20 декември, 11:27

Богдана Карадочева: Не съм изхвърляла Стефан Димитров от прозореца!

Майка ми е минала през страшни неща, а баща ми е бил убит в лагер!
прочитания: 796 | коментари: 0
Богдана Карадочева и Стефан Димитров на концерта по случай 60-годишнината на композитора в зала 1 на НДК

Богдана Карадочева е една от най-обичаните български певици. Заедно със Стефан Димитров са чудесен тандем не само в живота, но и на сцената. За режима преди 10 ноември, за натиска срещу нея, за всичко, което е изпитала, но не е споделила публично, с Богдана Карадочева разговаря репортер на вестник „ШОУ”.

- Знам също и че сте невероятен футболен запалянко – симпатизирате на „Левски”. Много ли се ядосахте като загубихте последния път?
- Да, голям запалянко съм, но не по-голям от брат ми и сина ми. Но много се вълнувам винаги, когато „Левски” играе. Вчера например, когато паднаха, много се ядосах, големи нерви падат. Сега ще ви разкажа нещо интересно по този въпрос. Значи, „Левски” е създаден през 1914 г., но в началото на 30-те години отборът не го е имало. Не е съществувал. Тогава баща ми Иван Карадочев и негов приятел решават да възстановят „Левски”. Купуват една нива, която се намира на мястото, където е днес е стадионът – но ще ви излъжа дали става дума за ст. „Георги Аспарухов” или за ст. „Васил Левски”. Мисля, че беше „Васил Левски”. След това купуват и столове, пейки, а после и екипи. Викат момчетата и им казват: „Момчета, вие от днес сте „Левски”. Баща ми беше болен, патологично болен на тема „Левски”. Той е бил и председател на футболния съюз, както и председател на клуба „Левски”. Всяка неделя преди мач момчетата идваха вкъщи, но по времето, когато баща ми не е бил председател, а просто фен. Идваха на обяд преди мач вкъщи – правеха им масажи, а баща ми им даваше специална храна, преди да излязат на терена, за да си силни и издръжливи. А баща ми беше и кум на почти всичките футболисти.

- Именно от Васко Найденов и Ивайло Манолов знаем, че страстите ви извън музиката са хазартът и готвенето. Колко най-много сте залагали и съответно печелили?
- Хазартът... силно го е казал. Но е вярно, от време на време обичам да играя. Обичам и да готвя много, обичам да експериментирам в кухнята, но не готвя всеки ден – трябва да имам вдъхновение, тогава мога да направя много вкусни чудеса. За печалба не мога да говоря, защото то моето е по-скоро детска работа – играя на онези машинки, на които можеш да пуснеш и 20 ст., за да поиграеш.

Играем често на белот за пари, но не за такива пари,


каквито някой веднага ще си помисли. Примерно единият печели 1.80 лв., а другият губи 3 лв. Повече е за играта, за хъса.

- Известна сте като голяма критикарка на стария режим. Как успяхте да станете голяма звезда по това време?
- България беше абсолютен лагер, в който всичко се контролираше. Но искам да ви кажа, че режимът у нас продължава да няма нищо общо със свободата на мисълта и на духа. Хората тогава, в това число и аз, бяхме млади и инициативни и бранехме, доколкото можем, правото да бъдем личности. Аз съм имала достатъчно много спънки, за да не правя това, което мога – да пея, но въпреки това съм успяла да се преборя и да бъда певица. Защото преди 1989 г. това да рисуваш, да пееш, да пишеш беше почти равносилно на престъпление. Питате ме за какви спънки говоря – ами например не са ме пускали да пътувам, не искаха да ми дадат „Златният Орфей”, въпреки че го заслужих с честен труд и глас. Също така не ми дадоха наградата на Френските музикални театри. Имах покана за Олимпия, но... не ми разрешиха да отида. Това малко ли е?

А ако ви кажа какво е трябвало да изпита и да преживее моята майка, сигурно лошо ще ви стане, защото вие сте още млад човек и може би е хубаво, че не знаете някои работи. Майка ми е минала през страшни неща. Баща ми е убит в лагер. Вторият ми баща е пратен в лагер. Тя получава документи за изселване с нас, децата. Никога не се оплака. Никога не поиска една стотинка на заем. Тя казваше: "Днес ще ядем... има едно парченце сирене." Но ще ни сложи бялата колосана покривка. Мама вярваше и знаеше, че "Бог ще се погрижи за птиченцата си".

- Била ли е някога славата проблем за вас?
- Не, защото аз съм много земен човек. Здраво съм стъпила на земята. Славата е нещо много относително, важното е хората да те знаят и да те помнят с добро. Защото то и Хитлер, и Сталин са имали слава, но на сатрапи! Човек трябва да си върши работата достойно, да вярва в Бог и да се старае да върши добри неща. Не съм позволила на славата никога да ме променя. Неприятно ми е само, когато чета всякакви изписани глупости за себе си, но от един определен момент нататък ги приемам като забавление за себе си.

Чела съм например, че съм глуха или пък плешива, а на другия ден отивам при фризьора си и той не може да повярва на тези глупости. Също така съм чела, че пия много или пък, че съм 100 килограма. Нито едното има общо с истината, нито другото. Чудят се какво да измислят. Че пия текила и уиски, а аз дори не знам какво е текила. Единственото, което пия, и то много рядко, когато се събираме с приятели надвечер, това е малко бяло вино. Сещам се и за още един невероятно абсурден текст, който прочетох преди време - че съм изхвърлила мъжа ми Стефан през прозореца. Бога ми, как е възможно това?

- Известно е, че вашият свекър Кирил Димитров-Мики е бил голям иманяр. Преди няколко години дори издаде книга с „иманярски легенди”. Разкажете ми малко за него и за тях...
- Да, но не той, а брат му. Има такава книга за иманярски легенди, но лично аз не съм я чела. Стефан го познаваше по-добре, лично моите впечатления за него бяха като за един много, много симпатичен, весел човек.

- С вашия съпруг Стефан Димитров сте страхотен тандем не само в живота, но и на сцената – лесно ли се живее по този начин?

- Предстои ни един много хубав концерт – сега, в петък и често ми задават този въпрос. По този начин се живее и много лесно, и много трудно. Защото и Стефан, и аз, сме хора със силни характери. Но с годините сме свикнали да се съобразяваме един с друг. Не знам кой е по-труден характер от двама ни, но сме много самостоятелни. Мненията ни по различните теми не винаги съвпадат, но като по-обща картинка ще ви кажа, че харесваме едни и същи неща и по отношение на музиката, и по отношение на киното, а това е много важно.

- В едно интервю той казва, че съжалява, че не е емигрирал в САЩ, когато е имал възможност... а вие?
- Не, той не съжалява. Съжалява, че чисто професионално е пропуснал възможността, защото

той имаше шанс да свири с Марая Кери навремето, дори да й пише музиката.

И днес да бъде мултимилионер. Но и аз съм имала такива шансове – и за Олимпия, и за Германия, но... какво да ви кажа, избрахме си да останем тук, в България. Далеч от България, от София, от моята улица не мога да живея.

 
Анелия ПОПОВА
Добави в Facebook



0 коментара

Напиши коментар
покажи следващите 0 коментара