Искам да живея!
Най-страшно е, когато се разболяват децата ни. Но левкемията не е присъда! Медицината успешно може да се бори със смъртоносната болест! Благодарение на вярата и куража на лекарите, на родителите и на самите деца болестта може да си отиде завинаги. От днес започваме новата рубрика “Изповеди”, в която лекари ще разказват за своята работа, за преживяното в битката за живота на хората и за срещите си със смъртта. Предлагаме ви първата изповед на д-р М. Кирилова, детски онколог.
Отново звъни телефонът... Отново постъпва “тежко” дете. Поглеждаме се един друг - четири чифта женски очи и уморените очи на д-р Стефанов: всичко започва отново. Отново страдание, немите въпроси в очите на съсипаните от мъка родители: “За какво?” За какви грехове? Защо?”. Защо, защо, защо... Стефанов е шефът, завеждащ хематологичното отделение на детската болница. Децата тук лежат дълго време - осем, девет месеца, а дори и повече.
Приемаш детето и се опитваш да не показваш това, което чувстваш, защото до малкия човек стои майката и трябва да я подкрепиш, дори и да я успокоиш. На родителите им предстои много трудно и болезнено нещо: да приемат ужасната диагноза на детето си като реалност. Тъй като майката ще остане в болницата заедно с детето, за да е близо до него през цялото време на лечението, бащата ще подсигурява тила, ще чака под прозореца и ще се надява. Те ще се нуждаят от много енергия, тъй като болестта се е проявила късно и вече е успяла да унищожи голяма част от организма.
Доста голяма...
След това идва прецизната работа на сестрите - вече във вената е поставен катетър, капе кръв, започва лечението. Самото лечение може да убива или да връща към живота. Смъртта се разхожда наоколо ден, два, седем... Първата усмивка на детето, първият тънък, крехък проблясък на надежда, а слепоочието ми пулсира: “Господи, спаси го, помогни му, ако може, спаси един живот, помогни...”
Колко бяха животите, които не можахме да спасим. Преди около 10 години почти всички пациенти умираха. Ракът на кръвта - левкемията, левкозата - като ужасно чудовище избираше младите пациенти така, както преди 30 години отне баща ми. И сега през нощта ги виждам заедно: баща ми и четиригодишния Ангел, който почина от левкемия преди почти осем години. Казват, че не трябва да се привързваш към пациентите, не трябва да ги допускаш до сърцето си. Но какво да направя, когато смехът им звъни в ушите ми, а след това - викът:
“Спаси ме, мамо, помогни ми, не искам да умра!”
А кръвта, изтичаща от носа, венците, устата, нарастващата бледност, както и огромните му, пълни с ужас очи: да живееш, да живееш, да живееш...
И до него майката на това дете - тя вече не е човек, а сянка с угаснали очи: то е единственото й скъпо нещо и вече няма да го има. Всичко рухва: смисълът на живота, надеждата. А и не говорим въобще за надеждата, а за него, детето, което лежи на болничното легло. То все още е живо - носи нейната кръв и бавно угасва като свещ...
Затварям очи и тихо излизам от стаята. Не мога да говоря. Ти спечели, смърт ... Вървях по коридора. Изглежда ми ужасно дълъг, а е само няколко метра. В такива моменти в отделението е особено тихо. Мъртва тишина, смазваща, обгръщаща ни като мъгла... Но звъни телефонът - и всичко започва отначало...
До 1990 г. беше само това. 97 от сто от децата, болни от левкемия, умираха и нямаше как да им помогнем. Но преди девет години, най-накрая, имахме щастието да се запознаем с прекрасни хора, лекари от Германия. Те обикаляха и създаваха пилотни клиники за лечение по нов метод - тежък, скъп, сам по себе си смъртно опасен, но даващ реален шанс за живот. Осем-девет месеца продължава лечението в болницата, шестнадесет месеца - амбулаторно (поддържаща химиотерапия). Възстановяването се диагностицира пет години след започване на лечението.
В онова далечно лято за пръв път видях очите на колегите ми да светят от това, че могат да направят нещо за болните деца. Почувствах надежда, че ще можем да работим, без да забелязвам времето, забравяйки за ядене и дом, за децата си, за проблемите и трудностите. Тогава ние се превърнахме в екип.
Оттогава изминаха 8 години. Ние вече не сме отделение за смъртници
Днес около 70 на сто от децата с диагноза остра левкемия, които минават през ръцете ни, прекрачват петгодишната бариера, след което ние говорим за тях като за здрави деца. Седемдесет, вместо три, както беше по-рано. Но всяко лято, когато каним при нас всички излекувани деца, привличаме спонсори и медии, не мога да се отърва от ужасната мисъл, която непрекъснато ме преследва: те са здрави и щастливи - а какво ще се случи с тридесетте живота? Тези тридесет, които сега лежат на болничното легло? Колко от тях ще оживеят? Кое няма да има късмет? Кое от тези деца, дори започнало да побеждава болестта, ще си отиде, когато свърши последната ампула? И отново смъртта ще застане до леглото му и няма да помогнат нито сълзите, нито молбите и правните основания, защото не достигат лекарства и апаратура, донори и сестри, тъй като страната не може да им осигури достойно лечение. Понякога хората ме питат: а трябва ли да лекуваме детето? Може би трябва да го вземем вкъщи и каквото ще да става, защото туморът все пак е смъртоносен, един ден повече или по-малко - защо да го измъчваме, а и ние да страдаме заедно с него?..
В душата ми винаги се надига протест, дори нещо повече от протест, аз “кипвам”. Да, вероятно в момент на отчаяние може да изглежда, че така е по-просто. Но ние, онколозите, не сме Господ и нямаме право да решаваме съдбата на човека, дори и това да е дете, дали да живее или не. Не можем да съкращаваме времето, определено на детето да остане на тази земя. Нека да е трудно, дори болезнено, но часовете се превръщат в дни, а дните понякога в месеци и години. Ден повече от живота - много ли е това или малко? Не знам откъде идва тази категоричност, но, работейки като лекар, съм сигурна в едно нещо: дори и една минута от живота има смисъл. Докато човек е жив, жива е и вярата в спасението, живи са любовта и надеждата му.
Сълзи от мъка и сълзи от радост
Наскоро трябваше да проведа такъв тежък разговор с родителите на 12-годишния Иван. Черните от мъка и сълзи мъж и жена, от които са останали само очите, пълни с болка. Техният син бе приет късно през нощта, след двумесечно скитане по болниците, когато най-накрая станало ясно какво се е случило с детето. Процесът е засегнал нервната система - лечението на практика е почти невъзможно. Прогнозата, дори и с най-съвременно лечение, е неблагоприятна. Има малка надежда за успех, която ще доведе само до кратко подобрение. И още - чудото. Какво да правим?
Да го приберат вкъщи и да гледат спокойно как си отива тихо това невинно дете? Или да се борят за минутата - за един час - за един ден от живота му, забранявайки си да гледат напред, да се борят, да се борят дори и когато вече не са им останали никакви сили? Родители избраха второто - кръста си.
След това дойдоха страшните пристъпи от спазми през нощта, през деня, все повече и повече, и в интензивното отделение... Посрещнахме нова година около леглото на Иван, и отново процедури и изследвания, изследвания и процедури... И болестта отстъпи. Момчето стана от леглото, стъпи на краката си, бавно се възстанови зрението му...
Нашите деца обикновено са наясно с диагнозите си и сериозността на заболяването си. Да попитаме тези деца (от една до петнадесет години), дали знаят колко много трябва да се борим за живота им? Слава Богу, никой не смее да ни зададе този въпрос, защото отговорът е много труден.
Но децата знаят отговора. Разбират много неща по-добре от възрастните. Хората отстрани, слушайки какво говорят нашите деца, са потресени: откъде имат такава сила тези крехки създания, такова търпение?... На системи - седмици наред. Десет-дванадесет гръбначни пункции за шест месеца. И почти без сълзи и жалби.
А как се грижат за майките си! 11-годишно момиче - Калина, с тежка форма на левкемия, излизайки от поредната криза, вечер слагаше уморената си майка да спи. И убеждавайки се, че тя е заспала, започваше да чисти стаята. При това - пишеше и стихове... За съжаление тази история няма щастлив край. Калина умря. Миелобластната левкемия не се поддаде на лечението. Наложи се да използваме мощна (дори и за нашите стандарти) химиотерапия. Но и това не помогна.
По-късно в същата тази година загубихме Светльо. Беше на 13 години, а разбираше всичко и въпреки това се държеше мъжки... Успяхме да удължим живота му с една година. И тази година беше изключително болезнена за него. Може би наистина не е необходимо да удължаваме страданието?
Само да можехте да видите какво желание за живот светеше в очите му? След това в тях започна да се натрупва все повече и повече тъга. Но всеки път, когато някой влезеше в стаята, той благодареше с очи за това, че не го изоставихме, че не е сам, че има някой, който се бори за него. И вече преди самия край, когато за последен път дойде в съзнание, той се опита да утеши плача на майка си, казвайки є, че нищо не го боли.
И стискаше зъби, докато не му остана и дъх. За да не разбере майка му, че го боли... Адски го боли.
Записа Милена ВАСИЛЕВА
Отново звъни телефонът... Отново постъпва “тежко” дете. Поглеждаме се един друг - четири чифта женски очи и уморените очи на д-р Стефанов: всичко започва отново. Отново страдание, немите въпроси в очите на съсипаните от мъка родители: “За какво?” За какви грехове? Защо?”. Защо, защо, защо... Стефанов е шефът, завеждащ хематологичното отделение на детската болница. Децата тук лежат дълго време - осем, девет месеца, а дори и повече.
Приемаш детето и се опитваш да не показваш това, което чувстваш, защото до малкия човек стои майката и трябва да я подкрепиш, дори и да я успокоиш. На родителите им предстои много трудно и болезнено нещо: да приемат ужасната диагноза на детето си като реалност. Тъй като майката ще остане в болницата заедно с детето, за да е близо до него през цялото време на лечението, бащата ще подсигурява тила, ще чака под прозореца и ще се надява. Те ще се нуждаят от много енергия, тъй като болестта се е проявила късно и вече е успяла да унищожи голяма част от организма.
Доста голяма...
След това идва прецизната работа на сестрите - вече във вената е поставен катетър, капе кръв, започва лечението. Самото лечение може да убива или да връща към живота. Смъртта се разхожда наоколо ден, два, седем... Първата усмивка на детето, първият тънък, крехък проблясък на надежда, а слепоочието ми пулсира: “Господи, спаси го, помогни му, ако може, спаси един живот, помогни...”
Колко бяха животите, които не можахме да спасим. Преди около 10 години почти всички пациенти умираха. Ракът на кръвта - левкемията, левкозата - като ужасно чудовище избираше младите пациенти така, както преди 30 години отне баща ми. И сега през нощта ги виждам заедно: баща ми и четиригодишния Ангел, който почина от левкемия преди почти осем години. Казват, че не трябва да се привързваш към пациентите, не трябва да ги допускаш до сърцето си. Но какво да направя, когато смехът им звъни в ушите ми, а след това - викът:
“Спаси ме, мамо, помогни ми, не искам да умра!”
А кръвта, изтичаща от носа, венците, устата, нарастващата бледност, както и огромните му, пълни с ужас очи: да живееш, да живееш, да живееш...
И до него майката на това дете - тя вече не е човек, а сянка с угаснали очи: то е единственото й скъпо нещо и вече няма да го има. Всичко рухва: смисълът на живота, надеждата. А и не говорим въобще за надеждата, а за него, детето, което лежи на болничното легло. То все още е живо - носи нейната кръв и бавно угасва като свещ...
Затварям очи и тихо излизам от стаята. Не мога да говоря. Ти спечели, смърт ... Вървях по коридора. Изглежда ми ужасно дълъг, а е само няколко метра. В такива моменти в отделението е особено тихо. Мъртва тишина, смазваща, обгръщаща ни като мъгла... Но звъни телефонът - и всичко започва отначало...
До 1990 г. беше само това. 97 от сто от децата, болни от левкемия, умираха и нямаше как да им помогнем. Но преди девет години, най-накрая, имахме щастието да се запознаем с прекрасни хора, лекари от Германия. Те обикаляха и създаваха пилотни клиники за лечение по нов метод - тежък, скъп, сам по себе си смъртно опасен, но даващ реален шанс за живот. Осем-девет месеца продължава лечението в болницата, шестнадесет месеца - амбулаторно (поддържаща химиотерапия). Възстановяването се диагностицира пет години след започване на лечението.
В онова далечно лято за пръв път видях очите на колегите ми да светят от това, че могат да направят нещо за болните деца. Почувствах надежда, че ще можем да работим, без да забелязвам времето, забравяйки за ядене и дом, за децата си, за проблемите и трудностите. Тогава ние се превърнахме в екип.
Оттогава изминаха 8 години. Ние вече не сме отделение за смъртници
Днес около 70 на сто от децата с диагноза остра левкемия, които минават през ръцете ни, прекрачват петгодишната бариера, след което ние говорим за тях като за здрави деца. Седемдесет, вместо три, както беше по-рано. Но всяко лято, когато каним при нас всички излекувани деца, привличаме спонсори и медии, не мога да се отърва от ужасната мисъл, която непрекъснато ме преследва: те са здрави и щастливи - а какво ще се случи с тридесетте живота? Тези тридесет, които сега лежат на болничното легло? Колко от тях ще оживеят? Кое няма да има късмет? Кое от тези деца, дори започнало да побеждава болестта, ще си отиде, когато свърши последната ампула? И отново смъртта ще застане до леглото му и няма да помогнат нито сълзите, нито молбите и правните основания, защото не достигат лекарства и апаратура, донори и сестри, тъй като страната не може да им осигури достойно лечение. Понякога хората ме питат: а трябва ли да лекуваме детето? Може би трябва да го вземем вкъщи и каквото ще да става, защото туморът все пак е смъртоносен, един ден повече или по-малко - защо да го измъчваме, а и ние да страдаме заедно с него?..
В душата ми винаги се надига протест, дори нещо повече от протест, аз “кипвам”. Да, вероятно в момент на отчаяние може да изглежда, че така е по-просто. Но ние, онколозите, не сме Господ и нямаме право да решаваме съдбата на човека, дори и това да е дете, дали да живее или не. Не можем да съкращаваме времето, определено на детето да остане на тази земя. Нека да е трудно, дори болезнено, но часовете се превръщат в дни, а дните понякога в месеци и години. Ден повече от живота - много ли е това или малко? Не знам откъде идва тази категоричност, но, работейки като лекар, съм сигурна в едно нещо: дори и една минута от живота има смисъл. Докато човек е жив, жива е и вярата в спасението, живи са любовта и надеждата му.
Сълзи от мъка и сълзи от радост
Наскоро трябваше да проведа такъв тежък разговор с родителите на 12-годишния Иван. Черните от мъка и сълзи мъж и жена, от които са останали само очите, пълни с болка. Техният син бе приет късно през нощта, след двумесечно скитане по болниците, когато най-накрая станало ясно какво се е случило с детето. Процесът е засегнал нервната система - лечението на практика е почти невъзможно. Прогнозата, дори и с най-съвременно лечение, е неблагоприятна. Има малка надежда за успех, която ще доведе само до кратко подобрение. И още - чудото. Какво да правим?
Да го приберат вкъщи и да гледат спокойно как си отива тихо това невинно дете? Или да се борят за минутата - за един час - за един ден от живота му, забранявайки си да гледат напред, да се борят, да се борят дори и когато вече не са им останали никакви сили? Родители избраха второто - кръста си.
След това дойдоха страшните пристъпи от спазми през нощта, през деня, все повече и повече, и в интензивното отделение... Посрещнахме нова година около леглото на Иван, и отново процедури и изследвания, изследвания и процедури... И болестта отстъпи. Момчето стана от леглото, стъпи на краката си, бавно се възстанови зрението му...
Нашите деца обикновено са наясно с диагнозите си и сериозността на заболяването си. Да попитаме тези деца (от една до петнадесет години), дали знаят колко много трябва да се борим за живота им? Слава Богу, никой не смее да ни зададе този въпрос, защото отговорът е много труден.
Но децата знаят отговора. Разбират много неща по-добре от възрастните. Хората отстрани, слушайки какво говорят нашите деца, са потресени: откъде имат такава сила тези крехки създания, такова търпение?... На системи - седмици наред. Десет-дванадесет гръбначни пункции за шест месеца. И почти без сълзи и жалби.
А как се грижат за майките си! 11-годишно момиче - Калина, с тежка форма на левкемия, излизайки от поредната криза, вечер слагаше уморената си майка да спи. И убеждавайки се, че тя е заспала, започваше да чисти стаята. При това - пишеше и стихове... За съжаление тази история няма щастлив край. Калина умря. Миелобластната левкемия не се поддаде на лечението. Наложи се да използваме мощна (дори и за нашите стандарти) химиотерапия. Но и това не помогна.
По-късно в същата тази година загубихме Светльо. Беше на 13 години, а разбираше всичко и въпреки това се държеше мъжки... Успяхме да удължим живота му с една година. И тази година беше изключително болезнена за него. Може би наистина не е необходимо да удължаваме страданието?
Само да можехте да видите какво желание за живот светеше в очите му? След това в тях започна да се натрупва все повече и повече тъга. Но всеки път, когато някой влезеше в стаята, той благодареше с очи за това, че не го изоставихме, че не е сам, че има някой, който се бори за него. И вече преди самия край, когато за последен път дойде в съзнание, той се опита да утеши плача на майка си, казвайки є, че нищо не го боли.
И стискаше зъби, докато не му остана и дъх. За да не разбере майка му, че го боли... Адски го боли.
Записа Милена ВАСИЛЕВА
