Често усмивката на лицето ми крие вътрешното ми безпокойство, признава големият български актьор
Никола Стоянов Анастасов е роден на 22 април 1932 г. в София. Завършва актьорско майсторство в класа на проф. Филип Филипов във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1955 г. Играе в театрите във Враца (1955 – 1956) и Варна (1956 - 1957), в Сатиричния театър, в театър “Трудов фронт4 и Малък градски театър зад канала.

Първата си забележителна роля в Сатиричния театър получава през 1961 г. в комедията “Когато розите танцуват” на Валери Петров. Участва също в “Римска баня”, “Сако от велур”, “Суматоха”.

Снимал се е и в редица емблематични филми – “Пагоните на дявола”, “На всеки километър”, “Тримата от запаса”, както и в “Нако, Дако и Цако” – първият цветен български телевизионен сериал. Участва още в “Неочаквана ваканция” и “Астронавтите”.


Повече от половин век сте на театралната сцена. Обръщайки се назад, каква равносметка си правите?
- Много е трудно да говоря за времето, което съм преминал, защото то е измислено от хората. Няма време, то е една безкрайност. Целият живот. Не може да се каже точно за времето нещо определено. Хората са измислили години, часове, минути, секунди. За нас, актьорите, времето е продължителността на живота на сцената. По това си определяме докъде и какво сме направили чрез ролите. Те са мерилото за време - колко роли сме изиграли, какво сме срещнали и преоткрили в образите. Нашата професия е щастлива. Сблъскваме се с истините на живота, преоткриваме ги, защото не можем да влезем в кожата на всеки един човек, който сам по себе си е различен. Боравейки с тази материя, която може да се превърне в изкуство, трябва да се доближим до автора, до героя. Процесът е интересен, богат и мисловен. Зрителят не вижда това, но пък забелязва сълзите, усмивката... А този повече от половин век години минава като кинолента.
Много бързо са преминали годините?
- Да. Аз имам чувството, че съм завършил Театралната академия завчера. Не чувствам далечина във времето. Отчитам го по извършената работа или наблюдение, или като отношение на зрителите. Това е много философски размисъл, а аз искам да бъда действен. Не зная доколко успявам, но се опитвам.

Наричат ви човека-усмивка, защото винаги успявате да разсмеете публиката. В живота си с усмивка ли приемате проблемите?
- Аз наистина обичам да се смея. Усмивката често стои на лицето ми, но тя не винаги е отговор на вътрешното ми състояние. Като всеки човек си имам проблеми - лични, обществени, всякакви. В професията съм призван да бъда комедиант, да нося усмивка на хората и се опитвам да изпълнявам този завет. Самият аз не искам хората да ме съжаляват или да усещат тъга, или да изпитват моята трудност. Преди десетина години издадох една биографична книга под заглавието “Я колко мъка”. Първо мислех да я нарека “Ей, колко е смешно!”. Замислих се, разказвайки за всички перипетии, които съм преминал, изпълнени с много мъка.

Труден ли е пътят към истинското признание и славата?
- Не знам дали е труден, но съм безкрайно щастлив, когато стъпя на сцената и публиката ме посреща с аплодисменти. Това е най-голямата награда за актьора. Аплодисментите, които идват още със стъпването ми на сцената, са плод на работата, която съм извършвал през това измислено време - 50 и кусур години. Това е благодарност за моя труд.

Вие работите с много добри артисти като Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Татяна Лолова, както и с покойните Парцалев, Григор Вачков. Една хубава плеяда от таланти. Но българският театър, който се излъчваше по телевизията, допринесе много за вашата популярност.
- Телевизията е решаващ фактор за налагане на актьорските способности сред зрителите. Тя много ни помогна, защото ние се явихме на сцената, но заедно с нея. Воювахме заедно за доказване. Вие сте прав, че това е едно добро съвпадение. В живота има много шансове. Ние сме щастливо поколение, че в този период бяхме добри действащи лица в театъра и телевизията.

Имате добри попадения в шопския хумор. Каква е връзката между вас и шопите, макар че вие не сте шоп?
- Да, по потекло съм македонец. Но към шопите се привързах, защото са необятни. Те се спасяват в своя беден живот с остроумие. Хуморът им ги спасява във всички области на живота. Чрез смеха на шопа намерих удовлетворение и дори въздействах на колегите ми от Сатиричния театър да засегнат тази тема. Така тя се претвори в спектакли.

Едно интервю на Димитър Галовски