Животът ми с Джу беше като магия, разделихме се, когато тя изчезна.
Юлия и Дончо Папазови прекосяват на спасителна лодка Черно море, Атлантика и Пасифика. Най-жестокият момент в биографията им на мореплаватели е, когато вятърът ги хвърля в рифовете на островите Самоа. Хващат се за ръце и чакат морето да ги погълне. Но пак вятърът ги спасява. Двамата са изкарали най–дълго време в света на борда на спасителна лодка (191 дни) и са изминали най-много морски мили (14 000).

Дончо казва, че е “умирал” осем пъти. Вижда смъртта в очите на островите Галапагос, а после - сред айсбергите южно от Нова Зеландия. В това време Юлия щурмува Еверест. За съжаление Джу, както я наричат приятелите, почина на 56 години през 2001 г. от рак на дванайсетопръстника. Някои предполагат, че планктонът, с който експериментираха с Дончо в морето като храна, е обърнал обмяната на веществата в организма й и се е отразил зле на здравето й.

Вече 70-годишен морският вълк през зимните месеци живее сам, но не е самотен, в скромния си апартамент недалеч от столичния театър «Сфумато». Лятото пък прекарва в каравана, «закотвена» на пристана на Царево. Пише исторически романи и пиеси, и с удоволствие се отдава на спомени.

- Вие направихте няколко дълги самотни презокеански пътувания на малка лодка. Случвало ли се е да виждате смъртта в очите?
- Няколко пъти ми се е случвало. Последният път на юг от «ревящите 40 градуса» смъртта ми се облещи два пъти. Това е зоната с най-силни ветрове и с най-големи вълни. Тя се казва Невъзможният път и се намира в южните ширини. Там условията са най-свирепи. Аз бях решил да го направя за пръв път само в този район и без спиране. Направих го през зимата, което затруднява още повече. Тогава е много по-студено и по-свирепо морето.

Освен това нощта е много дълга. Имаше ураганен вятър и една огромна 25-метрова вълна преобърна "Тивия", като отнесе и двата капака на яхтата. Потроши много неща, но, слава Богу, не счупи мачтата, което щеше да бъде краят. Тивия обаче се върна, защото е като оловно човече, но беше пълна с вода. Аз се метнах да изгребвам с кофи и да се боря с нахлуващата през отворите вода. За да спра притока й, сложих на мястото на капаците дюшеците върху които спях, успях да ги вържа някак си.

Този ураганен вятър продължи няколко дни - може би 5-6, аз се борих през цялото време. Успях да стегна каквото мога и продължих. Но безсънието е нещо много гадно. Човек си променя психиката, тя му се разгражда. Това е точно състоянието, в което хората допускат аварии. Слава богу, моят таван е по-висок и успях да се оправя.

- А как устоявахте на изпитанията в самотните плавания с покойната ви съпруга Юлия?

- Ние бяхме

влюбени в началото, което страхотно много помага.

Но е много тежко да си затворен в 3-4 кв. метра непрекъснато с някой човек и то в тежки ситуации, глад и крайна умора. Вероятно безкрайно съм й омръзнал. Но Джу имаше прекрасно чувство за хумор. Тя беше и смела, и сърцата, и работлива.

- Къде се запознахте с Джу?
- Беше през 1968 г. на Алепу (сега “Дюни” - б.а.), на плажа - бяхме в обща компания.

- Създавахте впечатление за много здраво семейство, а в крайна сметка се разделихте.
- Хората се изчерпват. Любовта, и то амбициозната любов, винаги стига донякъде. На човек му се иска все да бъде като най-хубавото и не може да прости. Никой не е застрахован от тези работи. Другият вариант е в името на общественото мнение да крепиш нещата и те да куцат в ущърб и на двамата. Всъщност животът ми с Джу беше като магия, разделихме се, когато тя изчезна.

- След Джу оженихте ли се пак?
- Да, но и с нея се разделихме.

- Нещо с жените май не ви върви много?
- Или вървят повече, отколкото трябва.

- Следващата ви жена също ли обича морето?
- Тя също обичаше морето, но не като Джу. Като нея никой не може да го обича.

- От позицията на 70-годишен човек съжалявате ли за нещо?
- Не съм устроен да съжалявам.

- Липсата на жена до вас не мъчи ли мъжката ви душа?
- Има относителна самота. Не винаги самотата идва от липса на жена. Спомням си, преди да тръгна на Невъзможния път, пратих едно писмо на Митко Езекиев, който го разнасяше из цяла София. Вътре съм бил писал: «Сам съм си достатъчен». Трябва да ми е празник, за да бъда в някакви по-близки отношения с някоя жена.

- Всъщност колко брака имате?

- Четири.

Първата ми жена е една красива чехкиня Олга,

от която имам син Александър. След това в живота ми влезе Светла, една художничка. Третата ми съпруга е Джу, с която живяхме най-дълго – над 20 години, а след нея се ожених пак за друга Светла, но този път фотографка.

- Кой от четирите е бил най-невъзможният брак?
- Нямам такъв. Аз винаги съм се женел по любов и когато магията изчезне, връзката се разпада.

- Вие самият били ли сте обект на интерес от страна на Държавна сигурност, на опит да ви привлекат като сътрудник?
- Много пътувах, никога не съм бил обект на интерес от страна на Държавна сигурност и слава Богу. Сигурно причината е била в чепатия ми характер или в това, че в морето няма човек какво да каже и да донесе. Със спасителна лодка пресичаш океан, спираш на някое пристанище няколко дни и се връщаш. Последното ми плаване пък беше нонстоп самичък. Контактите ми са само с пристанищни хора и ветроходци. Не съм бил обект. В замяна на това

съм проверяван много пъти дали съм бил ченге или не .

- Виждали ли сте си досието?
- Много пъти са ме питали, но не съм го гледал. Правех една програма в БНТ "Архивите говорят". Работех основно с архивите на МВР и можех да си видя досието. Много мислех, но реших, че не ми се иска, за да не се изцапам. Представяте ли си някой близък човек или приятел, на когото си разчитал или разчиташ да се опреш, да те е клепал? Просто не желая да разкривам такива неща...

Едно интервю на Румяна Стефанова