Оцелях в лагерите на смъртта и успях в Америка, но се върнах в България.
<i>Борислав Зарев е един от малцината оцелели лагерници в Белене. В лагера той влиза още преди да навърши 30 г. Арестуван е при т. нар. хулиганска акция - част от милиционерския произвол по времето на Тодор-Живковия режим. Сред столичната бохема красивият мъж е известен като Боби Шулц. Той самият не може да изброи колко красавици е имал в живота си, но по ирония на съдбата днес е сам и без наследници. След лагера бяга в САЩ и се замогва. Но се разболява и решава да се върне в България, след като вече е изпълнил детската си мечта - бял кадилак. <br /> <br /> Репортер на &ldquo;ШОУ&rdquo; имаше късмета да се срещне с Боби, който наскоро е опериран в Правителствена болница и не напуска дома си, но не е изгубил жизнеността си и вкуса към живота. На вратата ни посреща икономката му. </i><br /> <br /> <b>................................................<br /> - Мистър Боби, благодаря, че ни приехте, макар и болен и въпреки че сте отказали на други вестници. Апартаментът ви е чудесен. Виждам, че и барът ви е зареден с няколко вида уиски, ама пури не виждам нещо...<br /> </b>- О, моето момиче, разсипах си здравето с тютюна, понякога не мога да дишам. Получих хроничен бронхит. Но пък си поживях добре. Ето, виждаш какво стана с Боби Шулц след операцията от преплитане на червата. Анусът ми е изваден отпред, казва се &ldquo;анус претер&rdquo;.<br /> <br /> <b>- Но това не ви пречи да се усмихвате.</b><br /> - На това се научих в САЩ, но и много съм видял и преживял. Лагерите на Мирчо Спасов бяха нещо страшно! След като минеш през ада, защо да не си създадеш свой рай. Иначе защо си живял, както се пее в една песен.<br /> <b><br /> - Как попаднахте в Белене, на страховития остров Персин?</b><br /> - Съвсем неочаквано. Тогава животът ме искаше, имах пари. Бях фотограф. Много сръчен бях и ме търсеха. Занимавах се с частна търговия на западни стоки, което тогава беше забранено. Закопчаха ме при т. нар. &ldquo;хулиганска акция&rdquo;.<br /> <br /> <b>- Хулиган ли бяхте?</b><br /> - Какъв хулиган, само бонвиван! Но тези акции бяха измислени, за да арестуват неудобни хора. Заключиха ме с белезниците в дома ми на ул. &ldquo;Гочо Гопин&rdquo; през зимата на 1958 г. Закараха ме в Пети участък, а след това заедно с други &ldquo;колеги&rdquo; ни натовариха на конски вагони и хайде в Белене! През цялото време ни биха с тояги. Мене &ndash; най-много. Защото носех бомбе. Те ми викат: &ldquo;Свали го, гнил елемент&rdquo;, а пък аз: &ldquo;Господа, няма. Това ми е авторитетът!&rdquo; А истината е, че ми беше студено в края на януари. Вбеси ги и английското ми пардесю. После тръгнахме към остров Персин по един понтонен мост и сред едни млади тополки. Пак ме пребиха хората на Мирчо Спасов, този път, защото съм газил нежните им тополки.<br /> <br /> <b>- Как оживяхте след толкова бой?</b><br /> - С инат, надежда и американска мечта. Като пристигнахме в лагера с предупредителни табели, че се стреля, <br /> <br /> <span style="color: #800000"><b>ни съблякоха голи в минусовите температури. <br /> </b></span><br /> Какво нещо е човекът - мобилизира си организма, за да оцелее. Не се разболях. Дадоха ми един чувал, напълнен със слама, и ме вкараха в една барака с 500 души, дето трябваше да се влиза в противогаз. На всеки се полагаше място от 40 см - хайде легни, де! Спиш прав. Нормата ми беше да изкопая и пренеса 4 кубика пръст дневно за дигите на Дунав. Който не си изпълни нормата, копае и през нощта. Храната беше боб и леща, свинските уши бяха деликатес, но не знам да са хранили свинете с хора, както се говореше. Все пак милиционерите не бяха канибали, а те хранеха прасетата и ядяха от месото им. <br /> <br /> <b>- Жестоки ли бяха надзирателите? Мирчо Спасов биеше ли лагерниците?</b><br /> - Надзирателите бяха милиционери. Наказани милиционери, като нас. Не бяха добри хора, но помня един бай Пантелей, само се правеше, че ни бие. Стреляха по бегълците. Никога няма да забравя двама &ldquo;колеги&rdquo; &ndash; Ханда Хунда и Водния дух. Какво стана с тях, не знам. Освобождаваха ни на етапи, когато започнаха да закриват лагерите. Аз престоях 14 месеца. Бях кожа и кости. Мирчо Спасов идваше при лагеристите, но само при онези, които трябваше да ги разстрелят, да изчезнат. Част от хората, които бяха с мене, ги преместиха в Ловешкия лагер. Ние още тогава разбрахме, че това е място за ликвидация, <br /> <br /> <span style="color: #800000"><b>убиваха ги като кучета. Никого от тях повече не видях. <br /> </b></span><br /> Така убиха и Боян Михайлов, тенисмен, когото повикаха от спортен лагер в Русия, за да го пратят в концлагера. През 1959 г. закриха Персин и Белене.<br /> <br /> <b>- Вие успяхте ли да си намерите работа или останахте &ldquo;враг на народа&rdquo;? </b><br /> - Е, намерих си. Станах шофьор на самосвал, но и това ме устройваше, докато не ме изселиха в Бобов дол. Това беше следващата акция след &ldquo;хулиганската&rdquo;, наричаше се изселническа. С мене изхвърлиха от София и известните по онова време бохеми Къти, Суяка.<br /> <br /> <b>- Тодор Живков твърдеше, че не знаел нищо за тези безчинства.</b><br /> - Знаеше много добре, познавах хора, близки до него, които ми &bdquo;снасяха&rdquo;. Край него бяха най-големите изедници, селяни, идиоти. В крайна сметка реших да избягам и го направих. На 32 г. избягах през Югославия. Тогава имаше събори на Гюешево. Разрешени събори, свиждания за разделени семейства. Чупих се от събора в 14 ч., няма да чакам да затворят границата, я! <br /> <br /> Качи ме на автостоп едно момче от Скопие. Излъгах го, че съм турист. Купих си билет за Любляна и оттам право в Триест, в лагер за бежанци и емигранти. Беше през 1963 г. В лагера ме разследваха да не съм български контраразузнавач. После ми предложиха убежище по избор &ndash; Швеция, Австралия, Нова Зеландия, САЩ. Избрах Щатите &ndash; сигурна държава с добри закони и възможности за работа.<br /> <br /> <b>- Хубава, хубава, ама там убиха миналата седмица Славка Найденова, сестрата на разстреляния бос Илия Павлов.</b><br /> - Там често стават битови драми. А това, че е сестра на бос, мисля, че няма нищо общо с тази трагедия. И какви са тези босове, дето са се навъдили тука, бе? Аз толкова години бачкам в САЩ и пак не смятам, че съм богат. Какви са тези скъпи коли тук - минах през толкова препятствия да събера пари за хубав кадилак, а тука младоци карат бентлита!<br /> <br /> <b>- Как се устроихте в САЩ?</b><br /> - Трудно. Отидох, без да знам език, без никакви пари. Мой познат ме приюти за 10-15 дни. Намерих си работа в заводите &ldquo;Фолксваген&rdquo;. Бях монтьор 6 г. Заплатата ми беше 90 долара седмично.<br /> <br /> <b>- Това е малко...</b><br /> - Да, но тогава доларът беше стабилен и за 10 долара си пълниш хладилника за седмица. Купих си после собствено такси и така започнах с таксиметровия бизнес. Возех с крайслери. Не исках да забогатявам, никога не съм бил алчен и не станах такъв. Но като работиш добре, имаш и пари. Не желаех да си купя жилище. Мечтата ми беше един ден да се върна в България. Затова не се и обвързах с чужденка, въпреки че край мен пърхаха доста красавици. Винаги съм живял в Манхатън и в Куинс и съм черпел на корем. Нас, българите, по това ни познават. Всеки е някакъв чешит. Имах един приятел Комара, играеше много комар. Той беше портиер на прочутото и скъпо Пето авеню, в частен хотел, в който отсядаше Джаки Кенеди, жената на президента. Та той трябваше да разпери чадър на гостенката, като вали дъжд. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><b>Ама вместо над нея, той го отворил над себе си. </b></span><br /> <br /> Питали го защо и той рекъл: &bdquo;Че тя с какво е по-важна от мене, не ща да си мокря хубавата униформа и прическа&rdquo;. След скандала си хвърли американския паспорт, но все пак получи накрая 150 долара социална пенсия. Тогава ние, българите емигранти, много се събирахме и помагахме на всеки новодошъл. Сега не е така. Но пък по онова време бяхме малцина, границата се пазеше зорко и пиле не можеше да прехвръкне. Наричаха ни Лъки - &ldquo;късметлии&rdquo;. През 1971 г. получих и гражданство и сега съм американски гражданин, с което се гордея.<br /> <br /> <b>- Като ви гледам, живеете доста добре в България.</b><br /> - Да, ама защото от Вашингтон ми изпращат пенсията всеки месец и всичките ми авоари са в щатски банки. Тук не искам да държа нищо, чувам разни обезпокоителни неща за банките. Прочетох ги и във вашия вестник. Като се върнах тук, нямах вече никакви имоти и си купих този апартамент на ул. &ldquo;Граф Игнатиев&rdquo;, донесох си &bdquo;Крайслер&rdquo; от 1935 г. и бял &bdquo;Кадилак&rdquo;. Сега не мога да ги карам. Стоят си на паркинг до стадион &ldquo;Левски&rdquo; и хората ми ги пазят.<br /> <br /> <span style="color: #800000"><b>Ако нямах тези пари, досега щях да съм мъртъв. <br /> </b></span><br /> Получих перитонит, преплитане на червата. Оперираха ме в Правителствена болница срещу 10 000 евро. Ами ако ги нямах?! В Америка ми махнаха жлъчката безплатно. Сега тук ще закриват болници в малките градове. Сбъркана работа. Още 100 години ще сме сбъркани, защото децата и внуците на онези, които тормозеха нас, днес пак са в летяща позиция. Властта в администрацията се предава по наследство. Но ще устоим и на това.<br /> <br /> <b>Едно интервю на Ваня ПАНОВА</b><br />