Росен Върбанова и дъщеря му Алис позират с наградата "Еми"
Росен Върбанов е един от най-добрите художници на американския анимационен герой Мики Маус. От 13 години той работи в световноизвестното студио „Уолт Дисни”. През по-голямата част от годината живее в Лос Анджелис, но често си идва и в България. Носител е на най-голямото отличие за анимация “Ани” и два пъти на престижната награда „Еми”.
- Вярно ли е, че навремето сте учили озеленяване в Лесотехническия университет? Как изведнъж решихте да се занимавате с анимация?
- Не беше изведнъж - още като хлапе много обичах да рисувам. Нямах и пет годинки, а шарех стените и тапетите вкъщи с черен молив. Още оттогава предпочитам черно-белите рисунки, защото при тази техника се вижда по-ясно какво си сътворил.
Учителките в детската градина казали на майка ми, че се откроявам от другите деца с начина, по който рисувам, и тя ме насърчи да продължа да се занимавам. Майка ми цял живот работеше като инженер и рисува много добре. Кандидатствах в Художествената гимназия, но не ме приеха. На следващата година за по-сигурно опитах в столичния Техникум по приложни изкуства. Приеха ме в специалността „Бижутерия и металопластика”. След като завърших, една година правих сребърни бижута, за да се издържам в Лесотехническия. Но скоро се убедих, че там ми е скучно и третата година записах двегодишния курс по анимация във ВИТИЗ. Казах на майка ми:
„Изключиха ме от университета, защото отказах да отида на комсомолска бригада.”
Тя, естествено, бързо разбра истината, но понеже много добре ме познава, се съгласи с решението ми.
- В онези години нашата анимационна школа много се отличаваше от американския начин на анимиране. Как успяхте да се пригодите към изискванията на американците, след като започнахте да работите за тях?
- Във ВИТИЗ имах щастието да уча при аниматора Пройко Пройков от Националния киноцентър. Ако не беше той, с мнозина от нас нищо нямаше да стане. По онова време у нас се правеха предимно авторски филми за фестивали, но зрителите, най-вече децата, за които уж се прави анимацията, трудно ги приемаха. Пройков обаче беше привърженик на модерния американски начин на анимиране и той ни научи на страшно много неща.
- Как попаднахте в Лос Анджелис?
- Преди да замина за Америка, минах през Унгария. Във ВИТИЗ ни казаха, че отличниците на курса ще заминат на 3-месечна специализация в Лондон. Страшно се амбицирах и станах първенец на групата, но за Англия замина друг – по-малко талантлив, но връзкар. Известно време работих в студиата „Каданс” и „САФ София”, след което се свързах с унгарска студия за анимационни филми, положих тест, свързан с германски сериал, който се правеше там, харесаха ме, платиха самолетния ми билет, осигуриха ми квартира и заминах за Будапеща. След година и половина спечелих наградата на “Панония филм” за най-добър аниматор. Предложиха ми режисьорска длъжност, но отказах – трамплинът вече ме изстреля към Меката на киното – Лос Анджелис. …
- И там веднага започнахте да работите в „Уолт Дисни”?
- Е, не. В началото
припечелвах с каквото може.
Три пъти кандидатствах, но там ситото е невероятно фино и не ме приеха. Започнах работа в студията "Класки Чупо". После неговият продуцент се премести в "Дисни" и ми предложи да иде при него. Работата там невинаги върви по мед и масло. Един ден шефовете на шоуто (сериала) "Ким Посибъл", за което се трудех, ме извикваха и казаха: "Твоят стил не ни харесва - или ще го промениш, или ще се разделим." Отговорих, че ще се разделим, понеже няма да променя стила си. Речено-сторено. Три дни след разговора на високо ниво спечелих първата си награда "Еми". И се прибирах за няколко месеца в България. След като се върнах в Лос Анжелис, шефовете на "Дисни" ме поканиха в "Ким Посибъл". "Не, оттам вече ме уволниха!", отхвърлих аз предложението. "Това е вторият сезон на шоуто, продуцентът е друг, не отказвай", продължиха началниците и аз се съгласих.
- Бихте ли разказали накратко какво представлява „Уолт Дисни”?
- “Уолт Дисни” е най-голямата в света студия за анимационно кино. Нейният създател Уолтър Елиас Дисни е аниматор, филмов продуцент, сценарист и режисьор, който през 43-годишната си кариера в Холивуд допринася за превръщането на киното в средство на модерната култура, Уолт Дисни създава едни от най-обичаните филми в по целия свят, както и
"най-щастливото място на Земята" – Дисниленд.
През 1928, пътувайки във влака, Уолт създава първата скица на Мики Маус, който по-късно става звезда в "Параходът Уили" - първият анимационен филм със звук.
- Знам, че от години „съживявате” редица герои на „Уолт Дисни”. Как точно става това съживяване?
- В „Уолт Дисни” рисувам режисьорските книги, по които се заснема филмът. Правя поредица от скици, която пресъздава сценария. За 10-минутно филмче се правят около 600 панела, като срокът е месец и половина. На оразмерена хартия последователно рисувам какво става в целия филм по кадри и под тях давам кратко описание къде ще има някакъв специален ефект. След това всеки панел се заснема за точно определено време.
В „Уолт Дисни” имам щастието да работя с един от най-добрите художници на Мики Маус – Боб Макнайт, от когото съм усвоил редица тънкости. Боб е автор на библията за Мики Маус, в която е описано как се развива героят от 30-те години на миналия век до наши дни.
- Мики Маус е любим герой на милиони деца по света, пък и на техните родители. Освен дарбата на художник, какви други качества трябва да има човек, за да го пресъздава със средствата на анимацията?
- Задължително условие е да има чувство за хумор. В противен случай няма да може да създаде нещо интересно. Всичко във филма трябва да е смешно. Ако Мики Маус падне, не трябва да се нарани, защото това е форма на насилие.
- Кое е шоуто, над което най-много сте се смели, докато сте го правили?
- То се казва „Бренди и мистър Уискър”. Разказва се за едно женско куче пудел и един заек от лаборатория, които падат от самолет в джунглата на Амазония. Пуделът иска да се върне във Флорида, където живее в богато семейство, а заекът само му прави номера.
Друго шоу, което правих с огромно удоволствие, беше „Моят фитнеспартньор е маймуна” за анимационния канал „Картун нетуърк”. В него се разказва за момче, чиито съученици са животни, а най-добрият му приятел – шимпанзе.
- В цял свят телевизиите непрекъснато въртят анимационни филми за супергерои. Не рисувате ли екшъни?
- Не, екшъните не са ми по вкуса. Предпочитам смешните ситуации. Всичко във филма трябва да е комично.
- Освен в анимационни филми участвате ли и в други проекти?
- През 2000 година направих сториборд и анимация за коледна песен на Марая Кери. А за реклама на Кадилак Катера създадох птица, която е кацнала на рамото на Синди Крауфорд и я целува, докато тя шофира.
- Сигурно мнозина ваши колеги ви завиждат, че сте направили кариера в Америка. Как е животът в Лос Анджелис?
- Той е много по-различен от живота в България - скучен, но много уреден.
Всеки божи ден знаеш какво ще ти се случи, няма изненади. Работа – вечер вкъщи пред телевизора – сън и пак работа… В събота и неделя – на Дисниленд, на кино или на някое езеро.
По заведения ходят само младежи или руснаци.
Цените са достъпни. Храната, дрехите и колите са евтини. Скъпи са услугите, медицинското обслужване и жилищата.
- Животът в Америка много ли ви промени?
- Да, там човек се научава как да работи и най-вече как да общува с останалите хора, което в България го няма. Българинът може да е прочел много книги, американецът може да не е чел толкова много, но знае как да се усмихне, да се държи учтиво. За 13 години не съм присъствал на нито един скандал между мои колеги. Нито пък някой да е повишил тон.
- Всяко лято се връщаш в България. Защо?
- Защото тук е майка ми, тук са приятелите ми. Колкото и калпава държава да е България, аз съм роден в нея и всичко ми е близко по един или друг начин.
- В чисто личен план как стоят при вас нещата?
- Имам 7-годишна дъщеря, която се казва Алис и е родена в Калифорния. Страшно много я обичам. Майка й е българка. Разведохме се след 5-годишен брак, просто защото съпружеският живот стана много скучен.
Венелин МИТЕВ
- Вярно ли е, че навремето сте учили озеленяване в Лесотехническия университет? Как изведнъж решихте да се занимавате с анимация?
- Не беше изведнъж - още като хлапе много обичах да рисувам. Нямах и пет годинки, а шарех стените и тапетите вкъщи с черен молив. Още оттогава предпочитам черно-белите рисунки, защото при тази техника се вижда по-ясно какво си сътворил.
Учителките в детската градина казали на майка ми, че се откроявам от другите деца с начина, по който рисувам, и тя ме насърчи да продължа да се занимавам. Майка ми цял живот работеше като инженер и рисува много добре. Кандидатствах в Художествената гимназия, но не ме приеха. На следващата година за по-сигурно опитах в столичния Техникум по приложни изкуства. Приеха ме в специалността „Бижутерия и металопластика”. След като завърших, една година правих сребърни бижута, за да се издържам в Лесотехническия. Но скоро се убедих, че там ми е скучно и третата година записах двегодишния курс по анимация във ВИТИЗ. Казах на майка ми:
„Изключиха ме от университета, защото отказах да отида на комсомолска бригада.”
Тя, естествено, бързо разбра истината, но понеже много добре ме познава, се съгласи с решението ми.
- В онези години нашата анимационна школа много се отличаваше от американския начин на анимиране. Как успяхте да се пригодите към изискванията на американците, след като започнахте да работите за тях?
- Във ВИТИЗ имах щастието да уча при аниматора Пройко Пройков от Националния киноцентър. Ако не беше той, с мнозина от нас нищо нямаше да стане. По онова време у нас се правеха предимно авторски филми за фестивали, но зрителите, най-вече децата, за които уж се прави анимацията, трудно ги приемаха. Пройков обаче беше привърженик на модерния американски начин на анимиране и той ни научи на страшно много неща.
- Как попаднахте в Лос Анджелис?
- Преди да замина за Америка, минах през Унгария. Във ВИТИЗ ни казаха, че отличниците на курса ще заминат на 3-месечна специализация в Лондон. Страшно се амбицирах и станах първенец на групата, но за Англия замина друг – по-малко талантлив, но връзкар. Известно време работих в студиата „Каданс” и „САФ София”, след което се свързах с унгарска студия за анимационни филми, положих тест, свързан с германски сериал, който се правеше там, харесаха ме, платиха самолетния ми билет, осигуриха ми квартира и заминах за Будапеща. След година и половина спечелих наградата на “Панония филм” за най-добър аниматор. Предложиха ми режисьорска длъжност, но отказах – трамплинът вече ме изстреля към Меката на киното – Лос Анджелис. …
- И там веднага започнахте да работите в „Уолт Дисни”?
- Е, не. В началото
припечелвах с каквото може.
Три пъти кандидатствах, но там ситото е невероятно фино и не ме приеха. Започнах работа в студията "Класки Чупо". После неговият продуцент се премести в "Дисни" и ми предложи да иде при него. Работата там невинаги върви по мед и масло. Един ден шефовете на шоуто (сериала) "Ким Посибъл", за което се трудех, ме извикваха и казаха: "Твоят стил не ни харесва - или ще го промениш, или ще се разделим." Отговорих, че ще се разделим, понеже няма да променя стила си. Речено-сторено. Три дни след разговора на високо ниво спечелих първата си награда "Еми". И се прибирах за няколко месеца в България. След като се върнах в Лос Анжелис, шефовете на "Дисни" ме поканиха в "Ким Посибъл". "Не, оттам вече ме уволниха!", отхвърлих аз предложението. "Това е вторият сезон на шоуто, продуцентът е друг, не отказвай", продължиха началниците и аз се съгласих.
- Бихте ли разказали накратко какво представлява „Уолт Дисни”?
- “Уолт Дисни” е най-голямата в света студия за анимационно кино. Нейният създател Уолтър Елиас Дисни е аниматор, филмов продуцент, сценарист и режисьор, който през 43-годишната си кариера в Холивуд допринася за превръщането на киното в средство на модерната култура, Уолт Дисни създава едни от най-обичаните филми в по целия свят, както и
"най-щастливото място на Земята" – Дисниленд.
През 1928, пътувайки във влака, Уолт създава първата скица на Мики Маус, който по-късно става звезда в "Параходът Уили" - първият анимационен филм със звук.
- Знам, че от години „съживявате” редица герои на „Уолт Дисни”. Как точно става това съживяване?
- В „Уолт Дисни” рисувам режисьорските книги, по които се заснема филмът. Правя поредица от скици, която пресъздава сценария. За 10-минутно филмче се правят около 600 панела, като срокът е месец и половина. На оразмерена хартия последователно рисувам какво става в целия филм по кадри и под тях давам кратко описание къде ще има някакъв специален ефект. След това всеки панел се заснема за точно определено време.
В „Уолт Дисни” имам щастието да работя с един от най-добрите художници на Мики Маус – Боб Макнайт, от когото съм усвоил редица тънкости. Боб е автор на библията за Мики Маус, в която е описано как се развива героят от 30-те години на миналия век до наши дни.
- Мики Маус е любим герой на милиони деца по света, пък и на техните родители. Освен дарбата на художник, какви други качества трябва да има човек, за да го пресъздава със средствата на анимацията?
- Задължително условие е да има чувство за хумор. В противен случай няма да може да създаде нещо интересно. Всичко във филма трябва да е смешно. Ако Мики Маус падне, не трябва да се нарани, защото това е форма на насилие.
- Кое е шоуто, над което най-много сте се смели, докато сте го правили?
- То се казва „Бренди и мистър Уискър”. Разказва се за едно женско куче пудел и един заек от лаборатория, които падат от самолет в джунглата на Амазония. Пуделът иска да се върне във Флорида, където живее в богато семейство, а заекът само му прави номера.
Друго шоу, което правих с огромно удоволствие, беше „Моят фитнеспартньор е маймуна” за анимационния канал „Картун нетуърк”. В него се разказва за момче, чиито съученици са животни, а най-добрият му приятел – шимпанзе.
- В цял свят телевизиите непрекъснато въртят анимационни филми за супергерои. Не рисувате ли екшъни?
- Не, екшъните не са ми по вкуса. Предпочитам смешните ситуации. Всичко във филма трябва да е комично.
- Освен в анимационни филми участвате ли и в други проекти?
- През 2000 година направих сториборд и анимация за коледна песен на Марая Кери. А за реклама на Кадилак Катера създадох птица, която е кацнала на рамото на Синди Крауфорд и я целува, докато тя шофира.
- Сигурно мнозина ваши колеги ви завиждат, че сте направили кариера в Америка. Как е животът в Лос Анджелис?
- Той е много по-различен от живота в България - скучен, но много уреден.
Всеки божи ден знаеш какво ще ти се случи, няма изненади. Работа – вечер вкъщи пред телевизора – сън и пак работа… В събота и неделя – на Дисниленд, на кино или на някое езеро.
По заведения ходят само младежи или руснаци.
Цените са достъпни. Храната, дрехите и колите са евтини. Скъпи са услугите, медицинското обслужване и жилищата.
- Животът в Америка много ли ви промени?
- Да, там човек се научава как да работи и най-вече как да общува с останалите хора, което в България го няма. Българинът може да е прочел много книги, американецът може да не е чел толкова много, но знае как да се усмихне, да се държи учтиво. За 13 години не съм присъствал на нито един скандал между мои колеги. Нито пък някой да е повишил тон.
- Всяко лято се връщаш в България. Защо?
- Защото тук е майка ми, тук са приятелите ми. Колкото и калпава държава да е България, аз съм роден в нея и всичко ми е близко по един или друг начин.
- В чисто личен план как стоят при вас нещата?
- Имам 7-годишна дъщеря, която се казва Алис и е родена в Калифорния. Страшно много я обичам. Майка й е българка. Разведохме се след 5-годишен брак, просто защото съпружеският живот стана много скучен.
Венелин МИТЕВ
