ЧОВЕК-ЛЕГЕНДА
Лапсусите, които правя, са заради прекарани два микроинсулта, твърди скандалният телевизионер. Нашенецът се знае лично с “Иръпшън”, “Мангоу джери”, Алла Пугачова и Джеймс Браун

Георги Ифандиев е роден на 11 април 1950 година в София, Женен, с една дъщеря на 31-а. Завършил е икономика във ВИИ “Карл Маркс”. Както сам се шегува, притежава диплома за висше образование, но няма самото образование. Защото е изучавал само марксизъм, но не го е научил.
Започва работа по разпределение в тогавашното Държавно търговско предприятие “Филателия”. Бил е журналист на хонорар във в. “Вечерни новини”, спортен журналист във в. “Софийские новости”, издание на Агенция “София прес”, и коментатор във в. “Футбол”, откъдето е уволнен в края на 1988 г. След 1989-а е работил във вестниците “Софийски вести”, “Вести”, “Демокрация”, “Подкрепа”, “Българска корона” и “Експрес”.
Ифандиев е водещ на публицистично предаване „Между редовете“ по Национална телевизия СКАТ. Той е автор на редица книги, посветени на истинската световна история, свързана с конспиративните планове на талмудистите.

- Добре ли се чувстваш като водещ в една от най-скандалните телевизии?
- Не намирам нищо скандално в СКАТ. Ако се усещах некомфортно, нямаше да продължа с екранните си появи. Според мен скандално е укриването на правдата, пре-мълчаването на престъпления и нарушения, снишаването и угодничеството в другите медии. Скандално ли е да се изрича истината? В СКАТ има предавания и водещи, с които не съм съгласен. Ала нали тъкмо за това мечтаехме – да има плурализъм и свобода на мненията, на словото. Допускаш ли, че няма други водещи, които от своя страна не могат да понасят моя милост? За мен най-важни са моралът, почтеността, искреността и стремежът да се говори истината. Освен това мисля, че съм естествен. Изглеждам и говоря като всеки друг нормален, редови българин. Живея неговия живот. Хората не са глупави. Тъкмо обратното. Усетиха искреността ми и навярно затова ме харесват. Нека обобщя така: приел съм две нищожни ограничения, до голяма степен оправдани с колегиалната етика. Затова мога да заявя открито: в СКАТ се чувствам свободен. Наистина.
- А мислил ли си да смениш медията?
- Не, освен ако не ми направят предложение, на което да не мога да устоя. Да водя предаване в световната секция на Би Би Си, да речем. Но при най-малко същата степен на свобода. Тъй като това няма как да се случи, значи съм лоялен на СКАТ. Всяка вечер най-малко един милион души гледат “Между редовете”? Това е и огромна отговорност. Най-незначителният фалш в разсъжденията ми ще бъде доловен и може да срине доверието на зрителите, което заедно – те и аз - сме градили в продължение на месеци. Виж, доста често ме канят за участие в предавания в други, предимно ефирни телевизии. Да си ме видял някъде? Имам собствена рубрика и тя ми стига. При невероятното напрежение в правенето на “Между редовете” това предаване ми е предостатъчно. Не забравяй, че работя и над книги. В момента – над пет едновременно.
- Налагат ли ти шефовете цензура?
- Вече обясних – две ограничения, с които се съгласих доброволно. Повтарям, струват ми се естествени и разбираеми. Едното е да не коментирам колегите си от нашата телевизия, второто – да не говоря за Николай Хайтов. Е, имам и ограничение във времето. Това е неизбежно. Предаването бе замислено в рамките на 15 минути, а продължава половин час и повече. Дългият петъчен вариант не биваше да надхвърля още десет минути. Днес е 55! Радва ме това, че и то се утвърди. Меракът за участие надмина мечтите ми. Отсега знам гостите си по дати чак до края на февруари. Никой от шефовете не любопитства кои са те. Не от незаинтересованост. Това е свободата на словото в действие. Опитват се да се наместят политици, научни дейци, писатели... Предпочитам истинския елит. Той почти никога не попада в светлината на прожекторите. Нека го осветим поне в “Между редовете”. Ако спомена имена на “звезди”, които съм пренебрегнал, навярно ще се изненадаш и няма да повярваш. Един известен професор ми рече, че е престижно да бъдеш при Ифандиев. Това ми стига. Но далеч повече ме радват отзивите на хилядите зрители, които ми пишат. А аз отговарям на всички писма по електронната поща.
- Заплашват ли те по някакъв начин заради острия език, който използваш в “Между редовете” срещу основните ежедневници?
- С едно-две несериозни изключения – не. Седмично получавам средно по около 300 писма. Едва ли има по две-три от несъгласни с мен. Значи наистина живея с тегобите и страстите на прекрасните си сънародници. Никога не съм предполагал, че има толкова умни, интелигентни, ерудирани, но и наплашени хора. Те ме направиха по-умерен и добър.
- Кои са най-големите ти гафове в ефир?
- Зависи какво разбираш под гафове. Почти няма вечер, в която да не направя грешка. Твърдя, че това е естествено. В момента не само у нас едва ли ще се намери друго предаване, което да изисква толкова голяма концентрация, за да стане. Представяш ли си картината - чакам вестниците пред печатницата. Сетне паля стария си автомобил и бързам към телевизията. През последните месеци рядко стигам преди 20, 30 часа. Имам да разпечатвам на хартия предварително подготвените у дома любопитни факти, писма на зрители и т.н. Малко преди 21 часа трябва да започнем да снимаме публикациите, които ще коментирам. Не се хваля, но я ми посочи някой друг, който ще се справи. Знаеш ли какво напрежение се изисква, за да извлечете максимума от паметта си? И всяка вечер поемам обратно към къщи недоволен от себе си. Винаги съм пропуснал нещо. Имало е какво още да кажа. Забравил съм един или друг детайл, подробност. Ала тези неща са като обертоновете в музиката. Дават допълнителен нюанс, внушават още достоверност, приближават коментара до съзнанието на зрителя… Иначе стават инциденти. Веднъж мониторът се изключи, ей така, докато бях в ефир. Цели пет минути плямпах, белким някой от екипа ми разбере. Ама предаването е доста конкретно, обсъждам вестници все пак… Най-сетне не издържах и просто обясних дереджето в прав текст. Операторът пропълзя и оправи нещата. Преди дни пък столът, на който седях, се счупи по време на предаването. Довърших емисията като на клекало, да ме прощават читателите за натурализма. Ама в твърде странна поза. После не усещах коленете си. А по време на големите дъждове през лятото прозорецът в студиото се оказа не добре затворен. По едно време, докато си говорех в пряк ефир, бурята нахълта в помещението. Чуха се гръмотевици… Веднага се намерили загрижени зрители, които се обадили с въпроса: “Да не ви атакуват?”
- Често те коментират в “Господари на ефира” заради грешките ти, нарочно ли грешиш толкова пред камерата?
- Лаская се от мисълта, че е тъкмо обратното – твърде рядко попадам при “господарите”. Не защото няма повод за по-честото ми присъствие в това предаване. Струва ми се, че и те изпитват някаква симпатия към мен. Освен това държа да подчертая – в повечето случаи “господарите” са прави. Трябва да свикнем с това някой да ни казва или показва истината право куме в очи. Когато аз всяка вечер ругая другите, допускаш ли, че им е приятно? Приемам разказите за появите ми в “Господари на ефира” (гледал съм се само веднъж там) с достатъчно самоирония. Впрочем така гледам и на телевизионните си изяви въобще. Дори започнах още първото предаване с перифразата: “Ега ти държавата, в която и аз станах телевизионер.” Ако се приема насериозно, ще стане страшно. Пък и суетата е грях. Не искам Господ да ми дърпа ушите. Що се отнася до затруднения ми говор – нека ми е простено, все пак съм преживял два микроинсулта и това е дало отражение.
- Навремето си работил в “Златният Орфей”, с какво се занимаваше там?
- Не “в”, а “за”. Бил съм репортер с английски език на хонорар към пресцентъра. Срещах се с участници, правих интервюта… Например посрещнах “Иръпшън”, поканих ги на вечеря. Сетне се уговорихме да ми гостуват в София. Уредих всичко, но в последния момент ми се обадиха по телефона, че не им позволяват. Срещнахме се във фоайето на тогавашния Грандхотел “Балкан”, днес “Шератон”. Подариха ни с жена ми два билета за концерта. Съжаляваха, че няма да си направим купон. Искаха да се запознаят с обикновени български младежи. Уви, оказа се, че ченгетата не разрешават. Най-забавни бяха “Шоуедиеди”. Имаше такава британска рокгрупа - еднодневка. Големи капии и сархоши. Напиваха се, докато изпопадат под масата. Докато нашите изпълнители се правеха на звезди, тези момчета, продали повече от един милион плочи с хита си “Under The Moon of Love” (“Под луната на любовта”), с нищо не показваха, че са нещо по-различно от нас. Рей Дорсет от “Мангоу Джери” леко се големееше. Докато пианистът им Колин Ърл бе чудесен събеседник. Да си призная, дори Алла Пугачова, която интервюирах на летище София, тогава бе естествена и сговорчива. Ако се е променила, е станало по-късно.
- Истина ли е, че навремето си щял да продаваш в странство Божидар Искренов и Наско Сираков?
- Напълно. Бяха почти готови. Единият за “Аякс”, а другият за “Фейеноорд”. Още ги нямаше днешните мениджъри. Не стана, защото се намеси нашенец, техен колега, играещ в чужбина. Бяха заедно в националния отбор, навярно още са приятели. Някой ден, когато поостарея още, ще разкажа случката. Ама има ли значение? Истината е, че и двамата бяха претърпели контузии, но бяха излекувани. И този “доброжелател” разказал за травмите им. Изкарал ги “куци коне”. Наско тъкмо се бе върнал от Испания с едно спортно беемве, а Божидар от Лозана с някакъв бял кабриолет, май че бе опел. Не си говореха. Единият носеше обеца, другият се подиграваше за това зад гърба му. После се прочу тъкмо с обецата си. Май вече са се сдобрили. Някои подхвърлят: “Българска работа”. А аз казвам – човешка. Всяко зло за добро. По този начин Наско помогна на сикаджийската “Славия” да стане шампион, а Божидар накара червената публика да скандира името на един левскар. Това малки чудеса ли са?
- А вярно ли е, че са забранявали книгите ти?
- Ами ако не вярваш, влез в някоя книжарница на “Хеликон”, например. Въобще не са взели от последната ми книга. Изглежда, някой им е дърпал ушите. На пл. “Славейков” също почти ги няма. Вадят ги изпод щанда при запитване. В началото на 2003 година действително ги забраниха за разпространение. Негласно. Някои продавачи признаха, че милиционерите минавали и ги заплашвали: “Ако утре тази книга е тук, ще ти конфискуваме стоката и ще затворим щанда.” Хлябът им е по-важен от моите книги, нали? Ела в първия вторник на следващия месец в кафене “Емигрантъ”. Убеден съм, че ще останеш изненадани от интереса и обичта на хората към мен. А пък те ще ти разкажат как намират книгите ми. Може би пък това е част от приключението, наречено живот. Важното е, че вече има интерес за преводи от няколко чужди държави. Ще спомена само САЩ.

Едно интервю на Митко ЩИРКОВ