Багряна и Дора Габе са завиждали на Яна Язова.
Люба Кулезич е родена на 19 март 1956 г. в София. Завършва кинознание във ВИТИЗ „Кръстю Сарафов”. Кулезич е един от най-доказаните български кинокритици, журналисти и публицисти. Била е редактор на предаването „Неделя пет и десет” по ТВ „Европа”. Люба Кулезич е съавтор и на 5 документални филма, на предаванията по БНТ „Кино в чекмедже” и „24 квадрата”. Автор на документалната книга за певицата Леа Иванова „Двойната Леа” и на документалното филмово есе за писателката Яна Язова „Две или три неща, които знаем за нея”.

................
- Г-жо Кулезич, още ли сте във война с Венета Райкова?
- Война? Няма такива неща. Преди време тя бременна, милата, дойде в моята рубрика, за да ми иска сметка публично защо аз мисля така за нея. Мисля по-лоши неща даже!

Но тъй като беше бременна, й ги спестих.

Аз съм наблюдател, публицист, човек, който от три години се занимава с писане за телевизии. А за Венета Райкова ми дойде до гуша да пиша. Щастлива съм, че сега поне при Милен Цветков имам възможността 10-15 минутки да поприказвам. Никога не съм целяла да воювам с когото и да е било, най-малкото пък с Венета Райкова.

- А какво мислите за „благотворителния” полъх, който се носи като димна завеса от риалитито VIP Brother?
- Аз за жалост вече изразих мнението си публично. И съжалявам, че казах, каквото мисля. Попаднах на един форум, в който имаше бележка за мен, която много ценя. Тя звучеше по следния начин: „Харесвам как пишете, обаче не трябваше да ходите във VIP Brother, защото трябва да редуцирате медийните си изяви. Защото там може и да казахте нещо вярно, обаче стояхте неуместно и тъпо”. Аз уважавам това мнение. Във всеки случай казах това, което наистина мисля. Не можеш да правиш благотворителност по този начин. Благотворителността е тихо, скромно дело.

Тя е нещо, което Господ ни казва да правим, за да смирим своята гордост, алчността си, да споделим това, което имаме с по-нямащи, но да мълчим за делото си. Сега, това че благотворителността се превърна в повод за политически ПР в България – хубаво, цял свят прави същото, обаче когато Боно от „U2” изнася благотворителни концерти, той също взема хонорар, само че половината от тези хонорари той дарява заедно с това, което е събрал от каузата. Още нещо –

той не си събува гащите по сцената!

Той участва със своя талант, за да събере пари за бедните. Тук става точно обратното.
Мен повече ме ядосва това, че формати като „Биг брадър”, които са абсолютно заимствани, защото човекът е постоянно наблюдаван, поставен в условия на диктатура, провокират единствено това човек да покаже възможно най-лошите си страни.

Вижте какво се получи – изхвърлиха най-голямата жертва на диктатура, защото била луда. Говоря за Кристияна Вълчева.

- А мнението ви по-специално за Аня Пенчева, която е известно, че е била една от любимките на Тодор Живков?
- Не искам да давам коментар, не желая да я коментирам. Само ще кажа, че благотворителността няма нищо общо с предаването!

На всеки в тази къща се видяха лошите страни, включително на Аня Пенчева.

А защо не се видят добрите обаче? Аня Пенчева не е някакво чудовище. Условията са такива, че представят група хора като някакви фалшиви митове, пълен абсурд е. Иначе е добре да знаем, че цялата ни публичност е подменена, че хора, които са посочени като звезди, всъщност не са такива. Че не ги избираме ние, народът, а ни ги натрапват едни контролирани медии по съвсем различни критерии, които нямат нищо общо с морала или естетиката.

- Според вас време ли е Слави Трифонов и шоуто му да изчезнат от телевизионния ефир?
- Нека всичко е в ефир тогава, когато има зрители. Няма ли такива – да се свали. Всичко изглежда допустимо за ефира, стига

да не се убиват на живо и да не започнат да си ядат един на друг черните дробове.

Лично аз не гледам Слави Трифонов! От години! Ако и други хора направят същото, значи това шоу ще си падне само. Друго е, ако го държат насила – тогава ще загубят. Интересното в случая е, че ние казваме, че телевизията е диктатор, но всъщност тя е такава, ако аз искам да й се подчиня. Ако имам свободен дух, няма да го направя.

- Г-жо Кулезич, наскоро представихте на широката общественост документалния филм „Две или три неща, които знаем за нея”, посветен на драматичната житейска история на писателката Яна Язова. Защо избрахте толкова печално заглавие?
- Да, заглавието е печално, защото истината за нея действително е много печална. Специално това заглавие донесе точно онова, което целеше – един трагикомичен, тъжно-ироничен коментар на тази изключителна съдба, която е абсолютно уникална за българския манталитет. За това светоусещане, което са ни самовнушили, че не допуска саможертвата, достойнството, отказа от конформизъм в името на всекидневната сметка. Внушили са ни, че сме по-скоро като маса – пречупени, безкрили същества, които са готови да предадат себе си и всичко наоколо, за да оцелеят физически. Яна Язова не е това, а точно обратното! Тя е като връхчето на един айсберг, който се подава в един огромен черен океан и когато погледът се спре на връхчето на този айсберг, защото погледът е като слънце, което го осветява, и искаш да разбереш какво се крие под него, тогава виждаш, че там не е само тя. Яна Язова за мен лично е представител на невидимия български живот, насилствено скрит от нас, и от вас – от вашето поколение.

- А защо насилствено? С каква цел?
- За да нямаме морални примери, с които да отстояваме на трудностите! За да не можем да правим собствени избори, да нямаме право да водим достоен начин на живот. Затова! За да можем да се подчиняваме на онова, което са ни внушили, че сме обречени да направим, включително заради произход, заради партийни сметки и т.н. Така че големият проблем на едно такова заглавие, каквото е „Две или три неща, които знаем за нея” е, че ние всъщност знаем толкова малко. А би трябвало да знаем всичко!

- Яна Язова е личност, за която малко хора или почти никой не смее да говори. Тя е била пример за това как мълчанието може да е вид съпротива. Защо мистерията около смъртта й е наистина толкова голяма и все още неразкрита? Тя е убита в жилището си насред центъра на София, а трупът й е оставен да се разложи, за да се заличат следите на престъпника.
- Самата идея да направя този малък филм е нещо много лично, нещо много съкровено. Като един вид опит да се отърва от всичките си угризения на съвестта, че това всеобщо мълчание ме е оглушило, а когато се пропуква, аз не можех повече да се примиря с него. Освен това моята лична съпротива е, че около смъртта на Яна има толкова много митове и легенди, неизяснени моменти, както и трагична самота, пред които лично аз не мога да стоя безучастна. Филмът има стойността на послание! Страшно е – толкова забележителен човек, такава жена и личност да умре в центъра на София, на софийския Бродуей, на улицата, която всъщност свързваме с културата, която надделява – точно там.

Три месеца никой не я е потърсил! Никой не е разследвал смъртта й,

както и причините за нея. Нашата теза вероятно е една от многото, но според нас, ако Яна Язова действително е била убита, то целта е била да й вземат жилището и да го присъединят към старото, което тя е продала.

- А как ще коментирате явния опит писателят Николай Хайтов да бъде представен като главно действащо лице в тази убийствена история?
- Точно така е за съжаление и това се прави с упорство, което за мен е продиктувано буквално от някакви диаболични причини. А подобни причини обикновено свързваме с някакво прекалено себелюбие, с придобиването на значимост на чужд гръб, да се „превъплътиш” в една мъртва, за да съобщиш през клюката и интригата, че я представляваш! И да натовариш със смъртта й, и с открадването на нейните ръкописи един голям български автор, какъвто е Николай Хайтов, само защото съществуват някакви други политически или интригантски мотиви той да бъде дисквалифициран като стойност. Този скандал беше вграден да мине през булевардната преса, която понякога има и добри функции, защото разказва за неща, които официалната преса премълчава, но често тази способност се използва за нечисти, клюкарски и лъжливи цели. Това, че Хайтов по това време е бил някакъв фактор в Съюза на писателите, не го прави виновен за изчезването на ръкописите на Яна. А и всичките й чернови са запазени?! Ако аз искам да открадна, ще открадна всичко, а не само оригиналът! Друг е въпросът, че 15 години никой не се е занимавал с тях. Ако Хайтов беше крадец, ако е искал да се сгромоляса посмъртно върху Яна Язова, той просто е щял да задигне всичко. Няма да остави цялото й творчество непокътнато, което сега един господин, който иска да притежава Язова, си приписва. Това е Петър Величков! Аз просто исках да направя опит да върна тази изключителна дама в българската официална култура! И след нея да се възобнови вниманието и към други хора като Фани Попова-Мутафова, изпращана в лагери, в Белене, непечатана само заради обвинението си, че има профашистки или пропатриотически убеждения.

- Била ли е Яна Язова репресирана?
- Не! Това е най-интересното. Ще ви споделя, че когато пораснах духовно, осъзнах, че всъщност репресията има много лица и инструменти, и изпълнители. Не е задължително да те арестуват, да те пъхнат в ареста или да те уволнят, за да се чувстваш репресиран. Репресията понякога, особено когато се упражнява от тоталитарна държава, която превръща хората в болтове, във винтове и невидими прашинки, която няма отношение към индивида, а към колективното, превръща хората в маса, в тълпа – тогава репресията може да бъде просто мълчание, просто пренебрежение. Аз зная, че и в този момент, тъй като говорим за една доста корумпирана публична среда, това е нещо, което ще провокира. Яна Язова е пример точно за това – как могат да те извадят от обращение, да репресират таланта ти, да го омаловажат и обрекат на мълчание и накрая да направят така, сякаш той не съществува. Мълчанието спрямо Язова е отговор на нейното „високомерие” и чувство на превъзходство над тази работническо-селска власт, която се самоназовава така и която завладява българския живот. Тя отказва да се съобразява с насилието, с което идва тази власт, както и с диктатурата, която тя упражнява върху мисленето. Язова просто отказва да сътрудничи, отказва да участва в слугинажа!

- Думите ви за Петър Величков ми се струват много елегантни предвид факта, че самият той публично оплюва и критикува именно вашия филм за Яна Язова, както и тезата, към която се придържате в него. Защо?
- Доколкото ми е известно,

даже котката на Петър Величков се е казвала Яна Язова.

Аз просто не искам да обиждам този човек, защото не смятам, че окупацията на Яна Язова по каквито и да е било причини, е нещо дребно - това допълнително не позволява хората да я възприемат като нещо свише. Той е прогонил всички, които искат да се занимават с Яна Язова. Въпросът е, че аз не желая да воювам със своите нападатели, защото не е само той. Има хора, които ме ненавиждат по някакъв начин, който излиза извън нормалното разбиране. Ако хората приемат Яна като някакъв елемент за клюка, смисълът няма да е същият. Няма да обидя Петър Величков, защото лично аз не смятам, че Яна Язова трябва да бъде превърната в някаква скандальозна драма със скрити душевни мотиви!

- Известно е, че Дора Габе и Елисавета Багряна са били съпернички на Яна Язова. Какво са правели те по времето, когато тя е мълчала?
- Яна Язова е влязла в литературата, изстреляна от катапулта на проф. Балабанов. Обаче той е бил човек, който е разпознавал безпогрешно таланта. Това съвсем не е шуробаджанащина. Балабанов е истински златотърсач! Имал е такава мисия в българската култура. Когато Яна Язова е влязла в литературата с целия си блясък, защото тя е била невъзможно красива и интелигентна жена, несъмнено това е предизвикало и завист. Багряна и Дора Габе са били не по-малко талантливи, били са и красиви жени, но завистта се оказва нещо по-силно.

Те са били и едни любовници, тъй като по онова време – говоря за 1937 година, любовността е била начин за публичност.

Те не са я обичали и тя не ги е обичала! Но тя не ги е обичала, както сама пише в писмата си, защото е разпознавала тяхната злост и лицемерие. Интересното е, че след 9 септември те много бързо се нагаждат. Радой Ралин казваше: „Поетеса – на два режима метреса” за тези две дами, Бог да ги прости, защото имат наистина прекрасни стихове. Елисавета Багряна е живяла на съседна улица. Яна Язова е живяла на „Раковски 161”, а Багряна на една от преките, но историята не пази да са се засичали. Но знаете, че когато ти избереш самотата за своя съдба, с години може да не видиш човека, който живее на съседната улица.

Едно интервю на Анелия ПОПОВА