Посветил съм се на работата си, обичам я и на нея дължа това, което съм, признава 90-годишният хирург
<i>Профeсор&nbsp;Станко Киров е роден на 24 януари 1920 година&nbsp;в село&nbsp;Вълчи дол, Варненско. Практикува от 1944 г.&nbsp;Първи у нас въвежда щадящата мамектомия при рак на млечната жлеза. Той е създател и ръководител (1984 &ndash; 1996) на Мамографския център в Окръжна болница - София. Независимо че е навършил 90 години, продължава да преглежда, консултира и оперира раково болни в Специализираната болница по лицево-челюстна хирургия в София. Носител е на най-високото съсловно звание у нас &bdquo;Лекар на България&rdquo; за 2007 г. Срещаме се с проф. Киров в частния му кабинет на бул. &bdquo;Македония&rdquo; в София.</i><br /> <br /> <b>- В края на 30-те години на миналия век много младежи са мечтаели да станат лекари, но вероятно малцина са успелите. Как момчето от Вълчи дол успя да стане не само лекар, но и известен учен?</b><i><b><br /> </b></i>- В семейството ми нямаше лекари, но аз от малък имах влечение, обичах да лекувам животните. <br /> <br /> Интересуваше ме биологията. Завърших мъжката гимназия във Варна. Там тогава имахме санитарни дружинки &ndash; учеха ни на елементарни неща. И съвсем не беше трудно да запиша медицина - тогава отличниците влизаха направо, с оценките от матурата, а останалите полагаха изпити. Така станах студент в Медицинския факултет на Софийския университет. Завърших през 1939 г. и заминах на фронта. Тогава младите лекари, след завършването, направо ги изпращаха там. Това беше добра школа, много тежки случаи, много мъка и може би това ме накара да стана хирург, защото хирургията помага в най-тежките случаи. След войната най-напред работих като участъков лекар на село, Монтанско, а после &ndash; в болницата в Монтана. Причината да се озова там беше съпругата ми &ndash; нали казват: &rdquo;Откъдето е жената, от там е родата&rdquo;. През 1952 г. беше създадена сегашната онкологична болница - дотогава нямаше болница, която да е профилирана за лечение на такива заболявания. Наричаше се Научноизследователски онкологичен институт. <br /> <br /> Отначало бяхме само двама хирурзи. Налагаше се много да учим и да работим. Диагностирахме и лекувахме болни с различни видове рак. Затова съм работил във всички области на онкологията - на млечната жлеза, на коремната, на урологичната, на белодробната онкохирургия. Трупах знания и опит, обучавах кадри. Напоследък доста помагах да се развие добре лицево-челюстната хирургия, оформена като онкология на глава и шия. <br /> <br /> <b>- Проф. Киров, на 90 години да влизаш в операционната, с часове да преглеждаш и да консултираш пациенти, е нещо по-различно от това да се грижиш за домакинството си и да се обслужваш сам, както правят повечето хора на вашата възраст. Как го постигате и би ли могъл да го направи всеки от нас? </b><br /> - Няма нищо чак толкова чудно. Това просто е кодирано. Гени. И майка ми, и баща ми живяха повече от 90 години, при това бяха съвсем с акъла, както казват хората. Не съм правил и не правя нищо по-различно. Живея като всички хора. От човешките радости не съм се отказвал. Не съм боледувал от някакви сериозни болести. Винаги съм бил по-умерен. Само дето не ям месо, пия по малко по празниците, никога не съм пушил. Посветил съм се на работата си, обичам я и на нея дължа това, което съм. За да бъде на ниво човек, трябва да следи постоянно новостите, да се усъвършенства. Ако трябва да започна отначало, пак ще избера онкохирургията.<br /> <br /> <b>- Живели сте в царско време, в годините на социализма, а сега и на прехода. Промени ли се манталитетът на хората и наистина ли само преходът е причината постоянно да говорим &bdquo;колко лоши станаха хората сега&rdquo;?</b><br /> - Преди хората се задоволяваха с малко и бяха щастливи. А сега май че Маркс се оказва прав, че материалното определя съзнанието. На всички им се иска все повече и повече. Всеки иска да има това, което имат другите, че и повече. Младежите днес не се задоволяват с 50 или 100 лв., те искат хиляда, защото имат възможност и най-различни начини да ги набавят. И това от година на година се наслагва. Търсенето на материалното, все повече и повече, прави хората агресивни. И те се стремят да го получат независимо по какъв начин и с какви средства. <br /> <br /> <b>- По-болен ли е българинът днес или душата му е тази, която се нуждае от лечение?</b><br /> - За толкова години работа се убедих, че начинът, по който живеем, ни разболява. От една страна са факторите на средата &ndash; постоянните замърсявания, натрупването на вредни вещества във въздуха и почвата, храната, която ядем. Тя е от огромно значение - трябва да е естествена, а не генномодифицирана. Но голямо е значението и на стреса. Войната, последиците от нея, после национализацията бяха причина за увеличаване рязко на броя на хората, болни от рак в началото на 50-те години. Сега не би трябвало да се учудваме, ако пак се отчита ръст на заболеваемостта. <br /> <br /> Стресът от промените, желанието по-бързо и на всяка цена да успеем, разочарованието, че животът ни не се подобри кой знае колко за 20 г. преход, са достатъчно сериозни причини. Хората имат нужда от повече увереност и сигурност и дано вече да ги получат, макар че засега не се усеща. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><b>Но това ще излекува болката в душите им. </b></u></span><br /> <br /> <b>- Ясно е, че професията ви носи много радост и удовлетворение, но кое в личен план ви прави много щастлив? На какво бихте се зарадвали най-много?</b><br /> - Щастлив съм, като гледам децата си. Всички станаха онколози &ndash; и синът ми, и дъщерята, и зетят - в различни специалности. Внучката ми е на 29 години и тя е онколог. Мога ли да не съм щастлив? <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><b>Явно с нещо съм ги увлякъл, защото всецяло съм се отдал на медицината. Искам само да са здрави и да вървят напред.</b></u></span><br /> <br /> <b>- Кои бяха жените в живота ви? Коя беше най-голямата ви любов?</b><br /> - За най-голяма любов не мога да кажа, но ще ви кажа за първата си любов. В последния клас на гимназията бях в класическа паралелка. Тя се намираше в девическата гимназия. А там имаше едно много хубаво момиче, еврейка. И тя беше в последния клас на гимназията. Казваше се Изабела. С нея няколко месеца се виждахме, излизахме, обаче започна гонението на евреите и тях ги преселиха някъде в Поповско. А после заминаха да строят новата еврейска държава Израел. И след много време, преди 7-8 години, тя ме потърси и пожела да се видим. Срещнахме се отново във Варна. Оказа се обаче, че е болна от рак и ме е потърсила, за да я консултирам. Много тежко го преживях. Още повече че ракът беше толкова напреднал, че нищо не можеше да се направи... А със съпругата ми се запознахме тук, в София. Тя беше агроном по професия. Почина преди десет години.<br /> <b><br /> - Смятате ли, че сексът за възрастните хора е толкова важен, колкото се опитват напоследък да го изкарат? Какво е отношението ви към &bdquo;помощните&rdquo; средства като &bdquo;Виагра&rdquo;, &ldquo;Трибестан&rdquo; и други подобни? Използвали ли сте ги?</b><br /> - Сексът е репродукция на поколенията. Това е неговата роля. Оттам нататък удоволствията, които казват, че предлага, не са водещи. Биологията си е биология. Зависи от хормоните, от психическата настройката, но смятам, че човек не трябва да се пресилва. Колкото до това дали съм ползвал нещо, не съм (смее се). <br /> <br /> <b>- За нашите читатели е малко късно да се учат, но сигурна съм, никой не би отказал съвет от човек като вас. Какво бихте им казали? </b><br /> - Е, то сега съветите не са много от полза. Да оползотворяват годините, които имат пред себе си. Да не капитулират. Да се занимават с нещо, което да ги поддържа като хора, а не като консуматори. Да са дейни и да не спират да живеят истински.<br /> <i><b><br /> Едно интервю на Ася ЧОБАНОВА</b></i><br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><b>Справка &ldquo;Над 55&rdquo;<br /> </b></u></span><br /> Проф. Станко Киров е най-възрастният хирург, който продължава да оперира.<br /> <br /> В болницата в Павликени оперира 87-годишният д-р Александър Гюровски, който идва всяка седмица от София.<br /> <br /> 83-годишната д-р Веса Ламбрева е шеф на детското отделение също в Павликенската болница.<br /> <br /> За да попълнят необходимия им брой специалисти, много от болниците сключват договори с лекари-дълголетници. Работа си е намерил доктор от Никопол, роден през 1923 г. - т. е. на 87 години. Пациенти ще приема и 81-годишен лекар от Асеновград, завършил в Пловдив. Микробиолог, пак на 81 г., също т. г. ще оказва медицински грижи на болни от столицата.