28 Септ. 2009, 14:34
7236 прочита
6 коментара
Кореспондентите на “Правда” вместо дописки пишат доклади за Георги Димитров
<i>Чарлс Ланиус, специален кореспондент на авторитетното американско списание “Рийдърс Дайджест”, на 9 септември 1944 г. се намира на българо-румънската граница, откъдето навлизат войските на Трети Украински фронт. Ето какво пише той в първата си кореспонденция от България в онези дни: “Уморени като кучета и мръсни от сражения, те (войниците) се возеха на изпотрошени превозни средства като победители и безчувствени като дървени индийски статуи. Момчета с розови бузи и загрубели старчоци с увиснали мустаци, юначаги, както и анемични хилави дистрофици. Те всички изглеждаха свирепи и безжалостни войни.”</i><br />
<br />
Ако потърсим в българската преса от тази дата някой независим репортаж, то едва ли ще открием безпристрастен текст и снимки. Защо ли? Когато в щаба на съветските войски в Добрич (града, който по-късно ще носи името на генерал-полковник Толбухин - командващ фронта и получил званието си маршал за този си подвиг) влизат група обезпокоени и разтревожени местни първенци и сигнализират комендатурата за своеволния арест на екип от в. “Добруджански глас”, неокопитилите се съветски офицери им отвръщат с абсолютна незаинтересованост и повдигане на фуражките. <br />
<br />
Това ще рече, че те не се занимават с местните битови проблеми на туземците. Дали е така? Едва ли, защото от тогава до днес журналистите Любен Станчев, Атанас Цветков и Яни Хаджиянев-Калиакренски се водят като безследно изчезнали в дните на всенародната радост отпреди 65 години. <br />
<br />
<span style="color: #800000"><u><i><b>На втория ден от навлизането си в България войските на Червената армия разгръщат настъплението си на широк фронт, </b></i></u></span><br />
<br />
което ще рече, че от Русе са стигнали до Бургас. Това също не е отбелязано в пресата, но затова пък радио “Москва” гърми за огромните воински успехи на съединението, дошло в България. През половин час се чете заповедта на самия Сталин най-отличилите се полкове по “завземането” на българските градове да бъдат наименовани Русенски, Шуменски, Варненски и Бургаски. Нещо повече, в тяхна чест в 23 часа московско време е даден тържествен салют с по двадесет артилерийски залпа от двеста двадесет и четири оръдия.<br />
<br />
На 12 септември Чарлс Ланиус вече е склонен да прави коментари за своето списание и обобщава ситуацията така: “Във всеки град и село на България комунистите завзеха администрацията. <br />
<br />
Обикновените престъпници - убийци и крадци, бяха освободени от затворите и назначени на постове в Юговата полиция (министър на вътрешните работи след преврата става Антон Югов). Същите <br />
<br />
<span style="color: #800000"><u><i><b>често арестуваха хора просто защото са добре облечени</b></i></u></span><br />
<br />
Личните стари неуредици с хора, на които някога са имали зъб, разрешаваха с куршуми. Българи ми съобщиха, почти във всяко населено място бившите полицейски началници, кметовете и бирниците, а и в много случаи и техните заместници са разстреляни или бити до смърт.” <br />
<br />
На 13 септември в столичния луксозен хотел “България” отсядат военните кореспонденти на първия и най-меродавен за СССР вестник “Правда”. Това са Вадим Кожевников и Михаил Сиволобов. Те също са пристигнали в България с войските на бъдещия маршал Толбухин. <br />
<br />
Преминали почти цялата територия на страната с кореспондентския си джип, те сега в столицата на новопревзетата държава могат да систематизират вече своите впечатления. <br />
<br />
<span style="color: #800000"><u><i><b>Твърде малко от репортажите на военните кореспонденти излиза във вестниците</b></i></u></span><br />
<br />
Лошото е, че само част от написаното от двамата бъдещи мастити писатели ще се появи в хрониката на официоза в Москва, защото това не е откровен репортаж от случилите се събития, а своеобразен доклад до живеещия все още в Москва и готвещ се да поеме ръководството на <br />
страната Георги Димитров. <br />
<br />
Той предварително е помолил представящите се за независими журналисти офицери да му изготвят най-пълни информационни справки за ситуацията, която наблюдават в България. Нека не забравяме, че самият Димитров е гражданин на СССР и член на ЦК на КПСС. Може би именно за това и защото разчитат на своите колеги от цензурата в Москва Кожевников и Сиволобов не крият нищо от видяното.<br />
<br />
“Заведоха ни в затвора в Ловеч, където трябваше да имаме среща със заловените фашисти. Бяхме сигурни, че ще видим немски офицери и войници, разположени на това направление, а се оказа, че пред нас стояха български офицери. <br />
<span style="color: #800000"><u><i><b><br />
Мнозинството с дива ярост се хвърли към решетките </b></i></u></span><br />
<br />
На нас ни се наложи с изключително нежелание да предотвратим започналото линчуване и с помощта на местните власти успяхме да не допуснем да се случи изключително неприятното кръвопролитие, за което викаше тълпата.”<br />
<br />
Може би майорските пагони и офицерските униформи на съветските кореспонденти наистина оказват въздействие върху местните хора, които са видели възможност да си разчистят стари сметки с бившите властници. Писателите продължават по маршрута си и настигат дълга военна колона с червени знамена. Въпреки тяхното очакване това съвсем не била съветска военна колона, а веднага пребазираният ловешки артилерийски полк, който се е отправил за фронта, за да се бие с немците, довчерашните съюзници на България. И най-странното, което поразило руските журналисти, бил фактът, че <br />
<br />
<span style="color: #800000"><u><i><b>никъде не се веел българският трибагреник, а само червени знамена <br />
</b></i></u></span><br />
Но още по-страшно било онова, което трябвало да научат по-късно, “че в целия артилерийски полк не се движи нито един офицер, а само войници. Всички офицери са тутакси арестувани като врагове на народа”. Това те забелязват и в почти всички гарнизони до София. Ето защо пишат в секретния си доклад до Георги Димитров следното: “Арестите на офицерския състав в българската войска имат масов и повсеместен характер. Много от ешелоните, отправящи се към фронта с вече проверен команден състав, до фронтовата линия пристигат без офицери. Тях ги арестуват по пътя.”<br />
<br />
Този доклад Кожевников и Сиволобов изпращат на Георги Димитров чак на 24 септември. Тоест те са имали повече от две седмици да поразучат онова, което се случва пред очите им, а да не се осланят само на първите си репортерски впечатления. Може би затова и изводът им от положението в България съвсем не е позитивен: “Необходимо е да подчертаем, че значителна част от българския народ и някои от кръговете на Отечествения фронт разглеждат навлизането на Червената армия в България не като освободителка, а като <br />
<br />
<span style="color: #800000"><u><i><b>въоръжено обезпечаване на установяването на съветския строй</b></i></u></span><br />
<br />
Изключително точно заключение.<br />
<br />
Вечерта на 15 септември в София влизат една мотострелкова бригада и мотоциклетен полк, които на другия ден преди зазоряване ще бъдат изтеглени, за да могат най-парадно и лъскаво да влязат в окупирания град и да участват за пред камерите и журналистите в сценария по т.нар. официално посрещане на Червената армия в България. Влизането на освободителите. С това окупирането на страната приключва. Руските войски официално ще се изтеглят от страната на 21 декември 1947 г. Но така е само по договор. <br />
<br />
В частен разговор с видния югославски комунист Милован Джилас по онова време Сталин най-откровено заявява: “Тази война не е като останалите, сега като завземем една страна, трябва да й дадем и собствената си социална система… Другото е немислимо!”<br />
<br />
На парада на “освободителите” в българската столица присъства и вече споменатият Чарлс Ланиус. <br />
Неговите впечатления са отпечатани в списанието “Рийдърс Дайджест”: “…Един блестящ “Пакард” водеше колоната, изпръскана с кал. Джипове американско производство, но изпочупени и неподдържани, го следваха… Виковете и одобрителните приветствия започнаха, след като водещият автомобил премина под портрета на Сталин, закачен върху набързо построената триумфална арка, украсена с червени знамена. Вечерта софийските ресторанти и кафенета бяха препълнени с гладни руснаци. Военни полицаи с червени фуражки контролираха движението. Скоро обаче <br />
<br />
<span style="color: #800000"><u><i><b>като регулировчици се появиха едрогърди рускини с ботуши и шмайзери на врата</b></i></u></span><br />
<br />
Защо, та София бе завладяна, без да гръмне нито един изстрел.”<br />
<br />
Съветските военни журналисти и лични кореспонденти на Георги Димитров отделят на този парад съвсем малко място в своите записки, но затова пък обръщат внимание върху поведението на съветската военна администрация, която реално управлява все още Царство България: “Следва да отбележим изключително ниското културно и политическо равнище на нашите коменданти, работещи в българските градове и населени пунктове. Има редица факти, доказващи, че комендантите се занимават с определянето на валутния курс, дават указания по политическите въпроси, командват офицерите от българската армия и ги компрометират, независимо от тяхното звание и положение, което заемат.”<br />
<br />
<span style="color: #800000"><u><i><b>Наред с освободителната мисия безотговорни съветски войници вършат зулуми в България</b></i></u></span><br />
<br />
В репортажа на Ланиус има едно изречение, което като че ли няма нищо общо с разказа за парада: “Слухове за обезчестявания и грабежи, идещи от провинцията, предхождаха руснаците в България.” <br />
<br />
Кореспондентите на “Правда” го потвърждават: “… на българска територия има факти за мародерство, грабежи и насилия, извършени от безотговорни червеноармейци.<br />
<br />
Димитров сезира Сталин и Молотов. Заместникът на Толбухин, генерал-полковник Бирюзов, нарежда да се извършат публични разстрели на войници, уличени в мародерство. Но предупреждава и българските власти и всички журналисти да престанат “да петнят честта на съветския войник в България!”.<br />
<br />
<b>Любен СТОЯНОВ</b>
6 Коментара: