"Загубих голяма част от гласа си при сърдечната операция. След катастрофата пострадах психически, и досега не мога да се оправя", разказва певецът.
Борис Гуджунов е роден на 22 май 1941 г. в Пазарджик. Баща му е икономист, а майка му - продавачка в книжарница. Завършил е Техникума по фина механика и оптика в София.
Борето, както го наричат колеги и близки, е една от легендите в българската естрада. Има над 160 записани парчета и може би още толкова изпети. Заради големите възможности на гласа му пее от нежните, меки песни от репертоара на попкраля Елвис Пресли до по-хард шлагерите на Том Джоунс. Женен е два пъти и има по един син от двата си брака. Самолетната катастрофа на 21 декември 1971г. , при която загива неговата приятелка и колежка Паша Христова и половината оркестър “София”, коренно променя здравословната му кондиция.
- Боре, кога се почувства зле за първи път?
- Здравословното ми състояние се промени коренно след самолетната катастрофа през 1971 г. Бях на 30 години.

- Какво точно се случи?
- Много пострадах психически. Физически пострадах само, че ми изгоряха пръстите. Зараснаха за два месеца. Но психически и досега нещата се точат.

- Колко време не можа да пееш след катастрофата?
- Една година.

- С какво пътуваше, когато отново пропя?
- Нямах намерение да се качвам повече на самолет. Но когато Наско Косев написа песента “Надежда” по текст на Недялко Йорданов, тя спечели конкурс измежду 2000 песни да се яви на “Ямаха фестивал” в Токио. Тогава трябваше да замина с Наско да представя песента в Япония. Колкото и да ме беше страх от това летене след катастрофата.

- Как понесе толкова дълъг път със самолет?
- По гърба ми течаха вадички пот. Цяла нощ не съм спал. Летяхме през Владивосток и Хабаровск. Това беше цяла нощ. Не дремнах.

- После преодоля ли този стрес?
- Виж какво, трябваше да се бачка. Това е професията. Не съм го преодолял, но винаги съм се качвал с едно на ум на самолет. Много съм летял след това по най-различни причини.

- Втората ти жена – Елжбета, е полякиня. Къде се запозна с нея?
- За първи път я видях в Чехия. Пеех в нощното вариете ”Каскада”. Бях звезда на заведението, а тя беше в балета. Тогава още бях женен за Емилия, първата си жена.

- Тоест, тогава си изневерил на жена си?
- Не, само се запознахме с Елжбета. Бяхме на: “Здрасти!” - “Здрасти!” Но след като се разведох с жена си, срещнах Елжбета отново през 1981 г. във Варна. Големият балет се бяха разделили и бяха останали 4 момичета. Играеха във бара на хотел “Черно море”. Жоро Ковачев ме изпрати да пея там и останах цял сезон в района.

- Наричат те “българският Том Джоунс”. Не те ли обижда това?
- Страшно много. Не всеки може да пее неговите песни. А аз, понеже имам гласови данни, които един харесва, а друг не, разбира се, се мъчех да пея песните на Том Джоунс, дори когато ги превеждаха на български, с онази динамика, с онази атака на тона както Том Джоунс, ако беше българин, би ги изпял.

- Поради тази причина можеха да те кръстят и “българският Елвис Пресли”...
- Да. Защото него го знам от 1954 г.

- На кого от двамата песните са ти повече по сърце?
- И на двамата еднакво. Но след сърдечната операция, като се наруши гласът ми от тръбата, която ми вкараха през гърлото, по-лесно изпълнявам песните на Том Джоунс, защото са по-хард.

- На Елвис са по-нежни?
- В по-ниския регистър са, по-меко звучат и вече нямам този тембър за съжаление.

- След като ти оперираха клапата на аортата, колко процента от гласовите си възможности си загубил?
- Най-малко 40. Загубих повече от средния и горния регистър.

- Какво те мачка най-много сега?
- Мачка ме диабетът. От него идва всичко.

- И окото ти ли пострада от диабета?
- Да. Беше перде и вече не виждах. Наложи се да го оперирам.

- Това вече е проста операция, доколкото знам. Защо ослепя?
- Така е, но той, лекарят, се оказа един некадърник. Американец. Всичките български лекари, които ме гледаха след това, казваха :”Боже, Господи!” Той се е учел човекът тогава. Останах без леща в окото. Сега нося 13-диоптрова леща, за да виждам горе-долу. Но виждам само в средата и не съвсем на фокус. Като я сваля, не виждам нищо. Нося черни очила, защото като ми влиза силна светлина, много ме дразни.

- Другото ти око кой го оперира?
- Другото вече го оперира доц. Андреев който се оказа голям специалист. Оправи ме много хубаво. Добре, че виждам с лявото око.

- Боре, знам, че нямате пенсии повечето певци, защото са изчезнали архивите на Концертна дирекция...
- А, не, имам си 111 лв. пенсия! Стигат за два дни.

- За цели два дни?!
- Засега. Скоро няма да стигат и за два. Едно време пеех с първа категория и ни удържаха всеки месец вноски. Плащал съм си по 20 процента върху общия хонорар за месеца. Но документите ги няма. Плащал съм за удръжки по 200 лв. всеки месец. Някъде изчезнаха, някъде ги покриха.

- Хранил си поне двама пенсионери с твоите вноски...
- Сигурно е така. Не съм ги смятал. Трябваше всеки месец да ни дават “образец 30”. А те: ”Айде, другия месец! Айде, другия месец!” И така минаха години. И Бъни - Боян Иванов, е същата история. Борислав - Борето Грънчаров, и той няма. И на Данчето колко й е, не знам. Не съм я питал. Богдана не знам има ли въобще. Лили Иванова и тя май няма. Но тя е в силата си, да е жива и здрава! Тези вложения изчезнаха.

- Как се издържаш в момента?
- Ако ти кажа, няма да повярваш! Намериха се добри хора. Мои комшии. Които просто... някой лев.

- Помагат?
- Да, помагат. Докъде стигнахме, дявол да го вземе! Но благодарение на тях съм жив. Иначе... страшна работа. Тези пари, интеграционните, са 25 лв.

- Имаш концерт-бенефис, който организира сдружението ”Приятели”. Един елегантен начин да се помогне на теб, а по-нататък и на други, изпаднали в това безизходно положение, изпълнители.
- Вече нямам парно. Прекъснах го преди 3 години. Сега дойде една сметка за 350 лв. Пак нещо са измислили. Не им обръщам внимание. Това са едни рекетьори. А този бенефис наистина ще помогне, защото като се платят всички разноски и ако Иван Иванов, продуцентът, продаде цялата зала, би трябвало да остане нелоша сума, която евентуално ще ми дадат на мен. И това ще ми помогне страшно много за разни ей-такива, битови простотии.

- По-рано пушеше много. Сега пушиш ли? Гледам, че не палиш цигара...
- Преди 5 години ги отказах. Пуших 45 години.

- Канят ли те по участия?
- Много рядко. А и с тази спасителна операция, която ми направиха на сърцето, вече почти не мога да пея. Първо, не ми стига въздух, защото имам някакви изливи в плеврите. Второ, пресипвам много бързо. Аз им казвам на хората, когато пея на пълен плейбек, защо го правя. Но някои песни, които са леки, ги пея още на живо. Иначе не ме канят. А и годините вече...

- Кога се зае с този занаят - пеенето?
- Пея още от 15-годишен. Но важното беше през 1963 г., когато направиха първата школа за певци към радиото и телевизията. Там бяхме Данчето Христова, Маргарита Радинска, Иван Чобанов от Пловдив, Сашо Димитров, ако го помниш с “На мой приятел си жена”, Мими, Мария Мицева - Пудела... На мен лично ми преподаваше Ангел Заберски който после се ожени за Маргарита Радинска. Преподаваше и Милчо Левиев. Накрая ни извадиха в зала “България” и ни представиха: ”Ето ги! Това са новите!” След една седмица тръгнахме на турне с Вили Казасян и бенда.

- Влюбвал ли си се в някоя от колежките си?
- Да, много пъти, но не искам да споменавам имена.

- Каква клюка си чул за себе си, която искаш да опровергаеш?
- Преди години или две в някакъв вестник писаха, че са ме намерили на един пазар в Пловдив. Такава старческа деменция ме била хванала, че съм се загубил?! Не съм знаел къде се намирам /смях/. Как съм отишъл до Пловдив, не знам. Видели ме, намерили ме, упътили ме и прочее.

Едно интервю на Жоро ЗАХАРИЕВ