Драга редакция, искам да ви опиша какво преживяхме аз и дъщеря ми...
Неотдавна на страниците на столичен всекидневник една майка обвиняваше лекарите от неврохирургията за смъртта на сина си. В същото време по телевизията завеждащият това отделение доц. д-р Каракостов се хвалеше, че са на европейско ниво. Това ме върна месеци назад и ме накара да ви разкажа какво представлява неврохирургията в болница “Св. Иван Рилски” София.
Дъщеря ми Елена Николова на първи април 2009 година постъпи във въпросната хирургия за операция на дискова херния между 4-и и 5-и диск. Тя даде на доц. д-р Цеков диск, на който беше записан ядрено-магнитният резонанс, направен є в САЩ, който задължително се прави преди операцията. За съжаление д-р Цеков не можа да види диска, тъй като компютърът му не бил пригоден за това. На първи април, заедно с други болни, чакахме близо четири часа пред стаята за изписване и приемане на болните. Страдащи пациенти, изнервени придружители, развален компютър, блъсканица - изтърпяхме всичко. И тогава дойде д-р Цеков и каза на дъщеря ми, че е забравил да є каже, че трябва да отиде в кв. “Дървеница” да си направи магнитен резонанс.
Веднага взехме такси и отидохме на посоченото място. Дъщеря ми буквално едва стоеше на краката си от болка и умора.
На трети април беше оперирана. Д-р Цеков каза, че операцията е лека и след два часа ще свалят дъщеря ми от реанимацията на седмия етаж. В 17.30 ч. ни пуснаха на свиждане. Намерих я на едно легло в коридора, покрита с чаршаф.
Повръщаше, но никой не я поглеждаше. По-късно други болни ми казаха, че за тази цел е трябвало да дам 20 лв.
Останах пред асансьора, за да изчакам свалянето на дъщеря ми. Очаквах, че ще я свалят заедно с леглото с големия асансьор. Бях безкрайно изненадана, когато видях една санитарка ядосано да блъска една количка в малкия асансьор, който не беше спрял на нивото на пода. Санитарката тряскаше ли, тряскаше количката, а дъщеря ми плачеше от болка. Тръгнах с тях. Надничахме във всяка стая, като не пропуснахме нито един ъгъл, без да се блъсне количката в него. Оказа се, че няма свободно легло. За втори път болната трябваше да стане от количката и да легне на легло, поставено в коридора. Тя беше напълно гола, само с един памперс. Оказа се, че в отделението няма чаршаф да се постели леглото. Нямаше нито одеяло, нито възглавница. Една от сестрите ми каза, че аз съм виновна за всичко това, тъй като не съм си донесла спално бельо (за пръв път чувах, че трябва да нося и чаршафи). Хукнах към къщи, прекосих цяла София и донесох бельото.
Преди да оправя леглото, потърсих пижамата на дъщеря ми. Оказа се, че я няма. Бях толкова притеснена, че не се сетих да взема още една пижама. Очаквах, предвид естеството на операцията, дъщеря ми да е облечена в стерилно болнично облекло, но уви!
Детето ми имаше силни болки
Помолих една сестра да є помогне и тя є постави морфин. Късно вечерта си тръгнах и я оставих да лежи в коридора, заедно с още един болен. През следващите дни при всяко ходене в отделението намирах дъщеря си в различни стаи. За шест дни я местиха три пъти. Не можех да открия багажа й.
А през цялото време тя се оплакваше от същата болка, както преди операцията. Д-р Цеков ни уверяваше, че ще премине. Но и вкъщи болката продължи да я измъчва. Търсихме д-р Цеков с въпроса какво да правим. Отговорът беше: ще мине.
Потърсихме мнението на д-р Петков от Военна болница. Той ни изписа инжекции и таблетки и изказа съмнения за това, че д-р Цеков е направил операцията.
Дъщеря ми замина за САЩ с болки и бастун, премествана от летище на летище с инвалидни колички.
В САЩ й направиха нови изследвания
и установиха, че има дискова херния на същото място!
Предстои й нова операция, но вече в никакъв случай в България.
Може би първата операция е била успешна, но грубите манипулации са довели до този лош край. За сведение на д-р Цеков, лекарят в САЩ, когато е видял белега от операцията, е възкликнал изненадан: “Как е възможно да се прави такъв разрез - така се оперираше през 1920 година?!”
Дъщеря ми искаше да є поставят изкуствен диск, както се прави по цял свят, но д-р Цеков я разубеди с аргумента, че има опасност организмът да го отхвърли. Оказа се, че организмът много добре приема изкуствените дискове и не трябва да се заблуждават пациентите.
На вратата на неврохиргуята има обява, че тежката операция струва 3000 лева, средната по тежест - 2500, а леката - 2000. Има създадени няколко екипа, които са на “лов” за пациенти. От всеки пациент се иска различна сума, която се договаря с лекаря и му се плаща на ръка, но квитанция не се издава.
Но защо се връщат за втора и трета операция?
Че вземат пари - вземат, поне да се грижат за пациентите си!
Как е възможно доктор Цеков да не знае колко свободни легла има в отделението и колко пациенти може да приеме? Как може да се принуждава току-що оперирана болна да става, сяда и ляга, и то не веднъж? Други лекари ни казаха, че след такава операция трябва да се лежи в реанимация 24 часа, като освен това на пациента се осигурява стерилно облекло и покой.
Както лекарите, така и обслужващият персонал се отнасят с пренебрежение към болните, които не са им виновни за нищо. В една от стаите, до леглото на дъщеря ми, лежеше едно тригодишно момченце от Бургас - Митето. Имаше няколко поредни операции на главичката, изпитваше непрекъснато болки и плачеше.
И тогава започваше да пее “Мила Родино”, химна на България
Знаеше текста, за разлика от много наши политици, и пееше доста вярно. Когато нощем не мога да заспя, си мисля за Митето, за операцията му, която се оказа несполучлива, за неговата “Мила Родино”, която не полага никакви грижи за децата си. За сметка на това, премиер и президент обикалят света и ни убеждават, че сме много добре. А истината е, че хората са много болни, че повечето от тях нямат възможност да се лекуват, да си купуват лекарствата, че с примирение очакват края си. Ако една клиника, която е част от Медицинска академия, не разполага със спално бельо и пижами, как ли изглеждат болниците в провинцията? Мисли ли за това здравното министерство? На доктор Цеков пожелавам здраве и дано сложи ред в отделението, което оглавява. Да не забравя, че човек и добре да живее, се разболява. Надявам се написаното от мен да помогне на някого.
Лиляна Бачкова, София, жк “Толстой”, бл. 34, вх. Б, ап. 25
Дъщеря ми Елена Николова на първи април 2009 година постъпи във въпросната хирургия за операция на дискова херния между 4-и и 5-и диск. Тя даде на доц. д-р Цеков диск, на който беше записан ядрено-магнитният резонанс, направен є в САЩ, който задължително се прави преди операцията. За съжаление д-р Цеков не можа да види диска, тъй като компютърът му не бил пригоден за това. На първи април, заедно с други болни, чакахме близо четири часа пред стаята за изписване и приемане на болните. Страдащи пациенти, изнервени придружители, развален компютър, блъсканица - изтърпяхме всичко. И тогава дойде д-р Цеков и каза на дъщеря ми, че е забравил да є каже, че трябва да отиде в кв. “Дървеница” да си направи магнитен резонанс.
Веднага взехме такси и отидохме на посоченото място. Дъщеря ми буквално едва стоеше на краката си от болка и умора.
На трети април беше оперирана. Д-р Цеков каза, че операцията е лека и след два часа ще свалят дъщеря ми от реанимацията на седмия етаж. В 17.30 ч. ни пуснаха на свиждане. Намерих я на едно легло в коридора, покрита с чаршаф.
Повръщаше, но никой не я поглеждаше. По-късно други болни ми казаха, че за тази цел е трябвало да дам 20 лв.
Останах пред асансьора, за да изчакам свалянето на дъщеря ми. Очаквах, че ще я свалят заедно с леглото с големия асансьор. Бях безкрайно изненадана, когато видях една санитарка ядосано да блъска една количка в малкия асансьор, който не беше спрял на нивото на пода. Санитарката тряскаше ли, тряскаше количката, а дъщеря ми плачеше от болка. Тръгнах с тях. Надничахме във всяка стая, като не пропуснахме нито един ъгъл, без да се блъсне количката в него. Оказа се, че няма свободно легло. За втори път болната трябваше да стане от количката и да легне на легло, поставено в коридора. Тя беше напълно гола, само с един памперс. Оказа се, че в отделението няма чаршаф да се постели леглото. Нямаше нито одеяло, нито възглавница. Една от сестрите ми каза, че аз съм виновна за всичко това, тъй като не съм си донесла спално бельо (за пръв път чувах, че трябва да нося и чаршафи). Хукнах към къщи, прекосих цяла София и донесох бельото.
Преди да оправя леглото, потърсих пижамата на дъщеря ми. Оказа се, че я няма. Бях толкова притеснена, че не се сетих да взема още една пижама. Очаквах, предвид естеството на операцията, дъщеря ми да е облечена в стерилно болнично облекло, но уви!
Детето ми имаше силни болки
Помолих една сестра да є помогне и тя є постави морфин. Късно вечерта си тръгнах и я оставих да лежи в коридора, заедно с още един болен. През следващите дни при всяко ходене в отделението намирах дъщеря си в различни стаи. За шест дни я местиха три пъти. Не можех да открия багажа й.
А през цялото време тя се оплакваше от същата болка, както преди операцията. Д-р Цеков ни уверяваше, че ще премине. Но и вкъщи болката продължи да я измъчва. Търсихме д-р Цеков с въпроса какво да правим. Отговорът беше: ще мине.
Потърсихме мнението на д-р Петков от Военна болница. Той ни изписа инжекции и таблетки и изказа съмнения за това, че д-р Цеков е направил операцията.
Дъщеря ми замина за САЩ с болки и бастун, премествана от летище на летище с инвалидни колички.
В САЩ й направиха нови изследвания
и установиха, че има дискова херния на същото място!
Предстои й нова операция, но вече в никакъв случай в България.
Може би първата операция е била успешна, но грубите манипулации са довели до този лош край. За сведение на д-р Цеков, лекарят в САЩ, когато е видял белега от операцията, е възкликнал изненадан: “Как е възможно да се прави такъв разрез - така се оперираше през 1920 година?!”
Дъщеря ми искаше да є поставят изкуствен диск, както се прави по цял свят, но д-р Цеков я разубеди с аргумента, че има опасност организмът да го отхвърли. Оказа се, че организмът много добре приема изкуствените дискове и не трябва да се заблуждават пациентите.
На вратата на неврохиргуята има обява, че тежката операция струва 3000 лева, средната по тежест - 2500, а леката - 2000. Има създадени няколко екипа, които са на “лов” за пациенти. От всеки пациент се иска различна сума, която се договаря с лекаря и му се плаща на ръка, но квитанция не се издава.
Но защо се връщат за втора и трета операция?
Че вземат пари - вземат, поне да се грижат за пациентите си!
Как е възможно доктор Цеков да не знае колко свободни легла има в отделението и колко пациенти може да приеме? Как може да се принуждава току-що оперирана болна да става, сяда и ляга, и то не веднъж? Други лекари ни казаха, че след такава операция трябва да се лежи в реанимация 24 часа, като освен това на пациента се осигурява стерилно облекло и покой.
Както лекарите, така и обслужващият персонал се отнасят с пренебрежение към болните, които не са им виновни за нищо. В една от стаите, до леглото на дъщеря ми, лежеше едно тригодишно момченце от Бургас - Митето. Имаше няколко поредни операции на главичката, изпитваше непрекъснато болки и плачеше.
И тогава започваше да пее “Мила Родино”, химна на България
Знаеше текста, за разлика от много наши политици, и пееше доста вярно. Когато нощем не мога да заспя, си мисля за Митето, за операцията му, която се оказа несполучлива, за неговата “Мила Родино”, която не полага никакви грижи за децата си. За сметка на това, премиер и президент обикалят света и ни убеждават, че сме много добре. А истината е, че хората са много болни, че повечето от тях нямат възможност да се лекуват, да си купуват лекарствата, че с примирение очакват края си. Ако една клиника, която е част от Медицинска академия, не разполага със спално бельо и пижами, как ли изглеждат болниците в провинцията? Мисли ли за това здравното министерство? На доктор Цеков пожелавам здраве и дано сложи ред в отделението, което оглавява. Да не забравя, че човек и добре да живее, се разболява. Надявам се написаното от мен да помогне на някого.
Лиляна Бачкова, София, жк “Толстой”, бл. 34, вх. Б, ап. 25
