Георги Лозев
Георги Лозев е бивш легионер, компютърен специалист и рокер. Роден е в Пловдив през 1972 г. Завършва френската гимназия в София, а след това -Минногеоложкия университет. През 1996 г. постъпва в легендарния Френски чуждестранен легион. Минава успешно през всичките обучения и е изпратен на бойна мисия в Африка. Прекарва повече от 3 години в легиона, но заради травма напуска редиците му. След като се отказва от военната кариера, се установява в Париж, където работи като охрана. Но след известно време желанието му за приключения го отвежда в Того, Африка. Малко след това получава предложение за работа в Никарагуа и се съгласява да отиде само за няколко месеца. Няколкото месеца обаче се превръщат в години и Георги и до днес живее там. В Манагуа се раждат двете му дъщери Мелиса и Нели. В момента е в България, за да представи автобиографичния си роман „Аз, легионерът”.
- Завършвате Френската гимназия, после висшето си образование и изведнъж решавате да кандидатствате в Чуждестранния легион. Защо?
- Някаква безперспективност имаше тук в онази далечна 1996 година, преди кризата, която настъпи после през януари. Най-трудно ми беше да си продам мотора, бях рокер, имах авантюристичен дух, бях свободолюбив. Но го направих и тръгнах.
- Как става това, след като нямате необходимата физическа подготовка?
- Аз винаги съм спортувал. На 5 години започнах да играя тенис, после се занимавах с фехтовка, с хокей на лед… А в легиона пътят до бялото кепе е дълъг и труден. Той започва от приемния пунк, после продължава през къщата-майка в град Обан, след това идва ред на “фермата” в Пиренеите, където фрази като “изморен съм”, “нямам сили”, “не мога” трябва да бъдат забравени. Кросовете, маршовете и бойните учения са придружени от медицински изследвания и психотестове. Един от всеки десет кандидати продължава подготовката. Това е истинската 4-месечна селекция, когато проличава кой ще издържи и кой не. Само там човек може да си даде сметка, че здравото тяло и големите мускули съвсем не са достатъчни, за да издържиш на 10-километровите кросове или на 80-километровите маршове. Основата на нашата сила е съзнанието, което контролира волята и морала, затова и външният вид често се оказва само поза. Тези, които остават, преминавайки през 4-месечния ад, са не толкова здрави горили, колкото твърдо решените, че връщане назад няма.
- Бихте ли разказали накратко историята на тази уникална по рода си армия?
- Той е създаден през 1831 г. от френския крал Луи Филип, който решава да обедини в една военна част всички служещи на короната чуждестранни наемници. Днес в легиона има
войници от 140 държави.
Той е част от френската армия и е елитен корпус от пехотната войска. Единствената разлика между него и останалите елитни части по света е, че неговите врати са отворени за кандидати от всички националности. Днес легионерите, които участват в мисии в Косово, Централна Африка, Френска Гвиана и други по-малко известни точки на планетата, са готови да умрат, без да задават въпроси, а и нямат право на това. Тяхното минало не съществува, а бъдещето им се диктува единствено от офицерите на техните роти.
Легионерт е повече от наемник, той е откъснат от всичко лично,
неговият начин на мислене е под контрол,
всяко негово действие е отбелязвано в личното му досие, а за всяко провинение го очаква тежък карцер.
- Кой би избрал такъв живот и защо?
- Причиние са много и са чисто от личен характер, затова не винаги можем да ги разгадаем, но когато има преобладаващ наплив от някоя нация, то причината е от глобален характер.
Така след Октомврийската революция хиляди белогравдейци от царската армия са потърсили убежище в легиона. През 1945 г. офицери от германската армия, изгубили своя идол, също се включват в редиците на легиона. През 90-те напливът е предимно от бившите социалистиески страни. В момента най-много са руснаците и поляците.
В легиона отиват хора, готови на всичко, защото са доведени до отчаяние. Хора, които не виждат перспектива в собствената си страна, или просто авантюристи, търсещи силни усещания.
- Битува мнението, че легионът е убежище за бягащи от закона?
- Имаше и такива. Имаше хора, преследвани по политически причини, както и дребни джебчии. Други се криеха от данъчните служби, а трети от жените си, които ги търсеха с разни трудни дела за развод или за поделяне на имущества. Все пак трябва да отбележа, че
за хора, търсени от Интерпол, няма място в легиона.
- В момента има ли българи в легиона?
- Навремето, по време на обучението, бях сам в цялата рота. После в легиона бяхме двайсетина души. С годините броят на българите непрекъснато се увеличава.
- Ако кажа, че сте били наемник, ще ми се разсърдите ли?
- Не, няма да се разсърдя, но няма напълно да се съглася. Защото легионерът не е престъпник, избягал от закона, или обикновен наемник, а е висококвалифициран професионален войник, елитен войник.
- Елитен войник, който се бие за друга държава?
- Честно казано, никога не почувствах, че се бия за друга държава. В днешно време повечето мисии са към НАТО или ООН, професионални войници от Българската армия също са участвали в подобни мисии, като Камбоджа през 1990-1991 или Ирак 2007-а.
- След като говорите така увлекателно за легиона, защо все пак го напуснахте?
- Защото получих травмата, лекарите ми откриха и някакво заболяване на бъбреците и ми забраниха да скачам отвисоко, така че вече не ставах за елитен войник. Уволних се през декември 1999-а.
- Травмата по време на бойна мисия ли я получихте?
- Не, не! Докато играех футбол. В легиона от време на време се организираха мачове между различните роти.
- Ако някой сега ви помоли за съвет, бихте ли му препоръчали да се запише в Чуждестранния легион?
- Не, аз мога да му дам информация за легиона, но не бих си позволил да го посъветвам да отиде там. Защото това не е обикновено предложение за работа. Това решение е много лично. Всеки трябва да следва своя път в живота. Просто моят път мина оттам и реших да разкажа за него в книгата си. Опитът, който споделям в нея, би могъл да помогне на хората, които решат да опитат късмета си във Френския чуждестранен легион.
- Къде се срещнахте с бъдещата си съпруга?
- В една бинго зала. Аз работех там, а тя беше поканена на церемонията по откриването на залата. Представи ми я една българка, омъжена за никарагуанец.
- Как децата променят един мъж?
- Децата са причината да спра в Никарагуа. Аз съм рокер по душа, моят живот е пътят и моят девиз е: “Човекът е човек, когато е на път“. Пътешествията с мотор, за предпочитане “Харли-Дейвидсън”, са голяма част от моя живот. Всяка свободна минута яхвам мотора си и отпрашвам из джунглите на Централна Америка. Но по стечение на обстоятелствата едно от големите ми приключения се оказа създаването на семейство, и то не къде да е, а именно в Никарагуа. Почувствах една огромна отговорност, която ме спря и ме накара да се отбия от волното си препускане с мотора. Разбира се, не ме промени изцяло, но ме накара да погледна на живота от друг ъгъл. Децата са най-хубавото нещо, което имаме, и не бива да забравяме, че растат много бързо и утре вече няма да са деца, така че днес е моментът да бъдем с тях.
- Тя и децата ви идвали ли са в България?
- Идвали са, разбира се.
- Учите ли децата си да говорят български език?
- Опитвам се, старая се, но най-бързо ги научиха децата тук, когато едно лято ги оставих 3 месеца в България.
- В момента какво работите?
- Технически директор съм на същата фирма.
- Срещате ли други българи по тези земи?
- Срещам, но човек трябва да е авантюрист, за да се установи да живее там. Никарагуа е уникална държава. Като започнем от това, че улиците нямат имена и всичко е оставено по някаква индианска традиция с далечни обеснения. Например обеснението за даден адрес е: от Градската болница, три преки на юг и две надолу, жълтата къща. Тук има невероятна природа, реки, езера и вулкани. Както и уникална фауна. Но Никарагуа не е сигурно място за живеене. Икономически страната отива към разруха. В центъра на столицата Манагуа няма кафенета, няма и забележителности. Наричат това място „възкръсналият град”, защото успява да преживее тежките земетресения от 1931-ва и 1972-ра и унищожителния ураган Мич през 1998-а.
Най-големият, но и най-престъпен квартал в Манагуа се казва „Георги Димитров”.
Името е останало още от сандинизма. Повечето никарагуанци не знаят кой е Димитров, но само споменаването на това име ги кара да настръхват, защото в този квартал се случва какво ли не. За да се предпазят, повечето никарагуанци се разхождат с пушки или пистолети по улиците. Там да ходиш по улиците с оръжие е като да носиш дамска чанта.
- Местните мутри как гледат на вас?
- Всички знаят, че съм бивш легионер, и затова се ползвам с авторитет. Освен това са респектирани от шофьорските ми умения и мощта, с която яхам своя мотор.
- След всичко, което сте преживели, какво може да ви изненада?
- Нищо не може да ме изненада така, както собствената ми съдба.
Венелин МИТЕВ
- Завършвате Френската гимназия, после висшето си образование и изведнъж решавате да кандидатствате в Чуждестранния легион. Защо?
- Някаква безперспективност имаше тук в онази далечна 1996 година, преди кризата, която настъпи после през януари. Най-трудно ми беше да си продам мотора, бях рокер, имах авантюристичен дух, бях свободолюбив. Но го направих и тръгнах.
- Как става това, след като нямате необходимата физическа подготовка?
- Аз винаги съм спортувал. На 5 години започнах да играя тенис, после се занимавах с фехтовка, с хокей на лед… А в легиона пътят до бялото кепе е дълъг и труден. Той започва от приемния пунк, после продължава през къщата-майка в град Обан, след това идва ред на “фермата” в Пиренеите, където фрази като “изморен съм”, “нямам сили”, “не мога” трябва да бъдат забравени. Кросовете, маршовете и бойните учения са придружени от медицински изследвания и психотестове. Един от всеки десет кандидати продължава подготовката. Това е истинската 4-месечна селекция, когато проличава кой ще издържи и кой не. Само там човек може да си даде сметка, че здравото тяло и големите мускули съвсем не са достатъчни, за да издържиш на 10-километровите кросове или на 80-километровите маршове. Основата на нашата сила е съзнанието, което контролира волята и морала, затова и външният вид често се оказва само поза. Тези, които остават, преминавайки през 4-месечния ад, са не толкова здрави горили, колкото твърдо решените, че връщане назад няма.
- Бихте ли разказали накратко историята на тази уникална по рода си армия?
- Той е създаден през 1831 г. от френския крал Луи Филип, който решава да обедини в една военна част всички служещи на короната чуждестранни наемници. Днес в легиона има
войници от 140 държави.
Той е част от френската армия и е елитен корпус от пехотната войска. Единствената разлика между него и останалите елитни части по света е, че неговите врати са отворени за кандидати от всички националности. Днес легионерите, които участват в мисии в Косово, Централна Африка, Френска Гвиана и други по-малко известни точки на планетата, са готови да умрат, без да задават въпроси, а и нямат право на това. Тяхното минало не съществува, а бъдещето им се диктува единствено от офицерите на техните роти.
Легионерт е повече от наемник, той е откъснат от всичко лично,
неговият начин на мислене е под контрол,
всяко негово действие е отбелязвано в личното му досие, а за всяко провинение го очаква тежък карцер.
- Кой би избрал такъв живот и защо?
- Причиние са много и са чисто от личен характер, затова не винаги можем да ги разгадаем, но когато има преобладаващ наплив от някоя нация, то причината е от глобален характер.
Така след Октомврийската революция хиляди белогравдейци от царската армия са потърсили убежище в легиона. През 1945 г. офицери от германската армия, изгубили своя идол, също се включват в редиците на легиона. През 90-те напливът е предимно от бившите социалистиески страни. В момента най-много са руснаците и поляците.
В легиона отиват хора, готови на всичко, защото са доведени до отчаяние. Хора, които не виждат перспектива в собствената си страна, или просто авантюристи, търсещи силни усещания.
- Битува мнението, че легионът е убежище за бягащи от закона?
- Имаше и такива. Имаше хора, преследвани по политически причини, както и дребни джебчии. Други се криеха от данъчните служби, а трети от жените си, които ги търсеха с разни трудни дела за развод или за поделяне на имущества. Все пак трябва да отбележа, че
за хора, търсени от Интерпол, няма място в легиона.
- В момента има ли българи в легиона?
- Навремето, по време на обучението, бях сам в цялата рота. После в легиона бяхме двайсетина души. С годините броят на българите непрекъснато се увеличава.
- Ако кажа, че сте били наемник, ще ми се разсърдите ли?
- Не, няма да се разсърдя, но няма напълно да се съглася. Защото легионерът не е престъпник, избягал от закона, или обикновен наемник, а е висококвалифициран професионален войник, елитен войник.
- Елитен войник, който се бие за друга държава?
- Честно казано, никога не почувствах, че се бия за друга държава. В днешно време повечето мисии са към НАТО или ООН, професионални войници от Българската армия също са участвали в подобни мисии, като Камбоджа през 1990-1991 или Ирак 2007-а.
- След като говорите така увлекателно за легиона, защо все пак го напуснахте?
- Защото получих травмата, лекарите ми откриха и някакво заболяване на бъбреците и ми забраниха да скачам отвисоко, така че вече не ставах за елитен войник. Уволних се през декември 1999-а.
- Травмата по време на бойна мисия ли я получихте?
- Не, не! Докато играех футбол. В легиона от време на време се организираха мачове между различните роти.
- Ако някой сега ви помоли за съвет, бихте ли му препоръчали да се запише в Чуждестранния легион?
- Не, аз мога да му дам информация за легиона, но не бих си позволил да го посъветвам да отиде там. Защото това не е обикновено предложение за работа. Това решение е много лично. Всеки трябва да следва своя път в живота. Просто моят път мина оттам и реших да разкажа за него в книгата си. Опитът, който споделям в нея, би могъл да помогне на хората, които решат да опитат късмета си във Френския чуждестранен легион.
- Къде се срещнахте с бъдещата си съпруга?
- В една бинго зала. Аз работех там, а тя беше поканена на церемонията по откриването на залата. Представи ми я една българка, омъжена за никарагуанец.
- Как децата променят един мъж?
- Децата са причината да спра в Никарагуа. Аз съм рокер по душа, моят живот е пътят и моят девиз е: “Човекът е човек, когато е на път“. Пътешествията с мотор, за предпочитане “Харли-Дейвидсън”, са голяма част от моя живот. Всяка свободна минута яхвам мотора си и отпрашвам из джунглите на Централна Америка. Но по стечение на обстоятелствата едно от големите ми приключения се оказа създаването на семейство, и то не къде да е, а именно в Никарагуа. Почувствах една огромна отговорност, която ме спря и ме накара да се отбия от волното си препускане с мотора. Разбира се, не ме промени изцяло, но ме накара да погледна на живота от друг ъгъл. Децата са най-хубавото нещо, което имаме, и не бива да забравяме, че растат много бързо и утре вече няма да са деца, така че днес е моментът да бъдем с тях.
- Тя и децата ви идвали ли са в България?
- Идвали са, разбира се.
- Учите ли децата си да говорят български език?
- Опитвам се, старая се, но най-бързо ги научиха децата тук, когато едно лято ги оставих 3 месеца в България.
- В момента какво работите?
- Технически директор съм на същата фирма.
- Срещате ли други българи по тези земи?
- Срещам, но човек трябва да е авантюрист, за да се установи да живее там. Никарагуа е уникална държава. Като започнем от това, че улиците нямат имена и всичко е оставено по някаква индианска традиция с далечни обеснения. Например обеснението за даден адрес е: от Градската болница, три преки на юг и две надолу, жълтата къща. Тук има невероятна природа, реки, езера и вулкани. Както и уникална фауна. Но Никарагуа не е сигурно място за живеене. Икономически страната отива към разруха. В центъра на столицата Манагуа няма кафенета, няма и забележителности. Наричат това място „възкръсналият град”, защото успява да преживее тежките земетресения от 1931-ва и 1972-ра и унищожителния ураган Мич през 1998-а.
Най-големият, но и най-престъпен квартал в Манагуа се казва „Георги Димитров”.
Името е останало още от сандинизма. Повечето никарагуанци не знаят кой е Димитров, но само споменаването на това име ги кара да настръхват, защото в този квартал се случва какво ли не. За да се предпазят, повечето никарагуанци се разхождат с пушки или пистолети по улиците. Там да ходиш по улиците с оръжие е като да носиш дамска чанта.
- Местните мутри как гледат на вас?
- Всички знаят, че съм бивш легионер, и затова се ползвам с авторитет. Освен това са респектирани от шофьорските ми умения и мощта, с която яхам своя мотор.
- След всичко, което сте преживели, какво може да ви изненада?
- Нищо не може да ме изненада така, както собствената ми съдба.
Венелин МИТЕВ
