Димитър Добрев (вляво) на маса с държавната власт
Димитър Добрев е роден през 1937 г. в Любимец, където завършва с медал средното си образование. След това се дипломира във факултета по журналистика в Софийския университет. Работи във в. „Хасковска трибуна” и много години е един от най-изявените в страната кореспонденти на вестник „Труд”. Носител е на голямата творческа награда на СБЖ и е основател и главен редактор на първия областен всекидневник „Шипка”, който по онова време има около 60 000 тираж – почти невъзможен за областните всекидневници. Бил е първи секретар на ГК на ДКМС в Хасково, 11 г. кмет на града и първи секретар на Общинския комитет на БКП. Носител е на много престижни награди, между които и два ордена „Кирил и Методий” - първа и трета степен. Автор е на книгите „От Тадж Махал до Ниагара”, „С дъх на пелин и босилек”, „Сбърканите модели” и „Рухналите митове, кумири и илюзии”. Книги, които взривиха общественото мнение с актуалните анализи и конкретни примери от живота. И до днес е запазил младежкия си дух и вид, всеки ден можеш да го срещнеш из града, винаги със забързана походка, сякаш е на 20 години.
- Г-н Добрев, вие сте едно от най-популярните лица на Хасково, но сте роден в Любимец, разкажете за родното си място.
- Да, това е градът, който нося в сърцето си. И не само аз. Тук е роден легендарният генерал Щерю Атанасов, политически командир на Първа българска армия, един от заместниците на генерал Владимир Стойчев. Бях в Любимец, когато откриваха паметника му и бяха поканили генерал Стойчев, съратник и командир на бай Щерю. Тогава, когато се внимаваше за всяка казана дума, генерал Стойчев изрече еретичните за времето думи: „Любимец има още един прославен мъж – Добри Терпешев, и на него трябва да се вдигне паметник!” Множеството подкрепи екзалтирано казаното от генерала. Подобно изявление и толкова шумната му подкрепа в момент, когато Добри Терпешев беше низвергнат и анатемосан от Тодор Живков и партията, беше твърде смел и безразсъден акт, който накара присъстващия там окръжен партиен шеф Господин Корцанов да стане и демонстративно да се изниже от неудобния за него момент. Няма да пропусна и другите си именити съграждани – Стойчо Мазгалов и Венцислав Кисьов, двама от най-талантливите български актьори. Разбира се, ще спомена и това, че коренът на мастития бизнесмен Николай Банев също е от Любимец. Майка му, Мария Банева, е родена и расла в този град. Както, между впрочем, и майката на Кристалина Георгиева от Световната банка, чието име се спрягаше за вицепремиер на Бойко Борисов.
- Вие станахте първият кмет на Хасковска община, когато тя беше най-голяма по територия и по брой на кметствата – 72. А това бяха най-трудните години за новите общински структури.
- Да, когато станах кмет на общината, тя наброяваше 72 кметства. По-късно заради капризите на прословутия властник Петър Танчев, който е роден в тукашното село Гледка, бяха образувани още две общини – Стамболово и Минерални бани. Що пари се изляха в тези общини, и то директно от София, само един Господ знае. Заради Петър Танчев, Пенчо Кубадински и Милко Балев, членове на Политбюро на ЦК на БКП, бяха създадени изкуствените областни центрове Хасково, Разград и Ловеч за сметка на Стара Загора, Русе и Плевен. Спомням си, че тогава старозагорци нападаха с камъни хасковските автобуси и им чупеха прозорците. Гордите заралии не можаха да простят подобно унижение.
- По-късно бяхте и първи секретар на общинския комитет на партията в Хасково. Какви бяха отношенията ви с първите хора на държавата, с Тодор Живков?
- Посрещал съм много от членовете на Политбюро, министри, известни поети и писатели, както и Тодор Живков, и дипломати по няколко пъти в Хасково. Знам, че ще попиташ за оная прословута мечка, дето уж била пусната нарочно, за да изяде Първия. Този случай много се раздува по медиите, но за първи път ще го чуеш от извора, така, както действително се случи, защото аз бях в центъра на тази драма. Развеждахме Живков по нивите, когато казаха, че мечката е избягала от зоологическата градина. Не е била пусната нарочно, както писаха някои вестници, за да „изяде Тодор Живков”. Наредено ни бе да гръмнем мечката, и то така, че Първия да не узнае нищичко за това. Заключихме си устите, разбира се, и се успокоихме, когато офицер от МВР докладва, че е убил мечката с един изстрел. Вечерта, като седнахме на масите в партийната вила „Романтика” на Кенана, Тодор Живков започна да се смее с характерния си смях:
„Абе, вие сте пуснали мечката да ме изяде, а?...”
Замръзнахме. Откъде беше научил за случилото се, кой му беше казал, така и не можах да разбера.
Но тук искам да кажа нещо друго за Тодор Живков. На една от срещите трябваше да разгледаме едни папки за икономиката в областта, по-точно за състоянието на Химкомбината в Димитровград и на Химмаш - Хасково. Подадоха папката на Живков, но явно му бяха сложили нови очила, чувстваше се неудобно и като видя, че е затруднен с четенето, започна да говори за състоянието на Химкомбината и въобще за окръжната икономика. Бях изумен. Той говори около един час и направи толкова точен анализ и без да чете, цитираше цифри, които дори и аз, дългогодишният ръководител на града и общината, не помнех наизуст. Сега много негативни неща се приписват на Живков, но през годините той израсна като един широко скроен, подготвен, способен и твърде хитър ръководител. Имаше много вярно чувство за нещата в държавата и неслучайно искаше България да стане Швейцарията на Балканите. С такава цел бе направил и посещенията си в Япония и в Германия.
- Известен сте с това, че също като днешните ръководители в държавата сте пътували по целия свят.
- Да, така е! Бил съм в 48 държави, на всички континенти, с изключение на Австралия, в бившия СССР – 8 пъти, в Турция и Гърция – по 6 пъти Но за разлика от днешните ръководители, в повечето случаи, аз съм плащал от джоба си и понеже заплатите ни не бяха като днешните, тогава нямаше и членство в бордовете, съм теглил кредит, за да осъществя пътуванията. Така беше и с визитата ми в 10 азиатски страни. Ще ти разкажа как със Стоян Стоянов, тогава първи секретар на окръжния комитет на партията в Хасково, а по-късно заместник-министър и за известно време изпълняващ длъжността министър на вътрешните работи, по време на посещението ни в Индия обмисляхме идеята да се побратимим с някой индийски град. Тогава посланикът ни в Индия, Точо Точев, един изключително обаятелен човек, когото индийците боготворяха, предложи това да бъде Лакнау. Той ни уреди среща с губернатора Синг на най-големия индийски щат Утар Прадеш, който имаше около 130-милионно население със столица Лакнау. Влизаме в неговия кабинет и той посочва един диван, покрит с млечносиня покривка. Сядам аз, а губернаторът каза: Преди една година точно на това място, на което седите вие, беше седнала Людмила Живкова. Той сподели с нас колко интересни и изключително плодотворни срещи са имали с Людмила. Накрая ни помоли да предадем искрените му съболезнования на Тодор Живков. Този 80-годишен губернатор говореше 8 езика и е бил един от най-близките съратници на Джавахарал Неру, бащата на Индира Ганди. Той знаеше толкова много за България, че ни показваше на картата местата, за които говореше.
Понеже ние имахме намерението да се побратимяваме с Лакнау, бай Точо ни беше казал да измислим и да кажем една голяма цифра като население на Хасково, та да сме горе-долу равни с тримилионния Лакнау. Нашият домакин обаче беше толкова информиран за България, че ние предпочетохме да си замълчим. Не споменахме за първоначалното си намерение за побратимяване и така пропадна опитът ни да се сродим с тази екзотична държава. Когато си тръгвахме, губернаторът Синг изрече: „Моля ви още като се върнете в България, предайте на Тодор Живков моите най-искрени съболезнования и безмерната ми мъка за смъртта на нашата обща дъщеря...”
- Посрещали сте Брежнев, космонавтите, какви спомени имате от тези срещи?
- Ще ти кажа само как Брежнев кацна на летището в Узунджово на път за Марица-Изток. Посрещахме го само най-тесен кръг окръжни и градски ръководители. Тогава аз бях член на Изпълкома на Градския народен съвет. Първият секретар Корцанов щеше да произнесе словото.
Пристига Брежнев, но тогава не беше главата на Русия, над него беше Никита Хрушчов. Каза Корцанов речта си и накрая завършва с думите: „Да живее най-великият миротворец на планетата Никита Сергеевич Хрушчов!”
Брежнев го погледна иронично и попита: „А разве остальние нельзя жить!?”
В този момент разбрах, че дните на Хрушчов са преброени и неговото място ще се заеме от Брежнев. Точно това се случи след два-три месеца.
- Били сте журналист в „Хасковска трибуна”, кореспондент на вестник „Труд” и основател и главен редактор на областния вестник „Шипка”, който за онова време, когато се създадоха областите, имаше уникалния тираж за областен всекидневник 60 000 броя. За брак тогава въобще не се говореше.
- Да, „Шипка” наистина беше уникален вестник, първият всекидневник за Хасково. През 1988 и първата половина на 1989 г., когато у нас все още плахо се прокрадваха освежаващите повеи на „Горбачовата перестройка”, „Шипка” помести десетки скандални за онова време преводи на най-смелите съветски издания. Публикациите се посрещаха с възхищение от читателите и на нож от местните партийни величия. Най-големият ни цензор беше първият тогава секретар на областното ръководство на партията, Минчо Йовчев, когото бяха довели от Стара Загора, за да ги омилостивят малко заради отнетото им от властта право да са областен център. Та същият този Минчо Йовчев си имаше един доносник, който след всяка казана в редакцията дума, която не му хареса, тичаше да му докладва. Само ако знаеш колко докладни на ден са писани против работещите в „Шипка” и най-вече срещу главния редактор!
- Знам, нали и аз тогава работех в този вестник. Най-много докладни са писани против вас и против мен. Спомням си каква паника се вдигна, когато вие подписахте за печат и публикувахте онова скандално интервю с нашия голям писател Христо Радевски.
- Да, спомням си как публикуването през пролетта на 1989 г. на това дръзко, еретично интервю, и то в момент, когато имаше твърде оскъдна информация за сформиращия се вече „Клуб за гласност и преустройство”, запали главите на партийните другари. То предизвика светкавичната гневна реакция на местния „Кремъл” и тутакси беше свикано извънредно тайно заседание на всевластното бюро на ОК на БКП, на което
бях линчуван и анатемосан с оценки и епитети от рода на „партийно предателство” и „идейни отстъпления и провали”
Естествено, най-яростни бяха старозагорци, а аз бях сам на барикадата. Малко ми е неудобно със закъсняла дата да се изкарвам някакъв борец-мъченик, но в близо тричасовия двубой аз не отстъпих нито милиметър от позицията си, че не съм сгрешил с публикуването на твърде смелото за това време интервю на Радевски и че това е чест за вестника. Тогава пред мен се изправи самият първи – Минчо Йовчев, и ми каза: „Защо не публикуваш с мен интервю, например, ами с този дърт куфилник?”, на което отговорих: „Ти, аз и всички тук ще си отидем от този свят, без да ни забележи някой, без да оставим диря, а този „куфилник” ще остане завинаги в българската литература и история. Бил съм прав – и Минчо Йовчевците, и Георги Матевците са отдавна забравени и никой не се интересува от тях...
Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА
- Г-н Добрев, вие сте едно от най-популярните лица на Хасково, но сте роден в Любимец, разкажете за родното си място.
- Да, това е градът, който нося в сърцето си. И не само аз. Тук е роден легендарният генерал Щерю Атанасов, политически командир на Първа българска армия, един от заместниците на генерал Владимир Стойчев. Бях в Любимец, когато откриваха паметника му и бяха поканили генерал Стойчев, съратник и командир на бай Щерю. Тогава, когато се внимаваше за всяка казана дума, генерал Стойчев изрече еретичните за времето думи: „Любимец има още един прославен мъж – Добри Терпешев, и на него трябва да се вдигне паметник!” Множеството подкрепи екзалтирано казаното от генерала. Подобно изявление и толкова шумната му подкрепа в момент, когато Добри Терпешев беше низвергнат и анатемосан от Тодор Живков и партията, беше твърде смел и безразсъден акт, който накара присъстващия там окръжен партиен шеф Господин Корцанов да стане и демонстративно да се изниже от неудобния за него момент. Няма да пропусна и другите си именити съграждани – Стойчо Мазгалов и Венцислав Кисьов, двама от най-талантливите български актьори. Разбира се, ще спомена и това, че коренът на мастития бизнесмен Николай Банев също е от Любимец. Майка му, Мария Банева, е родена и расла в този град. Както, между впрочем, и майката на Кристалина Георгиева от Световната банка, чието име се спрягаше за вицепремиер на Бойко Борисов.
- Вие станахте първият кмет на Хасковска община, когато тя беше най-голяма по територия и по брой на кметствата – 72. А това бяха най-трудните години за новите общински структури.
- Да, когато станах кмет на общината, тя наброяваше 72 кметства. По-късно заради капризите на прословутия властник Петър Танчев, който е роден в тукашното село Гледка, бяха образувани още две общини – Стамболово и Минерални бани. Що пари се изляха в тези общини, и то директно от София, само един Господ знае. Заради Петър Танчев, Пенчо Кубадински и Милко Балев, членове на Политбюро на ЦК на БКП, бяха създадени изкуствените областни центрове Хасково, Разград и Ловеч за сметка на Стара Загора, Русе и Плевен. Спомням си, че тогава старозагорци нападаха с камъни хасковските автобуси и им чупеха прозорците. Гордите заралии не можаха да простят подобно унижение.
- По-късно бяхте и първи секретар на общинския комитет на партията в Хасково. Какви бяха отношенията ви с първите хора на държавата, с Тодор Живков?
- Посрещал съм много от членовете на Политбюро, министри, известни поети и писатели, както и Тодор Живков, и дипломати по няколко пъти в Хасково. Знам, че ще попиташ за оная прословута мечка, дето уж била пусната нарочно, за да изяде Първия. Този случай много се раздува по медиите, но за първи път ще го чуеш от извора, така, както действително се случи, защото аз бях в центъра на тази драма. Развеждахме Живков по нивите, когато казаха, че мечката е избягала от зоологическата градина. Не е била пусната нарочно, както писаха някои вестници, за да „изяде Тодор Живков”. Наредено ни бе да гръмнем мечката, и то така, че Първия да не узнае нищичко за това. Заключихме си устите, разбира се, и се успокоихме, когато офицер от МВР докладва, че е убил мечката с един изстрел. Вечерта, като седнахме на масите в партийната вила „Романтика” на Кенана, Тодор Живков започна да се смее с характерния си смях:
„Абе, вие сте пуснали мечката да ме изяде, а?...”
Замръзнахме. Откъде беше научил за случилото се, кой му беше казал, така и не можах да разбера.
Но тук искам да кажа нещо друго за Тодор Живков. На една от срещите трябваше да разгледаме едни папки за икономиката в областта, по-точно за състоянието на Химкомбината в Димитровград и на Химмаш - Хасково. Подадоха папката на Живков, но явно му бяха сложили нови очила, чувстваше се неудобно и като видя, че е затруднен с четенето, започна да говори за състоянието на Химкомбината и въобще за окръжната икономика. Бях изумен. Той говори около един час и направи толкова точен анализ и без да чете, цитираше цифри, които дори и аз, дългогодишният ръководител на града и общината, не помнех наизуст. Сега много негативни неща се приписват на Живков, но през годините той израсна като един широко скроен, подготвен, способен и твърде хитър ръководител. Имаше много вярно чувство за нещата в държавата и неслучайно искаше България да стане Швейцарията на Балканите. С такава цел бе направил и посещенията си в Япония и в Германия.
- Известен сте с това, че също като днешните ръководители в държавата сте пътували по целия свят.
- Да, така е! Бил съм в 48 държави, на всички континенти, с изключение на Австралия, в бившия СССР – 8 пъти, в Турция и Гърция – по 6 пъти Но за разлика от днешните ръководители, в повечето случаи, аз съм плащал от джоба си и понеже заплатите ни не бяха като днешните, тогава нямаше и членство в бордовете, съм теглил кредит, за да осъществя пътуванията. Така беше и с визитата ми в 10 азиатски страни. Ще ти разкажа как със Стоян Стоянов, тогава първи секретар на окръжния комитет на партията в Хасково, а по-късно заместник-министър и за известно време изпълняващ длъжността министър на вътрешните работи, по време на посещението ни в Индия обмисляхме идеята да се побратимим с някой индийски град. Тогава посланикът ни в Индия, Точо Точев, един изключително обаятелен човек, когото индийците боготворяха, предложи това да бъде Лакнау. Той ни уреди среща с губернатора Синг на най-големия индийски щат Утар Прадеш, който имаше около 130-милионно население със столица Лакнау. Влизаме в неговия кабинет и той посочва един диван, покрит с млечносиня покривка. Сядам аз, а губернаторът каза: Преди една година точно на това място, на което седите вие, беше седнала Людмила Живкова. Той сподели с нас колко интересни и изключително плодотворни срещи са имали с Людмила. Накрая ни помоли да предадем искрените му съболезнования на Тодор Живков. Този 80-годишен губернатор говореше 8 езика и е бил един от най-близките съратници на Джавахарал Неру, бащата на Индира Ганди. Той знаеше толкова много за България, че ни показваше на картата местата, за които говореше.
Понеже ние имахме намерението да се побратимяваме с Лакнау, бай Точо ни беше казал да измислим и да кажем една голяма цифра като население на Хасково, та да сме горе-долу равни с тримилионния Лакнау. Нашият домакин обаче беше толкова информиран за България, че ние предпочетохме да си замълчим. Не споменахме за първоначалното си намерение за побратимяване и така пропадна опитът ни да се сродим с тази екзотична държава. Когато си тръгвахме, губернаторът Синг изрече: „Моля ви още като се върнете в България, предайте на Тодор Живков моите най-искрени съболезнования и безмерната ми мъка за смъртта на нашата обща дъщеря...”
- Посрещали сте Брежнев, космонавтите, какви спомени имате от тези срещи?
- Ще ти кажа само как Брежнев кацна на летището в Узунджово на път за Марица-Изток. Посрещахме го само най-тесен кръг окръжни и градски ръководители. Тогава аз бях член на Изпълкома на Градския народен съвет. Първият секретар Корцанов щеше да произнесе словото.
Пристига Брежнев, но тогава не беше главата на Русия, над него беше Никита Хрушчов. Каза Корцанов речта си и накрая завършва с думите: „Да живее най-великият миротворец на планетата Никита Сергеевич Хрушчов!”
Брежнев го погледна иронично и попита: „А разве остальние нельзя жить!?”
В този момент разбрах, че дните на Хрушчов са преброени и неговото място ще се заеме от Брежнев. Точно това се случи след два-три месеца.
- Били сте журналист в „Хасковска трибуна”, кореспондент на вестник „Труд” и основател и главен редактор на областния вестник „Шипка”, който за онова време, когато се създадоха областите, имаше уникалния тираж за областен всекидневник 60 000 броя. За брак тогава въобще не се говореше.
- Да, „Шипка” наистина беше уникален вестник, първият всекидневник за Хасково. През 1988 и първата половина на 1989 г., когато у нас все още плахо се прокрадваха освежаващите повеи на „Горбачовата перестройка”, „Шипка” помести десетки скандални за онова време преводи на най-смелите съветски издания. Публикациите се посрещаха с възхищение от читателите и на нож от местните партийни величия. Най-големият ни цензор беше първият тогава секретар на областното ръководство на партията, Минчо Йовчев, когото бяха довели от Стара Загора, за да ги омилостивят малко заради отнетото им от властта право да са областен център. Та същият този Минчо Йовчев си имаше един доносник, който след всяка казана в редакцията дума, която не му хареса, тичаше да му докладва. Само ако знаеш колко докладни на ден са писани против работещите в „Шипка” и най-вече срещу главния редактор!
- Знам, нали и аз тогава работех в този вестник. Най-много докладни са писани против вас и против мен. Спомням си каква паника се вдигна, когато вие подписахте за печат и публикувахте онова скандално интервю с нашия голям писател Христо Радевски.
- Да, спомням си как публикуването през пролетта на 1989 г. на това дръзко, еретично интервю, и то в момент, когато имаше твърде оскъдна информация за сформиращия се вече „Клуб за гласност и преустройство”, запали главите на партийните другари. То предизвика светкавичната гневна реакция на местния „Кремъл” и тутакси беше свикано извънредно тайно заседание на всевластното бюро на ОК на БКП, на което
бях линчуван и анатемосан с оценки и епитети от рода на „партийно предателство” и „идейни отстъпления и провали”
Естествено, най-яростни бяха старозагорци, а аз бях сам на барикадата. Малко ми е неудобно със закъсняла дата да се изкарвам някакъв борец-мъченик, но в близо тричасовия двубой аз не отстъпих нито милиметър от позицията си, че не съм сгрешил с публикуването на твърде смелото за това време интервю на Радевски и че това е чест за вестника. Тогава пред мен се изправи самият първи – Минчо Йовчев, и ми каза: „Защо не публикуваш с мен интервю, например, ами с този дърт куфилник?”, на което отговорих: „Ти, аз и всички тук ще си отидем от този свят, без да ни забележи някой, без да оставим диря, а този „куфилник” ще остане завинаги в българската литература и история. Бил съм прав – и Минчо Йовчевците, и Георги Матевците са отдавна забравени и никой не се интересува от тях...
Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА
