърлиха от София и известните по онова време бохеми Къти, Суяка.<br />
<br />
<b>- Тодор Живков твърдеше, че не знаел нищо за тези безчинства.</b><br />
- Знаеше много добре, познавах хора, близки до него, които ми „снасяха”. Край него бяха най-големите изедници, селяни, идиоти. В крайна сметка реших да избягам и го направих. На 32 г. избягах през Югославия. Тогава имаше събори на Гюешево. Разрешени събори, свиждания за разделени семейства. Чупих се от събора в 14 ч., няма да чакам да затворят границата, я! <br />
<br />
Качи ме на автостоп едно момче от Скопие. Излъгах го, че съм турист. Купих си билет за Любляна и оттам право в Триест, в лагер за бежанци и емигранти. Беше през 1963 г. В лагера ме разследваха да не съм български контраразузнавач. После ми предложиха убежище по избор – Швеция, Австралия, Нова Зеландия, САЩ. Избрах Щатите – сигурна държава с добри закони и възможности за работа.<br />
<br />
<b>- Хубава, хубава, ама там убиха миналата седмица Славка Найденова, сестрата на разстреляния бос Илия Павлов.</b><br />
- Там често стават битови драми. А това, че е сестра на бос, мисля, че няма нищо общо с тази трагедия. И какви са тези босове, дето са се навъдили тука, бе? Аз толкова години бачкам в САЩ и пак не смятам, че съм богат. Какви са тези скъпи коли тук - минах през толкова препятствия да събера пари за хубав кадилак, а тука младоци карат бентлита!<br />
<br />
<b>- Как се устроихте в САЩ?</b><br />
- Трудно. Отидох, без да знам език, без никакви пари. Мой познат ме приюти за 10-15 дни. Намерих си работа в заводите “Фолксваген”. Бях монтьор 6 г. Заплатата ми беше 90 долара седмично.<br />
<br />
<b>- Това е малко...</b><br />
- Да, но тогава доларът беше стабилен и за 10 долара си пълниш хладилника за седмица. Купих си после собствено такси и така започнах с таксиметровия бизнес. Возех с крайслери. Не исках да забогатявам, никога не съм бил алчен и не станах такъв. Но като работиш добре, имаш и пари. Не желаех да си купя жилище. Мечтата ми беше един ден да се върна в България. Затова не се и обвързах с чужденка, въпреки че край мен пърхаха доста красавици. Винаги съм живял в Манхатън и в Куинс и съм черпел на корем. Нас, българите, по това ни познават. Всеки е някакъв чешит. Имах един приятел Комара, играеше много комар. Той беше портиер на прочутото и скъпо Пето авеню, в частен хотел, в който отсядаше Джаки Кенеди, жената на президента. Та той трябваше да разпери чадър на гостенката, като вали дъжд. <br />
<br />
<span style="color: #800000"><b>Ама вместо над нея, той го отворил над себе си. </b></span><br />
<br />
Питали го защо и той рекъл: „Че тя с какво е по-важна от мене, не ща да си мокря хубавата униформа и прическа”. След скандала си хвърли американския паспорт, но все пак получи накрая 150 долара социална пенсия. Тогава ние, българите емигранти, много се събирахме и помагахме на всеки новодошъл. Сега не е така. Но пък по онова време бяхме малцина, границата се пазеше зорко и пиле не можеше да прехвръкне. Наричаха ни Лъки - “късметлии”. През 1971 г. получих и гражданство и сега съм американски гражданин, с което се гордея.<br />
<br />
<b>- Като ви гледам, живеете доста добре в България.</b><br />
- Да, ама защото от Вашингтон ми изпращат пенсията всеки месец и всичките ми авоари са в щатски банки. Тук не искам да държа нищо, чувам разни обезпокоителни неща за банките. Прочетох ги и във вашия вестник. Като се върнах тук, нямах вече никакви имоти и си купих този апартамент на ул. “Граф Игнатиев”, донесох си „Крайслер” от 1935 г. и бял „Кадилак”. Сега не мога да ги карам. Стоят си на паркинг до стадион “Левски” и хората ми ги пазят.<br />
<br />
<span style="color: #800000"><b>Ако нямах тези пари, досега щях да съм мъртъв. <br />
</b></span><br />
Получих перитонит, преплитане на червата. Оперираха ме в Правителствена болница срещу 10 000 евро. Ами ако ги нямах?! В Америка ми махнаха жлъчката безплатно. Сега тук ще закриват болници в малките градове. Сбъркана работа. Още 100 години ще сме сбъркани, защото децата и внуците на онези, които тормозеха нас, днес пак са в летяща позиция. Властта в администрацията се предава по наследство. Но ще устоим и на това.<br />
<br />
<b>Едно интервю на Ваня ПАНОВА</b><br />
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
OЩЕ ОТ РУБРИКАТА
Ретро
Скулпторката Диана-Мария Райнова: Баща ми беше приятел с Пикасо и Пол Елюар
01 Ноем. 2016, 11:18
Ретро
Топархиварят Марин Караиванов: Тодор Живков на два пъти се опитва да продаде България на руснаците
12 Окт. 2016, 14:04
4 Коментара: