Георги Лозев (вляво) с негов авер
Георги Лозев е бивш легионер. Компютърният специалист и рокер по душа е роден в Пловдив през 1972 г. Завършва френската гимназия в София, а след това Минногеоложкия университет. През 1996 г. постъпва в легендарния Френски чуждестранен легион. Минава успешно през всичките обучения и е изпратен на бойна мисия в Африка.
Прекарва повече от 3 години в легиона. След като се отказва от военната кариера, се установява в Париж, където работи като охрана. Но след известно време желанието му за приключения го отвежда в Того, Африка. Малко след това получава предложение за работа в Никарагуа и се съгласява да отиде само за няколко месеца. Няколкото месеца обаче се превръщат в години и Георги живее там и до днес. В Манагуа се раждат двете му дъщери Мелиса и Нели.
- Завършвате Френската гимназия, после висшето си образование и изведнъж решавате да кандидатствате в Чуждестранния легион. Защо?
- Някаква безперспективност имаше тук в онази далечна 1996 година преди кризата, която настъпи после през януари. Най-трудно ми беше да си продам мотора, бях рокер, имах авантюристичен дух, бях свободолюбив. Но го направих и тръгнах.
- Как става това, след като нямате необходимата физическа подготовка?
- Аз винаги съм спортувал. А в легиона пътят до бялото кепе е дълъг и труден. Той започва от приемния пункт, после продължава през къщата-майка в град Обан, след това идва ред на “фермата” в Пиринеите, където фрази като “изморен съм”, “нямам сили”, “не мога” трябва да бъдат забравени. Кросовете, маршовете и бойните учения са придружени от медицински изследвания и психотестове.
Един от всеки десет кандидати продължава подготовката.
Това е истинската 4-месечна селекция, когато проличава кой ще издържи и кой - не. Само там човек може да си даде сметка, че здравото тяло и големите мускули съвсем не са достатъчни, за да издържиш на 10-километровите кросове или на 80-километровите маршове. Основата на нашата сила е съзнанието, което контролира волята и морала, затова и външният вид често се оказва само поза. Тези, които остават, преминавайки през 4-месечния ад, са не толкова здрави горили, колкото твърдо решените, че връщане назад няма.
- Бихте ли разказали накратко историята на тази уникална по рода си армия?
- Той е създаден през 1831 г. от френския крал Луи Филип, който решава да обедини в една военна част всички служещи на короната чуждестранни наемници. Днес в легиона има войници от 140 държави. Легионерите, който участват в мисии в Косово, Централна Африка, Френска Гвиана и други, по-малко известни точки на планетата,
са готови да умрат, без да задават въпроси, а и нямат право на това.
Тяхното минало не съществува, а бъдещето им се диктува единствено от офицерите на техните роти.
Легионерът е повече от наемник. Той е откъснат от всичко лично, неговият начин на мислене е под контрол, всяко негово действие е отбелязвано в личното му досие, а за всяко провинение го очаква тежък карцер.
- Кой би избрал такъв живот и защо?
- Причините са много и са от чисто личен характер, затова не винаги можем да ги разгадаем, но когато има преобладаващ наплив от някоя нация, то причината е от глобален характер. През 90-те напливът е предимно от бившите социалистиески страни. В момента най-много са руснаците и поляците. В легиона отиват хора, готови на всичко, защото са доведени до отчаяние. Хора, които не виждат перспектива в собствената си страна, или просто авантюристи, търсещи силни усещания.
- Битува мнението, че легионът е убежище за бягащи от закона?
- Имаше и такива. Имаше хора, преследвани по политически причини, както и дребни джебчии.
Други се криеха от данъчните служби, а трети от жените си,
които ги търсеха с разни трудни дела за развод или за поделяне на имущества. Все пак трябва да отбележа, че за хора, търсени от Интерпол, няма място в легиона.
- В момента има ли българи в легиона?
- В легиона бяхме двайсетина души. С годините броят на българите непрекъснато се увеличава.
- След като говорите така увлекателно за легиона, защо все пак го напуснахте?
- Защото получих травма, лекарите ми откриха и някакво заболяване на бъбреците и ми забраниха да скачам отвисоко, така че вече не ставах за елитен войник. Уволних се през декември 1999-а.
- Къде се срещнахте с бъдещата си съпруга?
- В една бинго зала. Аз работех там, а тя беше поканена на церемонията по откриването на залата. Представи ми я една българка, омъжена за никарагуанец.
- Как децата променят един мъж?
- Децата са причината да спра в Никарагуа. Аз съм рокер по душа, моят живот е пътят и моят девиз е: “Човекът е човек, когато е на път“. Пътешествията с мотор, за предпочитане “Харли-Дейвидсън”, са голяма част от моя живот. Всяка свободна минута яхвам мотора си и отпрашвам из джунглите на Централна Америка.
- Местните мутри как гледат на вас?
- Всички знаят, че съм бивш легионер, и затова се ползвам с авторитет. Между другото, най-големият, но и най-престъпен квартал в Манагуа се казва „Георги Димитров”. Името е останало още от сандинизма. За да се предпазят, повечето никарагуанци се разхождат с пушки или пистолети по улиците. Там да ходиш по улиците с оръжие е като да носиш дамска чанта.
Едно интервю на Венелин МИТЕВ
Прекарва повече от 3 години в легиона. След като се отказва от военната кариера, се установява в Париж, където работи като охрана. Но след известно време желанието му за приключения го отвежда в Того, Африка. Малко след това получава предложение за работа в Никарагуа и се съгласява да отиде само за няколко месеца. Няколкото месеца обаче се превръщат в години и Георги живее там и до днес. В Манагуа се раждат двете му дъщери Мелиса и Нели.
- Завършвате Френската гимназия, после висшето си образование и изведнъж решавате да кандидатствате в Чуждестранния легион. Защо?
- Някаква безперспективност имаше тук в онази далечна 1996 година преди кризата, която настъпи после през януари. Най-трудно ми беше да си продам мотора, бях рокер, имах авантюристичен дух, бях свободолюбив. Но го направих и тръгнах.
- Как става това, след като нямате необходимата физическа подготовка?
- Аз винаги съм спортувал. А в легиона пътят до бялото кепе е дълъг и труден. Той започва от приемния пункт, после продължава през къщата-майка в град Обан, след това идва ред на “фермата” в Пиринеите, където фрази като “изморен съм”, “нямам сили”, “не мога” трябва да бъдат забравени. Кросовете, маршовете и бойните учения са придружени от медицински изследвания и психотестове.
Един от всеки десет кандидати продължава подготовката.
Това е истинската 4-месечна селекция, когато проличава кой ще издържи и кой - не. Само там човек може да си даде сметка, че здравото тяло и големите мускули съвсем не са достатъчни, за да издържиш на 10-километровите кросове или на 80-километровите маршове. Основата на нашата сила е съзнанието, което контролира волята и морала, затова и външният вид често се оказва само поза. Тези, които остават, преминавайки през 4-месечния ад, са не толкова здрави горили, колкото твърдо решените, че връщане назад няма.
- Бихте ли разказали накратко историята на тази уникална по рода си армия?
- Той е създаден през 1831 г. от френския крал Луи Филип, който решава да обедини в една военна част всички служещи на короната чуждестранни наемници. Днес в легиона има войници от 140 държави. Легионерите, който участват в мисии в Косово, Централна Африка, Френска Гвиана и други, по-малко известни точки на планетата,
са готови да умрат, без да задават въпроси, а и нямат право на това.
Тяхното минало не съществува, а бъдещето им се диктува единствено от офицерите на техните роти.
Легионерът е повече от наемник. Той е откъснат от всичко лично, неговият начин на мислене е под контрол, всяко негово действие е отбелязвано в личното му досие, а за всяко провинение го очаква тежък карцер.
- Кой би избрал такъв живот и защо?
- Причините са много и са от чисто личен характер, затова не винаги можем да ги разгадаем, но когато има преобладаващ наплив от някоя нация, то причината е от глобален характер. През 90-те напливът е предимно от бившите социалистиески страни. В момента най-много са руснаците и поляците. В легиона отиват хора, готови на всичко, защото са доведени до отчаяние. Хора, които не виждат перспектива в собствената си страна, или просто авантюристи, търсещи силни усещания.
- Битува мнението, че легионът е убежище за бягащи от закона?
- Имаше и такива. Имаше хора, преследвани по политически причини, както и дребни джебчии.
Други се криеха от данъчните служби, а трети от жените си,
които ги търсеха с разни трудни дела за развод или за поделяне на имущества. Все пак трябва да отбележа, че за хора, търсени от Интерпол, няма място в легиона.
- В момента има ли българи в легиона?
- В легиона бяхме двайсетина души. С годините броят на българите непрекъснато се увеличава.
- След като говорите така увлекателно за легиона, защо все пак го напуснахте?
- Защото получих травма, лекарите ми откриха и някакво заболяване на бъбреците и ми забраниха да скачам отвисоко, така че вече не ставах за елитен войник. Уволних се през декември 1999-а.
- Къде се срещнахте с бъдещата си съпруга?
- В една бинго зала. Аз работех там, а тя беше поканена на церемонията по откриването на залата. Представи ми я една българка, омъжена за никарагуанец.
- Как децата променят един мъж?
- Децата са причината да спра в Никарагуа. Аз съм рокер по душа, моят живот е пътят и моят девиз е: “Човекът е човек, когато е на път“. Пътешествията с мотор, за предпочитане “Харли-Дейвидсън”, са голяма част от моя живот. Всяка свободна минута яхвам мотора си и отпрашвам из джунглите на Централна Америка.
- Местните мутри как гледат на вас?
- Всички знаят, че съм бивш легионер, и затова се ползвам с авторитет. Между другото, най-големият, но и най-престъпен квартал в Манагуа се казва „Георги Димитров”. Името е останало още от сандинизма. За да се предпазят, повечето никарагуанци се разхождат с пушки или пистолети по улиците. Там да ходиш по улиците с оръжие е като да носиш дамска чанта.
Едно интервю на Венелин МИТЕВ
