Още дълго навярно няма да бъдем свободни и това е страшно, горчиво констатира известният творец
<i>Георги Михалков е роден на 21 май 1952 г. в София. Завършва българска филология в Софийския университет &ldquo;Св. Климент Охридски&rdquo;. Първите му разкази се появяват през 1978 г. в Будапеща, където живее 8 години и е член на младите унгарски писатели, редактор в списание &ldquo;Унгарски живот&rdquo; и работи в Института за европейска литература. Негови разкази излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония. Автор е на 5 сборника, на повестите &ldquo;Златният Посейдон&rdquo; и &ldquo;Майски дъжд&rdquo;, на пиесите &ldquo;Ще живеем!&rdquo;, &ldquo;Доктор Браун е у нас&rdquo;, &ldquo;Откритието на века&rdquo;, на сборниците с есета &ldquo;Белетристични есета&rdquo; и &ldquo;Литературни откровения&rdquo;, на романите &ldquo;Преображение Господне&rdquo; и &ldquo;Бягства&rdquo;. През 2001 г. сборникът му с разкази &ldquo;Затворената мида&rdquo; печели годишната награда &ldquo;Творба на годината&rdquo; на швейцарското литературно списание &ldquo;Литература Фоиро&rdquo;. През 2007 г. южнокорейското издателство &ldquo;Деоксу&rdquo; издава сборника му с разкази &ldquo;Хубав сън&rdquo;. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски.</i><br /> <br /> <u><i><b>- Господин Михалков, наскоро излезе романът ви &ldquo;Преображение Господне&rdquo;, посветен на вашия дядо - участник в Преображенското въстание&hellip; Какво ви дава завръщането към родовите корени?</b></i></u><br /> - Завръщането към корените е не само вълнуващо, но много важно за всеки един от нас. Нашите родители, деди и прадеди живеят в нас. Ние носим всичко, което те са ни дали: емоции, преживявания, традиции. Не идваме на този свят от нищото, а носим със себе си културата, създавана от нашите предшественици в продължение на векове, и сме длъжни не само да съхраним тази култура, а и да я обогатим с нашата душевност и да я предадем на следващото поколение, на тези, които идват след нас. Когато се връщаме към корените, ние сякаш се пречистваме, осмисляме своя живот и вникваме в живота на нашите предци. Вълнуваме се, когато откриваме, че те са отдали младостта и силите си за един по-справедлив и по-човешки свят. Дядо ми е един от участниците в Преображенското въстание. Той и неговите съратници са знаели, че и това българско въстание е обречено на неуспех, но са имали волята и силата да покажат, че българинът е готов да воюва за свободата си и не се примирява с робството.<br /> <br /> <u><i><b>- В творчеството често си задавате въпроси за свободата&hellip; Какво е за вас свободата? Чувствате ли се свободен човек &ndash; в най-широк смисъл?</b></i></u><br /> - Това е един от основните въпроси, които си задавам и който се опитвам да преосмисля в моето творчество. Какво е свободата? За мен свободата е не само да живееш свободно, да не си потиснат и под робство, а свободата е преди всичко начин на мислене. Свободата означава най-напред да се освободим от нашите страхове, предразсъдъци, съмнения, колебания, от нашите грехове. Ние днес, и аз включително, все още не сме свободни, защото свободният човек не може и не трябва да търпи някой да живее на неговия гръб, да краде, да лъже. Все още търпим да ни заблуждават, да използват труда ни, да се създават закони, които поощряват корупцията и облагодетелстват малка част от обществото. В моя роман &bdquo;Бягства&rdquo; казвам: &bdquo;Всеки един от нас е едновременно и болница, и затвор.&rdquo; Ние все още не можем да излезем от болниците и от затворите в самите нас. Не можем да се излекуваме и освободим. Още дълго навярно няма да бъдем свободни и това е страшно. <br /> <br /> Живеем в общество, което боледува тежко, и ако сами не се опитаме да се излекуваме, никой не е в състояние да ни помогне. <br /> <br /> <u><i><b>- В новата ви книга &ndash; &ldquo;Бягства&rdquo; (2008) &ndash; вашата героиня Калина на пръв поглед бяга от всички: от родители, от приятели, от любим&hellip; Ако излезем от контекста на романа &ndash; не бягаме ли всъщност всички ние &ndash; не от другите, не от света, а от себе си?</b></i></u><br /> - Да, така е, Калина &ndash; главната героиня на романа, бяга. Но тя не бяга от света и от другите, а бяга, за да намери и опознае по-добре себе си. Нейното бягство е към самата себе си. Тя търси себе си, за да разбере коя е, към какво се стреми, защото живее в объркано и сложно време. Тя е наша съвременничка, която трябва да преодолее много предразсъдъци, да се сблъска с лъжата, с коварството, с подлостта и в същото време да се срещне с истински, честни хора. Романът е една голяма метафора.<br /> <br /> <u><i><b>- Вие сте главен редактор на списание &ldquo;Български есперантист&rdquo;, преподавали сте в Софийския университет &ldquo;Св. Климент Охридски&rdquo;, писали сте свои творби &ndash; направо на есперанто&hellip; Има ли бъдеще този изкуствен език?...</b></i></u><br /> - Международният език есперанто отдавна е доказал, че има бъдеще. На него е създадена богата литература. Писатели, поети, драматурзи от различни страни творят само на есперанто. Техни творби се превеждат от есперанто на европейски и азиатски езици. Есперанто служи и за езиков мост. Първите творби на Иван Вазов и Елин Пелин са преведени на китайски от есперанто, защото по онова време в Китай не е имало преводачи, които да владеят добре българския език. В момента в Европейския парламент усилено се работи есперанто да бъде езикът на Европа. <br /> <br /> Много европейски парламентаристи от различни страни настояват есперанто да бъде въведен в работата на Европейския парламент, защото чрез него ще се съкратят огромните разходи, които се правят за преводи.<br /> <br /> <u><i><b>- Превеждали сте българска литература на унгарски и есперанто, правили сте преводи от унгарски и есперанто на български език. Запазва ли се автентичността на художественото творчество при превода?</b></i></u><br /> - Да, запазва се. Големият унгарски литературен историк Дьорд Радо казва, че е проучвал около трийсет превода на различни езици на &ldquo;Трагедията на човека&rdquo; от Имре Мадач, творба, която е равна на &bdquo;Фауст&rdquo; на Гьоте, и най-добрият и най-точен превод е есперантският. Наскоро в Южна Корея издадоха мой сборник с разкази, преведен от есперанто. Преподавателят по корейски език в Софийския университет Бойко Павлов, след като прочете разказите на корейски и на български, каза, че корейският превод е съвършен и той самият не е очаквал такъв добър превод, защото е чел и лоши преводи на корейски на някои български автори. <br /> <br /> <u><i><b>- Ваши пиеси са играни в Будапеща, Варшава, Краков&hellip; Не сте ли изкушен от магията на театъра и днес?</b></i></u><br /> - Изкушавам се, но за съжаление сега в България е трудно български автор да види своите творби поставени на сцена, но имах щастието през месец март тази година две мои едноактни драми да бъдат поставени в Хасково.<br /> <br /> <u><i><b>- В някои от вашите разкази любовта преминава като ехо от светлина, която сякаш е потънала в бездната на далнината&hellip; Вярвате ли, че тази светлина се завръща отново при човека?... В какво вярвате? </b></i></u><br /> - Вярвам в любовта, която е светлина. Няма нищо по-хубаво от това, когато си обичан и обичаш. <br /> <br /> Нали и затова е литературата - да накара човек да обича. Любовта ни прави благородни и добри. С всяка наша творба се опитваме да проникнем в дълбините на човешката душа и да открием там най-светлите чувства. Човекът е най-съвършеното създание на този свят и трябва да съхрани това съвършенство. <br /> <br /> <b>Светозар АВРАМОВ</b>